Андрей Пионтковски, Радио "Свобода"

Никой, дори най-жестокият авторитарен режим не може да се опира само на насилие. Освен жандармите и съдиите, на властта са и нужни и попове, идеолози, ПР-и, политтехнолози, мутри. 

Не случайно и сталинската, и хитлеристката диктатура са придавали толкова голямо значение на своето идеологическо (по-вярно би било да се каже, митологическо) осигуряване, благодарение на което са процъфтявали гениалните Сергей Айзенштейн и Лени Рифенштал. 

Своят мъничък мит за храбрия офицер от спецслужбите, спасяващ нашите домове от взривовете на ислямските теористи, създадоха в телевизионната "епруветка" и циничните  мошеници политтехнолози още през далечната 1999 година.

Оттогава цялата политическа конструкция на Русия виси на тънката нишка на путинския мит. На следващата "избирателна" кампания на вече "печения" "Спасител" беше вкарана още една конска доза от инжекцията с митовете: "Народен застъпник, безкористен и безкомпромисен борец с олигарсите".  

И 20 безкрайни години кремълските пропагандни "моисеи" водят Русия из пустинята на путинския мит, докато, най-накрая, започнаха неизбежната екзистенциална тъга и гадене. И вече не могат да върнат времето назад. 

Путинският мит умря през есента на 2018 година

 Чашата на търпението на нашия добър народ преля от капката на пенсионната реформа.

"Елитите", въпреки това, искат банкетът да продължи. Те усещат, че под тях хаосът се размърдва. Социолозите единодушно оценяват дължината на промеждутъка между смъртта на структурообразуващия мит и социалните вълнения на приблизително една година.

Значи - есента на 2019 година. 

Значи, принципните решения трябва да се вземат още днес. Първият най-прост индивидуален избор е да се бяга, да се спасяват активите, вече изнесени на Запад. Това опитват да направят сега мнозина, но за емблематичните фигури от разширеното политбюро този път е затворен.

Управляващата клептокрация ще трябва да намери стратегия за "живота си след смъртта" на путинския мит тук и сега. 

Първото отклонение изправящо се пред тях е или отстраняването на изгубилия магическата си сила вожд, или, напротив, презареждането му с "необикновена мощ". Изборът на единия или другия сценарий на първо място ще бъде определен от съотношението на силовите ресурси, лоялни на едни или други ключови фигури. 

Путин предвиди тази ситуация, когато още през 2015 година се сблъска с упоритата антикадировска съпротива във Федералната служба за сигурност, в хода на "разследването" на убийството на Борис Немцов, и тогава започна да създава преданата лично на него "Росгвардия". Има основания да предполагаме, че наличния силов ресурс на демитологизирания вожд не позволява на обкръжението му да проведе стандартната в подобни случаи процедура.

Остава "реинкарнацията". Но с какви средства? "Крим-наш" вече не работи. Имперските комплекси вълнуват "елита", но масите са все по-равнодушни към него. Нито аншлус на Беларус, нито присъединяването на Донбас няма да предизвикат ентусиазъм, а по-скоро, раздразнение. Необходими са невероятни средства, които напълно да променят дневния ред. 

Но нима не беше така и при 

първото пришествие на "Спасителя"

За да го сложат на трона, властите извършиха нещо такова, заради което смаяните политически противници просто се покориха. След "ученията" в Рязан мнозина и то не веднъж изказваха съмнения, че серията взривове в жилищните блокове са били организирани от властта, за да обвинят в това престъпление чеченците и да започнат война.

Аз не мисля, аз знам, че тогавашните съперници на "Спасителя" на парламентарните и президентските избори разбираха кой е автор на взривовете, но не се решиха да го заявят в хода на предизборната кампания. И не толкова от банална страхливост, а от държавнически, ако искате, мотиви. Има въпроси, които нациите от чувство за самосъхранение избягват да си задават именно защото, подсъзнателно знаят отговорите им, които биха могли да станат разрушителни за държавата.

