Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Когато една държава вдига монументи на чужди политици и  пълководци, трябва много да внимава. Още по-предпазлива трябва да е една държава, когато чества чужди политици, военни стратези и военни победи като свои собствени. Когато пък тези две държави (чуждата и родната) са били поставени исторически, векове наред в съотношение 

завоевател-плячка,

 когато едната от тях многократно е ставала безпомощна жертва на ненаситните имперски апетити на другата, нещата стават още по-опасни. В такъв случай лакейщината, церемониалната тържественост, с която малката и слаба държава обслужва съответната империя, придобива висока цена – толкова висока, че може да струва цяла една национална независимост. Да честваш и хвалиш, да славиш и прославяш, да увековечаваш в метал и камък чужди владетели и пълководци, значи да ги каниш на родна земя, значи да им поднасяш на тепсия собственото си отечество. Обстоятелство, което автоматично те превръща в 

безотечественик

А ние го правим открай време. Правихме го още под турско владичество – спомнете си сладкодумните разговорки между Хаджи Генчо и дядо Либен. Правехме го преди почти век и половина, посрещайки като славянски и верски братя прекрачилите на родна земя с нескрити империалистически цели руски нашественици в оперетната им роля на освободители. Правехме го през края на ХIХ в., подценявайки безскрупулната намеса на Кремъл и във вътрешнополитическия ни национален живот, и във външната ни политика. Правехме го и в междувоенния период, когато почти цялата ни хуманитарна интелигенция левееше и видимо и невидимо се болшевизираше. Правехме го (най-вече) след деветосептемврийския преврат, когато съветската агентура на родна земя обсеби цяла-целеничка държавата ни. Правим го и днес, когато имаме свободата да се себеопределим политически и национално и  сами да избираме приятелите си. Отчетлива диря в този ни деструктивен, антибългарски път ще остави (всъщност вече остави) и Каварна.
Беше нейде около смъртта на Сталин, когато дружинната ни поведе организирано на кино. Подобни колективни посещения в онези времена си бяха в реда на нещата – още в зората на болшевизма сам Владимир Илич оповести, че „от всички изкуства за нас най-важно е киното”, а щом ще е кино, няма да е Холивуд – „Мосфилм” ще да е. Подобни класни посещения завършваха по правило с обсъждания – обсъдихме и култувата продукция на „Мосфилм” „Адмирал Ушаков”. Беше в часа на класната и всички ние с дружинната и с класната воглаве се надпреварвахме един през друг да хвалим филма. А покрай филма – и нашияj вековен славянски брат и закрилник Русия. А покрай Русия – и нашия пътеводител, учител, другар и вожд Великия Братски Съветски съюз. Откровено казано, и на мен тогава филмът ми хареса – беше много боен и победоносен. Всъщност това беше и крайната стратегическа цел на проекта – искрата на слава и величие да прехвръкне от суровата руска история и да грейне в триумфа на СССР, да се превърне в ресурс на партийната идеологическа пропаганда. Филмът бе подходящ за целта. От екрана гърмяха оглушително топове, вихреха се руските кораби, неруските потъваха позорно, по палубите се валяха окървавени матроси, а героите геройстваха поединично и колективно ден и нощ по гребена на вълната. Все пак на споменатото обсъждане аз поисках да узная защо филмът е не за наш, български адмирал, а за съветски. (Тогава, кален от ранно детство в нерушимата и вечна българо-съветска дружба, аз наистина си мислех, че героизъм като този на адмирал Ушаков може да е само със съветски произход.) „Защото ние си нямаме адмирал и трябва да усвояваме и следваме богатия съветски опит в адмиралтейството” – обясни дружинната. Е, усвоихме го и го следвахме – с времето и до адмирал, че и до контраадмирал го докарахме. Но че ще продължим да го усвояваме и следваме през епохите, че ще го следваме предано и до днес в демократичното си настояще, тогава аз дори не подозирах.
За всичко това си мисля опечален, като гледам паметника на адмирал Фьодор Ушаков, вдигнат преди десетина години на нос Калиакра. Паметникът е наистина внушителен – такъв мастодонт няма нито в Гърция, която, за разлика от нас, по стечение на исторически събития все таки е свързана с дейността на адмирала, нито дори в Русия. В някаква публикация прочетох, че паметникът бил дело на родолюбиви българи. А според мен е 

