Илиян Василев, bulgariaanalytica.org

„Песимизмът се превръща в самоизпълняващо се предсказание, което се възпроизвежда блокирайки нашата воля да действаме.“

Хауърд Зин

След охладняването в отношенията между Русия и Турция и доминиращия геостратегически контекст в личната дипломация на Ердоган и Путин – мнозина анализатори бяха категорични, че в отношенията между двете страни настъпва безпрецедентен етап на стратегическо партньорство. Стигна се дотам да се внушава, че двамата авторитарни лидери заедно могат да причинят достатъчно силни трусове в международната система, променяйки крехки баланси и ерозирайки отвътре кохезията в ЕС и НАТО.

Това е не само погрешна преценка, която пренебрегва очевидни факти. Като хипотеза, подобна интерпретация отваря възможност за откровени манипулации и самопричинени щети.

Истината е, че сходството в имперския генотип на Путин и Ердоган и общите им опоненти – реални или въображаеми – не преполага по подразбиране стратегическо партньорство. Не говоря за съпътствуващия пиар и пропаганда от двете страни, а за реалната нетна стойност на действията им.

Успехът на единият участник в схемата твърде често предполага загуба на другия – класиката на играта с нулева сума по целия фронт на съприкосновение на интереси на Турция и Русия – от Китай през Централна Азия през Балканите до Западна Европа и САЩ, или Африка и Близкия изток. Допускането, че след срещата Путин-Ердоган в Петербург, двете страни ще започнат да чертаят мастър планове за координация на дейността си на глобалната карта, в това число в България и на Балканите, макар и теоретично възможна, е самозаблуда с тежки последствия.

И Русия и Турция се намират във фаза на прогнозируеми и ескалиращи вътрешна турбуленция и нестабилност, които предполагат при отсъствието на реален ресурс опити за създаване на виртуален или имагинерен такъв, с който да впечатлят останалия свят.

Отсъствието на взаимното доверие и дълбоко институционално сътрудничество между Анкара и Москва, не предполага неотменимост или естествена склонност за прерастване в стратегическо партньорство.

Турция и Русия имат зони на текущо съвпадение на интереси, дори сфери в които могат да реализират сделки и действия с взаимна изгода, но повечето се вместват в усилия за ограничаване на щети от съперничеството помежду им, както и действия по премахване на препятствия пред търговските и бизнес връзки. В последна сметка, повече от политическите директиви, които могат да излязат от двамата лидери, ще се насочат към зони на компенсиране на неблагоприятни външни външни развития, които ограничават властта им.

Аналогиите между Ердоган, от една страна, и Берлускони и Шрьодер, от друга, са подвеждащи.

Путин правеше и продължава да прави политика чрез бизнес, както в миналото ставаше с бизнес визитите на Берлускони, с Шрьодер. В по-ново време възможностите му, обаче, са твърде ограничени. Не може да предложи нищо съществено на Ердоган от типа и мащаба на миналите бизнес сделки със западните лидери.

Турция, от своя страна, не е Италия нито като геополитика, нито като индустриална и търговска сходимост с нуждите на руската икономика.

След санкциите на Русия срещу Турция и атаките срещу турския бизнес в Русия много от турските компании се русифицираха като поставиха руски граждани като собственици. Обратното движение не е толкова лесно, нито пък толкова безрисково. Не случайно Путин обеща нормализация, но на час, по лъжичка – достъп до руския пазар, като побърза да уточни, че много от нишите са вече заети.

Възстановяването на чартърните полети върви изключително бавно и без особено ентусиазъм от руска страна. За Турция туризмът е основна индустрия, която генерира 8 процента от заетостта и приносът на Русия за тревогите в отрасъла е повече от забележим. По данни на Руския съюз на туриндустрията Турция губи 19% от руските туристи още пред 2015 година, а за 2016 прогнозите са за спад с 71%.

Срещата в Петербург макар и да подобри перспективите за следващия сезон, трудно може да промени фундаменталните фактори, определящи свиването на броя на руските туристи зад граница. Средната класа, която е най-големия генератор на изходящ туристически поток е най-силно засегната от икономическата и финансова криза в Русия.

Пък и Кремъл пое курс към стимулиране и субсидиране на туризма към Крим.

Двамата президенти реализират почти напълно съвпадащи авторитарни модели на управление, имат същото пренебрежение към европейските ценности и стандарти, включително в сферата на човешките права и медийните свободи.

Те има месианска претенция да водят други народи и да определят съдбата на света.