Минаха 20 години. Персонажите във властта отдавна надраснаха ролята на градски терористи и пожелаха епохална победа над Запада в Четвъртата световна, в качеството и на реванш за поражението в Третата (студена) война. Путинският план за победата в ядрена (непременно в ядрена!) война съзря концептуално в началото на 2014 година. Планът е дързък в своята парадоксалност, много сложен и има ненулеви шансове за успех.

Категорично не съм съгласен с критиците на путинския режим в Русия и в чужбина, които понякога се подиграват на "кремълските мечтатели", безотговорно дрънкащи за война с противник, който ги превъзхожда във всичко. 

За пореден път отговарям на недоумяващите им въпроси: а какво, освен своята знаменита "духовност" може да задейства за агресивна конфронтация със САЩ и НАТО, държава в пъти отстъпваща на Алианса по икономическо развитие, научно-технологично ниво, потенциал на конвенционалните въоръжени сили?

Само ядрено оръжие

Но, ще попитате вие, нима не е общоизвестно, че в сферата на ядрените въоръжения Русия и САЩ и сега, както и преди половин век, се намират в патовата ситуация на взаимно гарантираното унищожение? 

Да, това е така, и никаква анимация или дори реални нови образци на ядрено оръжие не могат да променят това базово равновесие на силите на двете държави в ядрената сфера.  
Също както няма да го променят и новите трилиони, които ще влязат в американския военен бюджет.

Кремълските управници са убедени, че победа в Четвъртата световна война ще донесат не новите, превъзхождащи противника системи ядрено оръжие, а замислената от тях по-изтънчена и нагла стратегия за използването на оръжие, което отдавна имат. И, че в рамките на тази стратегия, те имат безспорно психологическо предимство. Ядреният конфликт не е сух математически модел на размяна на удари, а преди всичко изключително остър психологически дуел.

Ядрена държава, която се е насочила към промяна на статукво, притежаваща превъзхождаща политическа воля за такава промяна, по-голямо равнодушие към ценността на човешкия живот (своя и чуждия) и определена степен авантюризъм, може да постигне сериозни външнополитически резултати само с помощта на заплахи.

Путинският приоритет в Четвъртата световна война не си поставя за цел унищожаването на ненавистните му Съединени щати  (което днес може да бъде постигнато само с цената на взаимно самоубийство). Това, което той, иска е значително по-скромно: максимално разширяване на "Руския свят", упадъка на НАТО в резултат на неспособността на САЩ да изпълни задълженията си по член 5-ти, 

дискредитиране на САЩ като гарант на сигурността,

унизително оттегляне на Запада от световната история.

За прехода към решаващ, резултатен етап на Четвъртата световна е нужно, по замисъла на кремълските стратези, директен военен сблъсък със САЩ в регион извън пределите на Русия. Отначало на конвенционално ниво. Най-удобно би било, географски и политически, в Прибалтика. Там американците няма да могат да избегнат сблъсъка, както предпочетоха да направят в Сирия, Либия и, изглежда, във Венецуела. Отказът да бъде защитена Прибалтика би означавало капитулация и поражение в световната война.

Схемата може да се опише така: 

Бойните действия започват успешно за Русия, която използва елемента на изненадата, но постепенно се очертава значително ресурсно и технологично превъзходство на САЩ и НАТО с перспектива за разгромно поражение на противника. В този момент Кремъл пристъпва към своята знаменита "деескалация чрез ядрена ескалация". Москва предявява на НАТО ултиматум – да прекрати бойните действия, да отстъпи и да остави на Русия политически важни териториални придобивки. В случай на отказ, действително се нанасят един-два ядрени удара по цели в Европа. Тези няколко души, които вземат решенията в Кремъл са убедени, че Европа ще се примоли на Вашингтон да приеме ултиматума, а и ненавиждащия НАТО Доналд Трамп не седи в Белия дом случайно. Ако все пак американските военни отговорят със съразмерен ядрен удар по цели в Русия, то Москва ще използва вече не две-три, а десетки бойни глави, една-две от тях по цели в САЩ.

Този дуел може да ескалира до апокалипсиса на взаимното унищожение. Но в Кремъл, според мен, са абсолютно сигурни, че Западът ще "трепне" пръв и, че това ще стане доста бързо, на ниво нулев (шантаж) или на първото стъпало на ядрената ескалация. 

