Михаил Матакиев*, bulgariaanalytica.org

През последната година поведението на Синода на Българската православна църква (БПЦ) става все по-радикално и същевременно членовете му – все повече се стараят да заемат позата на „църковни патриоти“, отстояващи църковната независимост (автокефалия), както и „чистотата“ на Православието. Оказва се, че в БПЦ на най-високо ниво се толерира религиозният радикализъм, дори трима митрополити открито поддържат православни фундаменталисти. Всички православни църкви, които признават демокрацията, правата на човека и западната цивилизация, също биват еднозначно заклеймени в последните синодални решения, издадени във връзка с Критския събор (юни 2016), гласувани под натиска на двамата най-активни членове на Синода. В тази медийна среда много от българските отговорни фактори не отчетоха важността на хибридната война, водена посредством Руската православна църква (РПЦ) и нейните сателити от самото правителство в Кремъл. БПЦ вече действа не просто като руски сателит, но в случая със събора – като острие на външната политика на РФ, понасяйки всички негативи свързани с това. За съжаление дейността на БПЦ през последната година нанесе значителни щети на имиджа на България. Държавната й администрация не успя да направи нищо, за да стопира това обсебване на първото по големина в страната религиозно вероизповедание от друга държава. За да разберем обаче в дълбочина позицията на БПЦ за събора и да си обясним връзката между това решение и интереса на РФ, трябва да разгледаме самите документи, издадени от Събора в Крит.

Подготовка на Всеправославен събор

Всеправославен събор е замислен още след Първата световна война като средство за реконсолидация на разпаднащата се на „национални църкви“ и разкъсвана от националистически антагонизми православна общност на Балканския полуостров паралелно с разпадането на Османската империя. В този процес участва и Руската православна църква (РПЦ), която заради интересите на съветското си ръководство още на първото всеправославно заседание в Истанбул през 1923 г. успява да стопира едва зараждащия се процес. Същинската подготовка на съроба започва през 1961 г. В нея участват всички канонични православни църкви със свои делегации. Българската православна църква (БПЦ) участва в консултациите с малки групи и обикновено съгласува всичките си предложения с делегациите на РПЦ. В началото са поставени 80 теми за обсъждане. С течение на времето те са редуцирани до 6. От вече редуцирания списък от 1976 г. като че ли най-важните теми, които последни отпадат, са следните:

А. Въпросът за общия календар. Йерусалимската, Руската, Сръбската, Македонската (която е в схизма със Сръбската от 1967 г.) и Грузинската църкви са по стария Юлиянски календар. Докато останалите са по новия календар и честват редица празници заедно с католиците. Въпросът е особено болезнен за православните фундаменталисти, поддържани от Москва през последните десетилетия. Планираното от Москва преминаване към новия календар през 1968 г. е осуетено в последния момент.

Б. Въпросът за диптихите, т.е. мястото на православните църкви в порядъка на тяхното изброяване по чест. На пръв поглед дребнав въпрос, който е проблематичен най-вече за РПЦ, защото тя е получила патриаршия чак през 1589 г. и то по доста спорен начин. Тя стои на пето място в порядъка на православните църкви – далеч от първото. Например Търновската патриаршия получава статут, установен от събора в Лампсак през 1235 г., което е неудобно за РПЦ в ново време. Подобно нещо може да се каже за други църкви като Кипърската или Охриската архиепископия, които са по-стари и са признати от Вселенски събори за разлика от РПЦ, но не са патриаршии като нея.

В. Въпросът за начина, по който се дава автокефалия (т.е. църковна самостойност). Това е също проблемна тема за РПЦ, защото автокефалия се дава от всеправославен събор (на който участват всички поместни признати църкви), който обаче по канон зависи от Вселенския патриарх. Последният по правило трябва да го свика. Освен това, там където църковната канонична територия е била под юрисдикцията на Константинопол или друга от древните майки-църкви като Антиохия, Йерусалим или Александрия, тя може едностранно да признае автокефалия на въпросната поместна църква. Но се получава така, че РПЦ е обсебила през 18-19 в. редица канонични територии на Константинопол в Централна и Източна Европа и въпросът постепенно става деликатен. Такъв е казусът с Естонската църква, Украинската църква, Православната църква на Чехия и Словакия и Полската църква. Подобни са казусите с поместните църкви на Балканите и Грузинската църква, чиято майка-църква е Константинополската вселенска патриаршия и те би трябвало да са в най-тесно общение с нея, а повечето от тях още през 19 в. попадат по политически причини под влиянието на Москва, като някои от тях стават буквално нейни политически сателити.