Но общото между тях трудно ще роди „братство по оръжие“, защото лидерството им не е функция на хармонична визия за света, на съблюдаването на установени норми и правила на международния ред и сигурност, а на правото на авторитарните лидери на тези страни да ги променят когато и както е необходимо, включително и във взаимен ущърб.

Не случайно и руският и турският президент имат идентични усещания за несигурност, породени от провалите им във икономическата и вътрешна политика, което ги кара да изместват фокуса на публичното внимание към вътрешни и външни врагове (често въображаеми).

Сближаването между Путин и Ердоган напълно се вмества в логиката на мафиотската мъдрост – дръж приятелите се близо, а враговете още по-близо.

„Лепилото“ на съюза между двама лидери – неприязънта към модерния свят, към западните ценности и норми, и акцента върху използването на религията и национализма като инструмент за генериране и упражняване на власт, е твърде летливо.

Колкото Саудитска Арабия и Русия могат да бъдат партньори в сферата на петрола и природния газ, толкова Турция и Русия могат да постигнат стратегическа координация на основата на сходство на своите имперски и антизападни политики.

Новите чисти управленски доктрини – путинизма и ердоганизма – които смесват авторитаризъм и религия – са силни предимно в правото да отричат, дори да разрушават в името на доказване на своята изключителност. Непредсказуемостта и играта със страха на другите на ръба на шантажа са тяхна иманентна същност. Това което Путин прави с Украйна, Ердоган реализира чрез бежанците.

След несполучливия опит за преврат в Турция и предприетата чистка, далеч отвъд рамките на рационалното и оправданото, Ердоган не може да си позволи пряко военно противопоставяне с Русия. Турската армия и службите за сигурност са отслабени, което налага по-мек тон и мир с Кремъл.

Путин, от своя страна се намира в дълбока изолация с все по-ефективни и работещи санкции. През 2017 година свършват парите в резервните фондове при ограничен достъп до глобалните финансови пазари, което ще го принуди да съкращава разходи в „свещенните крави“ на бюджета – военните, специалните служби, държавния апарат и социалната сфера. При подобен икономически и финансов тил – руският президент не може да се позволи да поддържа в активна фаза прекалено дълго военните си ангажименти в Сирия и Украйна.

Анкара трудно може да компенсира дефицитите в развитието на Русия. Доколкото турския бизнес разчита в крайна сметка на износ на средства – по търговска, бизнес и туристическа линия – тези интереси не съвпадат, дори противоречат нас текущите приоритети на Кремъл.

Москва на практика въвлича в своята низходяща орбита на развитие близките си съюзници, което ги заставя да действат. Това обяснява мотивацията на казахския президент Назърбаев в посредничеството му преди срещата в Петербург.

Путин и Ердоган имат своя лична бизнес кохорта, чрез която финансират личните си режими. 

Това обяснява защо приближени бизнесмени от двете страни изиграха водеща роля за възстановяване на диалога на най-високо равнище.

Но тяхната роля не трябва да се надценява. И Путин и Ердоган са алфа водачи от имперски тип – те не търпят някой от бизнеса да им диктува, защото се изживяват като СЕО и мажоритарни собственици на своите корпорации – Русия и Турция.

При свиващ се износ, растящ платежен дефицит, нарастваща зависимост от вътрешно потреблени, от външни, най-често западни инвестиции, при очертаващата се политическа нестабилност и в двете страни, загубата на взаимните пазари е плашеща перспектива и за двамата лидери. Лоялността на близките бизнес кръгове не е нито безусловна, нито по подразбиране, особено във връзка с обективните ограничения при осигуряване на достъп до публични ресурси.

И Ердоган и Путин стигнаха червената линия в битката си за оцеляване, в която неизбежно тръгват срещу своите. Путин уволни Иванов, конфликтите със Сечин чакат своята развръзка, докато чистките сред висшите военни и управленски среди са в пълен ход – без правила, без видима системна логика.

Ердоган се справи с Давутоглу и се възползва от опита за преврат за да извърши тотална чистка в рамките на която не само да се разправи със своите врагове и опоненти, но и да ги лиши от бизнес и финансови източници.

Популярността и високите обществени рейтинги, както ни учи история, са слаба утеха за двамата лидери.

Не по-различно стоят нещата и в основната сфера на предполагаемо партньорство – енергетиката.

