Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

 Помните ли как, когато, разочарован от непоследователността на нашето европеизиране, преди някоя-друга Брюксел заговори за Европа на две, че и на три скорости, ние, българите, се възмутихме? Възмущението ни не беше симулирано – искрено бе. Тогава обвинихме Европейския съюз във високомерие и арогантност, почувствахме се изоставени, отхвърлени и дискриминирани – и то от нашите нови съюзници. Ако бяхме не на опашката, на която тромаво се влачехме далеч след държави като Чехия, Унгария и дори Румъния, а в челния отряд на индустриализиращите се държави, едва ли щяхме да се обидим – тогава вероятно щяхме да ликуваме. За равенство в редиците на Стария континент претендират не европейските лидери като Германия и Франция, а само 

безнадеждно изоставащите

 от техния оптимистичен път съконтиненталци като нас.
Тогава ние дадохме международна гласност на огорчението си, Брюксел си направи оглушки, но се съобрази кое-що с нас и препирнята поутихна. Но само ден до пладне. Ето че съвсем неотдавна новоизбраният френски президент, който си спечели много международни симпатии и антипатии с откровения си, недипломатичен език, повтори предупреждението – този път още по-ясно и недвусмислено:
„В Европа ще вървим напред с тези, които искат да вървят напред. Няма да приемем компромис с ценностите си за тези, които искат да останат в периферията на историята.”
Имам всички основания да се опасявам, че ние сме едни от тези, които искат да останат, които ден след ден остават и остават в периферията на историята. И тъй като държави като Франция и Германия нито могат срещу нашата пасивна съпротива да ни придърпат напред до себе си, нито искат да поизостанат и да се приравнят към нашата ретроградност, не им остава нищо друго, освен да продължат поетия си път към духовно и материално благоденствие без нас на борда. Така и стана, така и става на практика. Благодарение на различните скорости, вместо да намаляват, разликите в социалните стандарти между двете групи европейски държави като че ли нарастват неудържимо – в наш ущърб нарастват. Потърпевшите значи сме ние, но да видим кой е виновният.
Струва ми се, че да виним Брюксел, да обвиняваме водещите континентални държави, че следват възходящия си път без наше участие, че са ни захвърлили нехайно нейде в балканските дебри, за да не им тежим като камък на шията в предстоящите им маршрути, би било неоснователно и несправедливо. Вярно е, че в очите на милиони българи изглежда така, но от това не следва, че е така – в очите на милиони българи и вчерашният комунизъм е за предпочитане пред днешната демокрация, но от това не следва, че предпочитанията са основателни. Истината е колкото неблагоприятна за нашего брата, толкова и очевидна: Не високомерна Европа ни игнорира и дискриминира – лидерът Брюксел няма никакъв интерес от разединение на Европейската общност, особено след сепаратизма на Великобритания водещите държави на континента полагат неимоверни усилия да съхранят единството на Съюза – без единство няма съюз, разединение значи връщане десетилетия назад, значи пропиляване и на всеобщите надежди, и на огромната социалнополитическа енергия, на неимоверните ресурси, вложени за нелекото постигане на неукрепналата общоевропейска интеграция. Дългогодишните усилия (за обединението на Европа Западът заработи още веднага след края на Втората световна война), вложени в преследването на тази заветна цел, подсказват високата ѝ цена – една кауза струва толкова, колкото човешки потенциал е вложен в нея. И ако днес Макрон предупреждава държави като нашата от опасността да останат извън интеграционния процес, той го прави не със злорадство, а с болка.
 Така че (повтарям) не Европа ни отхвърля от общия европейски път, а

 ние се себеотхвърляме

 Европа само регистрира този деструктивен процес и реагира, както следва.
Деструктивен преди всичко за нас самите. Елементарната логика говори, че богатите европейски страни печелят политически, но губят икономически от интеграцията, докато бедните европейски (доколкото са европейски) страни като нашата печелят всестранно – и политически, и икономически. Тъкмо това толкова видимо обстоятелство не сме осъзнали ние и до ден днешен. Ние още вярваме сляпо на мистификациите на ентусиазирани атакисти и неокомунисти, че, видите ли, Европа ни експлоатира и граби, че ни вкарва в опасни и несъвместими с националните ни интереси външнополитически схеми, че дълбае пропаст между нас и нашите двойни руски освободители и прочие небивалици. Цифрите и фактите говорят обратното: ние получаваме от Брюксел многократно, в пъти повече от онова, което внасяме в хазната на ЕС. Без финансовите постъпление от Брюксел ние нямаше да имаме нито магистрали, нито метро, нито облагородяваща се туристическа икономика. И да иска, Брюксел няма с какво да ни ограби – на босия цървулите не можеш да вземеш. Така че Брюксел само ни дава – грабят ни вчерашни комунисти и днешни мутри, 

кремълската агентура на родна земя ни граби и ограбва

 А, което е още по-важно, без Европа и Америка нямаше да бъдем защитени от вековната и нарастваща с времето опасност за националната ни сигурност: пробудилият се отново велокоруски шовинизъм, чиито ненаситни апетити са насочени най-вече към нашето отечество. Eдинствено и само Нато е в състояние да се противопостави на агресията от север – без НАТО отдавна да ни е сполетяла съдбата на Крим. Изглежда обаче това е мечтата на онези (без)родни лъжепатриоти, които и в парламента, и в президентството, и в министерския съвет са у дома си.
Да се върнем обаче към различите скорости, чиято различност основателно ни безпокои. Франция и Германия съвсем не ни дискриминират – Франция и Германия се държат с нас като с равностойни, като с равнопоставени партньори. За партньорство обаче са необходими два лагера – отсъствието на единия превръща всяко единение в разединение. Неподобаващо се държим ние. Държим се неподобаващо политически, а това не може да остане без икономически последици – още любимецът на БСП и Атака Владимир Илич установи, че политиката е концентриран израз на икономиката. А нашата национална политика е широко разкрачена между европейската цивилизованост и руската азиатщина – дори призивите да напуснем НАТО, че и Европейския съюз, са на дневен ред. Вярно е, че държавниците ни ден след ден декларират принадлежност към евроатлантическите структури, но не е важно какво декларираш – важно е какво вършиш. Декларациите не пречат на същите държавници да ходят редовно на поклонение в Кремъл, всички онези партийни и държавни тактики и стратегии, които като европейци би трябвало да синхронизираме открито с Брюксел, ние тайно уговаряме в Москва. А след като Москва е заплаха не само за Балканите, а и за целия континент, как тогава да ни повярват, как да ни вярват нашите европейски партньори? Как, след като ние се държим и вътрешно-, и външнополитически  не като техни съюзници, а като техни предатели. Едно непровъзгласено, но реално предателство, чиято висока цена ще плащаме и ние, и цели идващи поколения.