РПЦ и нейните сателити настояват горните три теми да отпаднат, защото по всички канони за уреждането на тези въпроси, най-важната дума е на Вселенската патриаршия. Особено важен проблем при разискването на тези теми биха били територии като тези на Украина (вкл. Крим), тъй като са били неканонично откъснати от Вселенската патриаршия в полза на РПЦ през 18 и 19 в. при няколко Руско-Османски конфликти. Тогава никой не е отчитал фактора „канонична територия“, в която всъщност оперира Вселенската патриаршия. Единственото „съборно решение“, даващо правото на РПЦ да действа върху тези територии, е от 1953 г., при опита за свикване на всеправославен събор в Москва, иницииран от Сталин. Това решение, разбира се, не се гледа сериозно, той като е направено в условията на сталинисткия диктат и има чисто политически характер.

Също така, в предварителните консултации за свикването на Всеправославен събор РПЦ успява да наложи през март 2014 г. (във Фенер) едно особено правило, което гласи, че ако една от 14-те църкви отсъства от бъдещия събор или гласува против решенията му, то той не се смята за валиден. Трябва всичко да се приема с пълно единодушие на църквите – идея сама по себе си абсурдна. Древната практика е всеки епископ да гласува с лично мнение. През юни 2016 г. се оказва обаче, че БПЦ с отказа си да участва задейства именно тази клауза. Така излиза, че регламентът, предложен от Иларион Алфеев, ръководещ делегацията на РПЦ в онзи период, е искал 2 години по-рано руснаците да разполагат с процедурен межанизъм за стопиране на събора.

Документите на Събора

От шестте документа, приети на Събора само три имат геополитическо значение.

Първият документ (за мисилята на Православната църква в съвременния свят) беше приет почти във вида, в който е подготвен от заседанието в Шамбези през януари 2016 г. Това е силен текст, който приема за своя база достойнството на човешката личност, разгръща се към стойността на свободата, като тук се отчита, че Православната църква приема западната демокрация; преминава към стойността на справедливостта (правовия ред) и осъжда военщината и престъпването на международните правила на мирно съжителство, нарушаването на границите и териториялната цялост на международно признати държави. Тук е добавено и дистанцирането от „болната религиозност“, както епископите са нарекли „фанатизма“ и „фундаментализма“, имайки предвид не само ислямските радикали, но и православните ексремисти. В този документ се отрича дискриминацията, национализмът, консуматорството, военната агресия и социалната несправедливост. По всички пунктове на тези документи РПЦ би следвало да има проблеми както с държавното си ръководство, така и с десетилетия отглежданите от нея православни фундаменталисти.

Вторият документ за диаспората (разселението в емиграция) е своеобразен компромис с каноничната традиция на Православната църква, защото узаконява междинното положение, в което тя изпада след появата на т.нар. „национални църкви“. Те представляват практика противоречаща на учението и канона, но на събора се признава, че ситуациата е аномална и все пак се изразява стремеж за постигане на някаква канонична нормалност вбъдеще. С други думи – да няма национални църкви, а да те да бъдат териториялни, които да се управляват от местен събор на епископи, а не да се изпращат по етнически принцип тук-там като емисари на външните министерства на отделните страни, използващи Православието за национални и политически цели. Онова, което се добави от предварителния текст е да няма дублиране на титли, които вече се носят от епископи от други диоцези (очевидно тук се има предвид БПЦ с двама нейни епископи, които не един път са били приканвани да си сменят титулите, тъй като дублират титули на епископи в държави, съседни на България – проблем типичен за българите). Този документ също не е приемлив за РПЦ, тъй като тя още от времето на Студената война се опитва да контролира непокорната руска и като цяло съветска емиграция именно чрез църквата. Докато в миналото СССР не успя да го стори, днес с помощта на разгърнатата енорийска мрежа в ЕС Русия успя не само да узурпира храмовете на старите емигрантски общности, но и да промоцира православието като идеологическа база на своята експанзия, като замени с него комунистическата идеология.