Каквото и да се договарят в Москва базисният стратегически интерес на Турция е да реализира максимално възможен транзит на конкурентни на Русия енергийни доставчици и суровини. Тази основна котва на турската политика не може да се промени. Докато Кремъл прави всичко възможно да блокира или затрудни достъпа на конкурентите си към входа към ЕС пазарите през Югоизточна и Южна Европа, Турция консумира своята геостратегическа значимост именно чрез предоставяне на територията си за транзит на енергоизточници от конкуренти на руските компании. Именно по тази линия Анкара реализира собствената си писта за регионално лидерство в Черно море, Кавказ, Каспийско море и Централна Азия, Близкия Изток и Средиземно море, което е в пряк конфликт с руските интереси. По-забележимият опит на Москва да изиграе картите си на посредник между Азърбайджан и Армения, докато предлага на Баку и Анкара разменни сделки срещу координация на енергийните политики с Иран и Русия ще промени малко или нищо.

Много слаби са перспективите за съществени договорености и координация между Русия и Турция по сирийската криза. Турция подкрепи националистическата опозиция – групировката Ахрар Ал-Шам и другите националисти, което изиграха ключова роля при разбиване на обсадата на Алепо. Ердоган продължава да настоява, че Асад не е вариант за дългосрочно решение на проблемите в Сирия.

Турските власти са изключително чувствителни към проникването на руските служби сред кюрдите – както в Турция, така и в Сирия. Анкара не прикрива неудовлетвореността си от засилените контакти на Москва с партията Демократичен съюз (PYD) на сирийските кюрди, които контролират районите по границата с Турция. Известно е, че през есента на миналата година руската авиация бомбардира райони близо до Азаз, което позволи на военното крило на Демократичен съюз – YPG да превземат територии на подкрепяните от турците опозиционни сили. Скоро след това Москва настоя за включване на представител на сирийските кюрди в преговорите в Женева, което бе възприето като враждебен акт в Анкара.

Ако трябва да ползваме неперфектни историческите аналогии, в момента Русия и Турция се намират в ситуацията на Съветския съюз и Германия преди подписването на пакта – Рибентроп-Молотов. Опитите на двамата диктатори да станат съюзници завърши с война между тях. Колкото тънка е основата му на мира между тях, толкова дълбоки са противоречията.

Партньорството между Путин и Ердоган не е нито искрено, нито почива на обективно, устойчиво и дългосрочно съвпадение на интереси. Общото в антизападната реторика на двамата, не може да се превърне в положителен вектор на сближаването – не само защото е с отрицателен като енергия знак, а защото и двете страни има преобладаващ интерес, дори зависимост от поддържане на отношенията им със Запада.

Без НАТО Турция, особено с отслабена армия и въоръжени сили, трудно може да се превърне в самодостатъчен гарант на собствената си сигурност. Тя няма алтернатива на защитата на НАТО от ракетно-ядрено нападение.

Не са по-оптимистични перспективите и пред енергийното сътрудничество между Русия и Турция. Съюз между страни, едновременно потъващи в дълг и без сериозна икономическа перспектива, е обречен.

Обезценката на руската валута и отсъствието на финансиране може сериозно да попречи на реализацията на „стратегическите“ проекти Турски поток и ядрената централа в Аккую. Русия има сто процентов ангажимент по силата на междуправителствено споразумение да осигури финансирането им. Ето защо тя търси възможност да обвърже турската страна със съинвестиране на значителни суми, без сигурна схема на възвращаемост. При проекта за ядрена централа става дума за близо 25 милиарда долара, като руската страна вече е отправила запитване относно готовността на Турция да сподели разходите и ползите от проекта. Росатом предлага да продаде 49 процента от проектната компания, но до този момент интерес няма. Финансовият риск е прекалено голям, дори за китайските инвеститори, които финансират британската ядрена централа Хинкли Пойнт.

Русия и Турция имитират „дружба“ за консумация от трети страни и за да обслужат текущи срочни конюктурн ипотребности, но най-вече оцеляването на лидерите на власт в противостоенето срещу Запада.

Липсата на съдържание и фундамент в сближаването между Путин и Ердоган се компенсира от виртуална реалност и иносказателност. Играта на покер между тях и с другите е толкова добра колкото е устойчивостта на играчите към блъфовете на противника.

Дори ултимативния аргумент – за ракетно-ядрения потенциал на Русия или за бежанците в Турция – е с двойно дъно. Нито Москва, нито Анкара могат да си позволят да изиграят главния си коз – рисковете за самите тях за прекомерно високи. Да, те могат да заплашват с ракети и бежанци, но не могат да си позволят нито да ги изстрелят, нито да ги насочат към границите на ЕС – защото ще преминат линия отвъд която ще лъсне тяхната безпомощност.

На този етап нормализацията на отношенията между Русия и Турция трудно ще прерастнат в стратегическо партньорство.