Съсредоточаването на богатството в ръцете на червената олигархия е капитална грешка на демокрацията

Децата на тези, които биха и притискаха различно мислещите при комунизма, днес приватизират, станаха най-богатите, назидателно ни учат на морал

Кольо Парамов

Живеем в трудно време. Всеки ден се натъкваме на проблемите, породени от политиките в държавата. Вече 25 години се мъчим да мерим ръст с развитите демокрации, внушаваме си, че ще ги достигнем и със сетни сили се пъчим да докажем, че сме на правия път. Но световната статистика само преди дни показа, че сме далеч от утопиите си. Числата са неумолими и колкото и да искаме по-съдържателно, политически или философски, да преразкажем за успеха си, истината е друга.

Числата показват, че в България минималната заплата е 214, 74 евро. В Ирак, който е изравнен със земята, тя е 146,91 евро. В Ливан, където напрежението от емиграцията от Сирия е до последна кота на поносимост, минималната заплата е 247,02 евро. В Босна и Херцеговина самоунищожението и войната са създали проблеми на всяко второ семейство, но най-ниската заплата е 164,09 евро. Най-интересното е, че в Папуа Нова Гвинея, където живеят полуголи, странни хора със заетост от 72% в земеделието, разчитат на минимална заплата 141,70 евро на месец. Толкова, колкото българите получаваха до преди 2-3 години. На един особен остров, със странно име на края на света – Вануату, минималната заплата е 213,70 евро, с евро по-малко от България. На други острови като Тринидад и Тобаго хората взимат по 176,88 евро, в Сейнт Винсент и Гренадини – 151,02 евро, Сейнт Китс и Невис – 387,20 евро. В Антигуа и Барбуда – 337,92 евро. А в латино държавите - Перу – 151,42 евро, Еквадор – 178,04 евро.

Тежки сравнения с родната действителност

И все пак някой трябва да е виновен за това българско дередже. Истината е, че започнахме да променяме България, но резултатът е плачевен, опозоряващ ни, назидателен и жалък за народа. И колкото и да не ми се иска да призная за очакваната сериозна промяна, тя се доказа като голямата утопия. За сетен път попадаме в обозрението на Шарл Фурие, на Робърт Оуен, на онези социалисти утописти, които ни чертаеха прекрасното утопично бъдеще, което ни чакаше. Напразните ни химери се срутиха бързо и след четвърт век преход осъзнаваме и сме длъжни да признаем, че големият проблем е столетницата БСП. Непроменената БСП, схоластичната БСП, трудноуправляемата и зависима БСП се оказа най-уродливата ни спънка към по-доброто, към по-успешното. Знам, че ще ме определят като „враг” и ренегат. Изразът „враг” е на пиедестал в моята бивша партия. И докато другите партии бързо се променят съдържателно, силно и непретенциозно, врагът с партиен билет винаги е бил опасен и на мода в редиците на БСП. Още по-опасен е този с бивш партиен билет. И докато това е норма, стил и оценка за политика, поставена на преден план в отношенията ни, успехът там е немислим.

Липсата на държава в България ни доведе да сме по-бедни от онези странни земляни от Папуа – Нова Гвинея. Те ни надминаха в усещането си за по-голяма човечност, ние ги надминахме в – в кражбата, в наглостта, в подлостта, а сега и в бедността. Тежки думи, но тази е истината като реалност. И тя касае само и директно БСП, защото нейната фалшива промяна предопредели провала на българския преход.

БСП се провали кадрово. Провали се и като генен инженер, опитвайки се да си създаде фалшива и контролирана опозиция в лицето на младото СДС и така лиши страната от истинска дясна демокрация, която да бъде коректив в реформите. БСП се сгромоляса и икономически. Тя създаде една фалшива държава, която изхаби първоначалната енергия на народа и похарчи надеждите на много българи дори за елементарна справедливост. Очакваната надежда след 10 ноември 1989 г. за обществен подем се оказа също напразна, защото силата за промяна беше омаломощена от метастазите на Живковото присъствие.

Веднага след 1990 г. се натъкнахме на парадокса, който е впечатляващ заради самата промяна. Тодор Живков беше рано усетил накъде отива светът и бе далеч по-напред в мисленето си, за разлика от живковистите, които го следваха като алчни слепци. Рядко, много рядко този парадокс е видим по света - диктатор по-рано да усети и да се пригоди за внезапната неотложна промяна, а клакьорите му да не проумяват идващите предизвикателства. Алчността и заслепението в партията майка достигнаха дори до там да ликвидират чрез подъл разстрел един от левите реформатори - Андрей Луканов.