Шестият документ за отношениета на Православната църква към останалия християнски свят се оказа сериозно дискусионен. Там се направи една промяна от предвалителния документ от консултациите – че останалите християни ще се наричат само от историческа гледна точка „църкви“. Това е сериозна отсъпка на Вселенската патриаршия пред Атинската архиепископия и Сръбската църква, пред крайните елементи в тях. Докато документът насърчава междухристиянския диалог като важно свидетелство за учението на Църквата и нейния опит в светостта, все пак поставя една определено дистанцирана позиция към католици и протестанти. Това веднага предизвика остра реакция на Запад. Все пак тази позиция е доста по-мека от издадената няколко месеца по-рано (през април 2016 г.) позиция на БПЦ, в която останалите християни се осъждат като „еретици“. Същата позиция беше препотвърдена с документа от 15 ноември 2016 г., издаден от Синода на БПЦ, който не само осъжда останалите християнски църкви като еретици, но и обвинява в същото самия Критски събор от юни 2016 г. Този документ, макар и отстъпил от първоначалното си заявление за отвореност към останалия християнски свят, отново се оказва незадоволителен за Москва именно поради силното лоби в нейната църква на радикални православни групи, сатанизиращи Запада.

В тези условия ниската грамотност и твърде вероятните сенчести зависимости на българския епископат от интереси, свързани с РФ, позволи Критският събор, събрал надеждите и погледите на милиони християни по света, да бъде успешно торпилиран посредством БПЦ и то една седмица преди да започне. Така действията на БПЦ станаха пореден епизод в интригантстването на руската дипломация между балканските членки на ЕС и НАТО. С окончателното си решението си от 15 (29) ноември, 2016 г., Синодът на БПЦ препотвърди тази своя позиция. Тя обаче стои в определена дистанция от позицията на Синода на РПЦ от 22 ноември, която е доста по-мека и дипломатична. Така се оказва, че руската дипломация постави на острието не РПЦ, а БПЦ. Старанието е РПЦ да не понесе тежките негативи (не само имиджови, но и финансови) от международната изолация. Да не забравяме, че РПЦ е усвоила стотици милиони долари от фондовете на Световния съвет на църквите (ССЦ). А това, че руската дипломация стои зад акцията по торпилирането на Събора, е явно от думите на самия вършен министър на РФ Сергей Лавров. Той още на 22 юли, 2016 г., публично заяви, че РПЦ не е допусната от правителството на РФ да участва в събор, който не отговоря на руските интереси.

Цели на торпилирането на събора

Получава се, че Съборът, вместо да се превърне в символ на единение на православните църкви, въпреки национализма, секуларизма и международното напрежение, се оказа торпилиран по много начини, но на предна линия излезе БПЦ и като цяло името на България. На карта бяха поставени отново българогръцките отношения – широко отразено в гръцките и западните медии. На второ място – българорумънските отношения, тъй като и в Румъния новината беше приета с болка най-вече от прохристиянските средства за масово осведомяване, които в северната ни съседка имат сериозно влияние. Това е опит да се обтегнат отношенията между поместните църкви в региона и така да се внесе недоверие сред общества, иначе свързани със съюзнически евроатлантически връзки. Медиите в трите страни – България, Гърция и Румъния отразиха събитието именно в тази посока въз основа на исторически наслагвания, против които образователната система и в трите страни не работи ефективно – факт отчетен и експлоатиран от руската дипломация при всички случаи на изкуствено влошаване на отношенията на Балканите.

Иначе може да се предполага и опит да се поставят на карта отношенията между Сръбската църква и Вселенската патрирашия, но появата на Сръбската църква на Събора в последния момент предотврати такова развитие, въпреки че на самия събор нейни епископи са били под непрекъснатия натиск на руски представители, присъстващи на Крит. Също така, имайки предвид неосъществените през 2016 г. руски енергийни проекти през Гърция, явно тя е станала и обект на „наказание“ от разярената руска дипломация. Стигна се дотам, че след закриването на Събора, руската преса го определи като организиран от ЦРУ, защото основните спонсори на събитието са богати американски гърци.

