Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                                                 „Не зная какъв е ключът към успеха, но
                                                                   но ключът към провала е да се опитваш
                                                                    да угодиш на всички.”
                                                                                                                 Бил Козби    

Според ген. Радев девети септември е „ден за помирение и обединение”. Не ще и дума, че върховна задача на един държавен глава е да се погрижи за националното единство. Съгласен съм също, че девети септември е подходяща дата за равносметка, която да завърши с необходимостта от възстановяване на погубеното в политически страсти и разногласия народно единство. Именно защото е 

начало и символ на робството,

 в което робувахме почти половин век, именно защото на девети септември внесеният на щиковете на Червената армия комунистически тоталитаризъм смазва демокрацията на родна земя, денят е подходящ за историческа равносметка. Както е подходяща за историческа равносметка и датата 10 ноември – денят в който избухналата като че ли от небитието демокрация победи единственото робство под което, както неведнъж съм казвал, ние, българите, сме робували – съветското. И двете дати са знакови и съдбовни за нацията ни – едната символизира националната безнадеждност, другата – националната надежда. Тогава, в края на 90-те, ние вярвахме, че гибелта на комунизма е безвъзвратна, а победата на демокрацията – окончателна. Впоследствие картината се оказа съвсем различна – нито комунизмът напусна страната ни безвъзвратно, нито демокрацията се засели непоклатимо и трайно в нея. В значимостта на двете дати обаче, в тяхната емблематичност и до ден днешен съмнение не може да има. Тъкмо затова считам и девети септември за ден, който трябва да даде своя принос, да подхрани разклатеното ни национално единство – дотук с генерала сме единодушни.
Оттук нататък обаче започва разминаването ни, което е не по-малко съществено от единодушието и което, ако съдя по непримиримостта на позициите ни, ще продължи и в близко, и в далечно бъдеще. Бедата тръгва от обстоятелството, че само една гола декларация за национално единство не стига, не е достатъчна за единодействие. Не е достатъчно дори и едно желание за национално единство – колкото и горещо и искрено да е то. За да се превърне националното единство от кауза в действие, необходимо е преди всичко да си сверим и уточним понятията. След което да решим по каква технология и с какви средства ще бъде провеждано желаното и от двама ни единство. Казано на ленински език, който, ако съдя по партията, която го покачи на президентското кресло, генералът несъмнено владее, 

преди да се обединим, трябва да се разграничим

 За предпочитане е това принципно разграничение да бъде направено още преди общия старт, отколкото нейде по трасето между старта и финала. Своевременното формулиране на предпоставките ще ни спести попътни крушения.
Девети септември е начало на невиждани в цялата ни хилядолетна история жестокости, които в една или друга степен и форма продължиха чак до края на 80-те. Става дума за унищожаването на хиляди, на десетки, на стотици хиляди съдби. В първите следдеветосептемврийски дни и седмици на необуздан, от никого неконтролиран повсеместен терор са избити без съд и присъда десетки хиляди наши сънародници, виновни единствено и само в това, че са се разграничили от комунистическия светоглед. Ликвидирани са без съд и присъда не само физическите носители на току-що свалената насилствено държавна власт, провъзгласена без всякакво основание за фашистка – ликвидирани са и журналисти и интелектуалци, които са били на антикомунистически или дори само на некомунистически позиции, ликвидирани са и полицаи, и военни, и свещеници, и дребни, средни и едри частни собственици, и другомислещи от всички браншове, социални прослойки и съсловия. Хиляди бежанци са избити пък по западните ни и южни държавни граници, по които чак до края на 80-те се стреляше на месо. Много от застреляните или осакатени на граничната бразда са не българи, а граждани на останалите европейски държави от Съветската империя, опитали да емигрират през НР България на Запад. Произволът продължава с пълна сила – вече под маската на законността – и след учредяването на т. нар. Народен съд. Произнесъл хиляди смъртни, затворнически и лагерни присъди, Народният съд не е нищо друго, освен средство в ръцете на БКП за саморазправа с политическите си противници. Хиляди са и избитите по планините горяни, които през 50-те години се превръщат в сериозна заплаха за режима. Един режим, който, доколкото бе белязан от родовата памет и вендетата, повлече в смъртоносната щафета на идеологизираната ненавист, на гражданската дискриминация и смъртта и близките на загиналите – чак до девето коляно.

Оцелелите от безчинствата

 на този кървав терор и техните близки имат изконното право на обезщетение – поне морално. Каквото вече почти три десетилетия родната демокрация отказва да им даде. Жертвите на най-колосалното национално зло не са реабилитирани и до ден днешен – нито политически, нито морално, нито граждански, нито материално. Нещо повече: те бяха изтласкани тихомълком в нишите на общественото пространство, за да разчистят, за да освободят място на довчерашните си палачи, които изневиделица се оказаха не само старите, а и новите герои на деня. Днес те отново са на високи държавни позиции, благодарение на заграбените от народа и унаследени от комунистическите партийни каси милиарди владеят почти изцяло едрия и среден частен бизнес, средствата за масова комуникация, пазарите, националната политика, интелектуалната собственост. Дори доказаните физически убийци от изтребителните комунистически концлагери не бяха изправени на съд, а Република България е единствената източноевропейска държава, която и до днес не е учредила институция за преработване на комунистическото минало и за съхраняване на паметта на неговите невинни жертви.
Ето, върху всичко това би трябвало да се позамислим и всички ние, и особено ген. Радев. Ако иска да стане и да остане президент на всички българи, а не 

функция на неокомунистическата формация, 

която му обезпечи и връчи президентството. Един държавен глава едва ли може да влезе в ролята на национален обединител, като се стреми с еднаква готовност да угоди и на жертвите, и на палачите им. Пътят е друг. Ако искаме да се превърне то в морално начинание, едно общонационално помирение и обединение предполага покаяние на палачите пред жертвите. Тези жертви не са злопаметни, но не са и безпаметни. А държавата ни с президента ѝ воглаве като че ли е решена да ги направи такива – в многократните си публични изяви като държавен глава ген. Радев не е произнесъл и бегъл намек за необходимостта от преосмисляне на близкото ни тоталитарно минало. Тогава как, на каква база, на каква нравствена основа да проведем препоръчваното от генерала помирение и обединение? На базата на общонародната ни любов към деспота и кагебист Путин ли? Или на базата на пламналата еврофобия и американофобия? Или на базата на собствената ни политическа и историческа слепота? Или на базата на не по-малко общонародната ни носталгия към Тодор Живков и тодорживковизма? Който пред очите ни процъфтява надлъж и шир с най-пищните си цветове. Може би за радост на генерала. Но със сигурност за моя нерадост.