Мисленето и прагматиката на Луканов бяха диаметрално противоположни на елементарната хитрост на Живков и покварените му, омърсени и забогатели последователи. Това не можеше да бъде същността в промяната на БКП в БСП, макар че така стана. БСП бе призвана да приеме измамен социалдемократически европейски подход. Така обаче стана при Жан. И всички ония ползватели се подредиха плътно до него. Днес, сигурен съм – Жан не може да повярва, че това е било така! Тази гнусна приспособленска, нагаждаческа и покорна нагласа

повлече България към упадък

И заради това хитруване на БСП днес България няма кооперативи като в Чехия, а има 650 латифундисти – земеделци, които карат бентлита. Затова днес България купува прясно мляко от Унгария, ябълки от Полша, чесън от Китай, вино от Чили и Южна Африка, замразено агнешко месо то Нова Зеландия и Австралия. Днес България разбира, че е аутсайдер с гарантираното последно място в Европа. Днес сигурен съм, самият Жан (той е добър човек) разбира – че подходът, чрез който е бил увлечен за промяна на БСП е бил фалшив. Фалшивият подход на БСП я праща в историята като тежък фундаментален прецедент на лъжата. Лъжата за промяната 1990-2015 на БСП е съразмерна с лъжата в партията след деветоюнския преврат. Тогава е взето глупавото, наивно и несъразмерно решение за старта на Септемврийското въстание и последвалия терористичен период до 1925 г., които нарежда БКП в историята на падението.

Не може социалдемократическа организация, бореща се тогава за социално равенство да ликвидира себе си чрез дива първичност, тероризъм и унищожение. Не може новата социална партия БСП след 70 години да произвежда капиталисти чрез първичност и огромна лъжа за „някакво” прокламирано социално равенство.

Тази демагогия нарежда БСП в абсолютно неадекватна позиция сред клуба на европейските социалдемократични партии. Тя – БСП, е неадекватна вече в стремежа си да докаже пред Европа, че е същността социална партия. И то в момент, когато бившият й лидер е водач на Европейската социалдемокрация. Как да осъзнаем това? Станишев - най-големият враг на българската социалдемокрация – сега лидер на Европейската? Точно той работеше постоянно против българската социалдемокрация цели 15 години и с това опозори България, а днес е „другият” човек, който чертае перспективите на Европа. Така България се опозорява пред световната социалдемокрация. Не заради друго, а заради елементарната пошлост на самия Сергей. Този Сергей, който Първанов ни пласира като като новото лице, днес арогантно дори не се интересува от нашата бедност, просия, цигания и унижения, които преживяваме като нация. Този Сергей бе предпочетен от Първанов като цвете, отгледано в саксия. Първанов, бе естественият тогава избор на работническия стил, който е несравняем с образа на хранениците, отгледани с кухнята на хотел „Рила”. Кухнята на хотел „Рила” хранеше за закуска, обяд и вечеря червения принц Сергей. Но Георги подцени пролетарството на Перник, и вероятно заради комплекс от своя произход заложи на перверзната издънка на Живков и сгреши грубо. Много царе са правили това. Но монархията е наследствена, а в БСП лидерският пост уж трябва да е заработен, но винаги е присвояван грубо от хитреци. Заради това, въпреки голямата си история, БСП никога не успя да реализира другото възприемане на България.

Къде е големият проблем днес на Столетницата?

Партията е ударила дъното на общественото доверие, изправена е пред партиен конгрес и избор на нов председател. Но вместо реален дебат, ни разиграват „психосеанси на промяната”. Изпълнителното бюро на БСП иска да създаде впечатление, че действително промяната се търси. Но истината е жестока - партията с този състав на ръководството, с този маниер на политически компромиси не може да постигне нищо качествено ново. Партията е родово обвързана в цикли от нейната нова-стара промяна за последните 25 години, така че да няма никакъв външен пробив. Изследвайки партийните зависимости на БКП-БСП от създаването й от Благоев до днес, констатираме един и същ категоричен уклон - армия от безброй честни предани мечтатели, с надежда и вяра за по-равнопоставени условия за живот, и шепа шмекери, които умело овладяват върха и го ползват за лични цели. Елиминирането на силни и перспективни ръководители по места и отричането на социалдемократическото начало на БСП е двойният аршин за мярката на лъжлива преданост. Голяма членска маса действа по схемата на „примитива в кафеза”, докато тия в ИБ - консумират изгодата.

Затова се стигна до реализацията на парадокса „Кой?”. Нима Станишевата кохорта се е съобразявала с тези, които са в „кафеза”. Как представиха самият Орешарски за министър-председател на ляво правителство, докато 5-7 години преди това същият трябваше да бъде десният български водач. И ако Орешарски не бе гостувал в едни кабинети чрез своя лотариен подход, той със сигурност щеше да бъде удачният десен наследник на командира Костов. Десните готвеха Орешарски за лидер, а Станишев и ИБ на БСП го назначиха за ковчежник на държавата. Да, БСП използва като бушон Орешарски, но не да предпази партията, а за да обере луфта между червените барони и другите новобогаташи от приватизацията на командира.