Първата и най-важна цел на акцията като че ли остава – да се докаже, че Константинопол няма потенциал на лидираща катедра в Православния свят и че неговото място трябва да се заеме от Москва, с което да се подсигури нова легитимна идеологическа база за руския експанзионизъм. Също така важна цел на активното мероприятие е да се разбие постигнатият след толкова войни Балкански съюз в рамките на НАТО; да се разколебае православното население в неговата европейска идентичност, като Православието се обвърже единствено с Русия и славянството. Като че ли обаче най-близката цел е саботирането на балгарогръцките отношения, тъй като реверсивната газова връзка между България и Гърция свързва в един газов пазар пространството от Украина до Средиземноморието и практически прекратява газовия монопол на Русия в голяма територия от Източна Европа. По този начин Газпром ще пропусне огромни вече калкулирани печалби от района и ще се наложи да работи на отворен пазар по правилата на конкуренцията. Да не забравяме, че окончателното уреждане споразуманията по проекта за реверсивна връзка се осъществи само месец след провеждането на Събора.

Дипломатически и медийни отзиви

Като цяло европейската дипломация в региона се постара да отрази подобаващо присъствие на Събора. Американската дипломация също не остава настрана: Хилъри Клинтън в качеството си на висш държавен служител изпрати поздравителен адрес до събора при завършването му. Западни посолства в Гърция бяха представени на Крит със свои наблюдатели. На Събора като наблюдатели присъстваха представители на Католическата, на Лутерански и на Англиканската църкви. Там беше и ръководителят на Европейската конференция на църквите. Имаше представители на ориенталските църкви, както и други политечски и църковни наблюдатели. Руските медии, както и всички радикални и екстремистки православни медии, обявиха събора за финансиран и организиран от ЦРУ и за остъпление от Православието, т.е. за еретически.

Кратскосрочна прогноза

Според сигналите идващи от Москва, промените по върховете на РПЦ и отношението на Външния министър Лавров към събора, може да се допусне, и то с голяма вероятност, че ще се организира друг събор – в Москва, който ще претендира за Всеправославен или поне за предсъборно съвещание, което да подготви такъв събор в бъдеще. По сведения от руски представители, такова събитие вече се подготвя. Допълнителен повод беше неотдавнашният рожден ден на Руския патриарх Кирил (Гундяев), на който бяха поканени предстоятелите на останалите православни църкви, където вероятно е сондирана възможността за широка представителност.

При така стичащите се обстоятелства едно „съборно съвещание“ или „Всеправославен Московски събор“, съпроводено с непризнаване на Критския събор, ще доведе до фактическо разделение на Православната църква на две такива – прототалитарна около Московската патриаршия (която вече е ясно очертана, единственият въпрос е дали и сърбите ще са в нея) и продемократична – около Вселенската патриаршия – донякъде гръкоезичните църкви (ръководството на Атинската архиепископия далеч не е от най-надеждните в това отношение), Йерусалим и Александрия и са тук; със сигурост емигрантските църкви на Запад, сред които са най-силни епархиите на Вселенската патриаршия; Румънската, Албанската, Финландската, Полската църква. Имайки предвид обаче настояването в Украина за признаване от Константинопол на автокефална УПЦ-архиепископия, то към продемократичния и прозападен лагер ще се присъедини най-голямата славянска църква след Руската. Една подробност е, че тя има повече активно вярващи християни от Руската, въз основа на факта, че в Украина църквата като цяло е по-тачена.

Що се отнася до България, тя ще се озове в неприятното положение, Православната църква, оперираща на нейна територия, да остане трайно в Руския лагер, което ще подкопава имиджа на страната, икономическата и национална сигурност за дълго време. Най-важното е, че посредством нейната енорийска мрежа вероятно вече се води разузнавателна дейност. Подобни афери бяха разкрити наскоро във Франция. Изгледи за преориентация на епископата на БПЦ практически няма нито в близко, нито в далечно бъдеще. Това ще води непрекъснато до дестабилизации и ще се имплантират отвън изкуствени конфликти със съседните църкви, целящи да увлекат със себе си определени сегменти от обществото или дори правителството – нещо, което видяхме през 2015 г. при десетото посещение на Вселенския патриарх Вартоломей в София. Това ще дестабилизира трайно южния фланг на НАТО и статута на страната в ЕС.

*Живее в Холандия от четири десетилетия. Работи в областта на междурелигиозния диалог и история на християнството като гост-изследовател на няколко института в Западна Европа. От няколко години се интересува от християнския православен радикализъм и влиянието на руската религиозна политика в ЕС. Активен член на православната общност в Амстердам.