дело на национални предатели, на антибългари

 Антибългарски са и ежегодните церемониални чествания в подножието на паметника по случай редуващите се годишнини от битката между руския черноморски флот, предвождан от Ушаков, и турски бойни кораби. Пламналата на 11 август 1791 г. битка е част от руско-турската война (1787 – 1792 г.). Война, водена почти век преди Освобождението (хайде, нека го наречем за куртоазия Освобождение) ни, която няма никакво отношение към българската национална кауза. Още по-малко съотносима към националното ни дело е споменатата битка. Тя просто по случайност се е състояла край Калиакра, а това е географско, топографско, физическо съвпадение – нищо повече. Пък е и една незначителна по мащаб битка, в която няма потопен и един кораб: нито руски, нито турски. Просто се сблъскват две ескадрили – и двете малобройни – кораби, посбиват се кое-що, след което всяка тръгва по пътя си: руската – на север, турската – на юг. Като изключим алжирската съюзническа подкрепа за турските черноморци, това е всичко. В цялата схема България я няма – не съществува изобщо нито в тактиката, нито в стратегията, нито дори само в концепцията на конфликта. Повтарям: сблъсъкът между двете флотски единици няма никакво, абсолютно никакво отношение към нашата страна – това си е битка между две империи, битка, която изобщо не засяга България: дори индиректно. Тогава защо паметник? Ако тръгнем да градим паметници на всички държави, воювали в пограничните ни региони, националният бюджет само за камък няма да ни стигне. А не е само паметникът – и ежегодни тържествени, официални, национални чествания са. Ритуали, в които участват официално и български войскови единици, и държавници от първата фаланга, и кметове на съседни градове, и православната ни църква с молебдени, водени от цяла плеяда наши и руски митрополити, йеромонаси, протойереи. А аз се питам какво търсят по подобни маскаради наши министри, какво търсят висши български (доколко ли са български?) офицери, какво търси, редом с председателя на Форум „България-Русия”, Светлана Шаранкова, сам премиерът ни? Нима на подобен панаир на суетата, на който звучат гръмогласни клетви и заклинания не към българщината, а към кагебиста Путин, е мястото на българското държавно тяло?! Всеки български политик и държавник, който застане рамо до рамо с агент на руските интереси на българска земя като Шаранкова, престава да е родолюбец и българин – в антибългарин се превръща начаса.
Питам се още, ако край Каварна се бяха сблъскали, да речем, британската и испанската армади, както това е ставало многократно по световните морета и океани, щеше ли сблъсъкът да получи подобен отзвук в актуалния български граждански живот, щеше ли да придобие такава обществена значимост, щяхме ли да вдигаме монументи по-високи и от нас самите, щяхме ли да организираме подобни колосални ритуали в прослава на британци или испанци? Искам да попитам и българската православна църква на какво основание глорифицира адмирал Ушаков. Ако междувременно той стана Свети Фьодор Ушаков, канонизирала го е не нашата, българската църква – канонизирал го е Санаксарският манастир в Република Мордовия: след като те са си го ритуализирали и фетишизирали, да си го честват те. Възвеличавайки го, православната ни църква продължава 

да служи на Кремъл

 така, както почти целият ѝ клир служи цели десетилетия наред агентурно на Държавна сигурност, а оттам – и на Кремъл. При това съответните български патриарси и митрополити служат на насочения срещу собствената ни държавност великоруски шовинизъм не според канона, а против делото Христова и според делото дяволово. Обстоятелство, което закономерно превръща всички тези български слуги на Свети адмирал Ушаков в чистокръвни антихристи.
Казано откровено, адмирал Ушаков не е българофоб. Но още по-малко е българофил. България за него е дума без стойност, пустош – доколкото не съществува на политическата карта като самостоятелна държава, сама по себе си България не го интересува изобщо – интересува го само като съставна част от съперничещата с Кремъл Османска империя. В имперското си съперничество Русия и Турция от векове не могат да си поделят нито Черноморието, нито Балканите. Десетилетия наред адмирал Ушаков е воин в тази извечна битка за надмощие. И като такъв него го интересува единствено и само Русия, интересуват го руските териториални интереси, руската имперска кауза го интересува. Тази кауза той следва предано и всеотдайно цял един живот. Пътеводител в биографията и във флотската му адмиралска кариера е имперският марш на Кремъл. Когато имперските руски интереси повеляват, той воюва срещу турците – не само край Каварна. Когато същите интереси повеляват, той се съюзява с турците срещу французите – турците го наричат с преклонение „Ушак паша”. Да речем, че в това няма нищо престъпно – такъв, имперски е бил духът на епохата, естествено е за един пълководец да провежда и следва офанзивата на императора си навред по широкия и пъстър свят. Какво търси обаче, увековечен като монумент и честван така, както и националните ни герои не са чествани, Ушак паша на родното Черноморие? Отговор дължат на българската общественост онези институции, които са учредили паметника. И онези общински и централни власти, които са го градили, дължат отговор. И всички повелители и изпълнители на ежегодните ритуали в центъра и по места дължат отговор. А най-вече отговор дължат онези наши високопоставени държавници, които участват (явно не само протоколно) в една церемония, която, възхвалявайки вековния империализъм на една зловеща империя над родината ни, саботира пътя ни към Европа и света.