Утвърждаването впоследствие на системата „Кой?” от Станишев домоделира отрицанието на обществото към БСП. Днес се прави пореден опит да се програмира така поредният конгрес за поредната промяна, че пак (за кой ли път) левите избиратели да останат с надежда. Стремежът към подработването на мнението за новия водач на БСП, е силен, но е манипулиран от обкръжението в ИБ. Да, в голямата политика такива изненади са възможни и допустими. Те са право пропорционални на зависимостта на лидерите от перфектността им. Ако Станишев не беше толкова случаен, не би допуснал явлението – Кой?. Ако Първанов не беше толкова случаен, нямаше да избере чужденеца Станишев, за лидер на най-голямата партия. Ако Лилов не беше се уплашил от страха на Луканов, щеше да избере Янаки, а не Жан. И тогава големият експеримент с промяната на БСП не би станал така, а и производните от това последствия за България нямаше да са толкова негативни. За сметка на псевдо промяната какво имаме? Чрез и със знанието, работата и усърдността на политическото ръководство на БСП в България, бе възроден един елементарен, първичен и вулгарен капитализъм, български капитализъм, от който истинските капиталисти по света бягат като опарени, а тук Първанов, Станишев, Р. Петков и Иван Костов го определиха, легендираха и материализираха като псевдо-успеха на нашето бъдеще. Съсредоточаването на богатството в ръцете на червената олигархия е капитална грешка на елита на БСП, част от който избяга бързо от нея. Вместо да носят отговорност за пародията-промяна на БСП и установяването на една унизително циклична бедност за 80-90% от народа,

бившите първи на Столетницата станаха първи на АБВ

Това е действително една уникална и арогантна измама, която обединява голямата утопия и голямата лъжа. Затова БСП ще бъде вече само втора, трета или коя да е подред политическа сила. Ще забрави завинаги времето, когато се представяше десетилетия за първа, а работеше като за последна. БСП трябва да признае, че извърши библейски грях. България през годините на комунизма се изграждаше с много твърдост, с много страдание, с много мъка и разбити съдби. На хората взеха земята, добитъка, занаятите им, работилниците, парите, разселиха ги, набутаха ги по лагери. Цялата тази маса беше смляна, притисната. И накрая какво се оказа - дойдоха децата на тези, които биха и притискаха различно мислещите, и започнаха да приватизират, станаха най-богатите и днес назидателно ни учат на морал. Това е библейският грях и историята ще го докаже. БСП толкова е загубила рефлекс, че не можа да реагира на това унизително състояние.

Тези горчиви истини ги казва човек, чието семейството е пряко свързано с историята на партията от повече от 100 години. Дядо ми е бил куриер на Иван Загубански и Кръстьо Раковски по линията Букурещ-Одеса и пряко свързан впоследствие като помощник на Иван Винаров и Цвятко Радойнов. Брат му е основател на Змейовската партийна организация и един от първите в Септемврийското въстание – 1923 г. в Стара Загора, заедно Доньо Пехливанов. Обиколил всичките концентрационни лагери като върл комунист от 1925-1944 г. Негов син е бил със смъртна присъда, заменена в доживотна, заварен на 9.9.1944 г. във Варненския затвор. Моят род не е присъден към партията, за да се ползва от нея като Тодор Живковите измислени герои. Моят род е част от създаването на онази партия и затова толкова ясно и категорично поставям проблема за същността на тази БСП днес.

Организационно партията за дълги години е била зависима от руските пари. Те са били гаранцията за успеха както в началото, така и по време на Коминтерна. Живков достатъчно добре обосноваваше това положение, ползваше се с хитрост, а в последствие с омерзение се шегуваше. Днес филма се повтаря като някаква нескопосана втора серия, а новият червен елит показва само консуматорска благодарност към Русия. Заслепеността на „новите” капиталисти-социалисти е притъпена. Още повече, че Станишев им придава Европейски фасон, от който досега БСП не спечели нищо. Партията нито е лява и модерна, нито социалдемократическа, нито националистическа. Една идеална фантасмагория, от която се фаворизират и ползват два файтона тарикати. Това е БСП днес - партия без идеал, партия без ценности, без сили и мащаби за приложна лява политика. Това е партия за частно приложение, обогатяване и оцеляване на една малобройна каста. Единственото спасение е нова общобългарска левица, а тя минава през трупа на левицата на Живков, Лилов, Жан, Първанов, Станишев и Миков.