Путин "разчете" през 2013 година президента Барак Обама с неговите red lines и сега си мисли, че е "разчел" и бившите си партньори от Голямата осморка. Той е убеден, че ще ги надиграе в един военен конфликт, независимо от това, че Русия многократно отстъпва на НАТО в областта на конвенционалните оръжия и не превъзхожда САЩ в ядрената сфера. Той ще играе с тях не ядрен шахмат, а 

ядрен покер,

 повишавайки залозите, и те (Западът), в критичния момент ще трепнат и ще отстъпят.

Почти всичко от казаното дотук говорех и преди пет години. Какво се е променила днес, какво ме кара отново да се връщам към тази тема?

Много неща.

Първо. В продължение на пет години путинският план за победата беше стратегическата канава на руската външна политика, той се разгръщаше без бързане, последователно, в рамките на информационна и психологическата подготовка, както на руското население, така и на световното обществено мнение. Смъртта на путинския мит рязко промени времевите параметри на плана. Централна и за Путин лично, и за клептокрацията като цяло, се превръща задачата за политическото (а може би, и физическото) оцеляване. Те трябва час по-скоро да се екранират от нарастващия гняв на депресираните от стагнацията маси. В тези условия планът за победата придобива за властимащата върхушка свръхценност като инструмент за радикалното и дългосрочно решение на вътрешнополитическите проблеми и преминава от плоскостта на стратегическото към оперативното планиране.

Падането на Запада би произвело и на имперските "елити" и на усъмнилите се маси горе долу същото оглушително впечатление, както падането на Франция през Втората световна война, превръщайки Фюрера в безусловен любимец на германската нация. Това не ви е аншлусът на някаква си Беларус или Австрия. И за подобен триумф управниците на Русия не трябва да предприемат някакви икономически, технологични или военни свръхусилия. Достаточно е само да имат готовността да пожертват живота на десетки милиони, без значение свои или чужди. Путинският план на победата е замислен от същите хора, които планираха и операция "Приемник-99".

Второ. Външно налудничавите военни похождения на кремълци в различни региони на света все повече се подреждат в стройна мозайка с централна доминираща идея. За всяка нова военна акция на обществото се предлага набор от причини, понякога нелепи, понякога, по логиката на Кремъл, напълно логични. Например: "Ние отидохме в Сирия, за да могат нашите военни, освен всичко друго да потренират върху жителите на Алепо използването на десетки съвсем нови системи въоръжения". 

Но всеки регионален конфликт, където се повяват "нашите военни", от Сирия до Венецуела, Москва използва преди всичко за решаването на една възпитателна свръхзадача – да демонстрира на света (преди всичко американската част на света), че Кремъл винаги ще е готов на още по-голяма ескалация на конфликта, на още по-голям риск, на по-големи жертви, отколкото Запада. 

Вече шеста година Русия дресира американците като кученцето на Павлов, изработвайки условен рефлекс на отстъпление пред готовността на руснаците към ескалация на конфликтите. През август 2013 година Обама се отказа от своите "червени линии" в Сирия след химическите атаки извършени от армията на Башар Асад срещу мирни жители. Оттогава Москва командва положението в Сирия. През март 2019 година "вежливите" мургави човечета на фелдрашал Халифа Хафтар приближиха Триполи, и символичният американски гарнизон спешно се евакуира.

Венецуела е генерална репетиция, която наблюдава целият свят. На Кремъл сами по себе си са му абсолютно безразлични Асад, Хафтар, Мадуро, удържането им във властта е необходимо за показното

 унижение на САЩ,

 за демонстрация на психологическата немощ на Вашингтон при цялата му военна и икономическа мощ, за деликатна психологическа подготовка на САЩ за главната им капитулация.  

Трето. Ядреното копче ще бъде натиснато от конкретен човек. За окончателната диагноза е необходимо безпогрешно разбиране на неговите мотиви, комплекси, страсти. 

Аз съм съставил за себе си психологическия му портрет по косвени данни – действия, изказвания, изпуснати думи, натрапчивите и извънредно емоционално оцветени теми за съвкупления на глисти и ядрена война.

Има и допълнителен изключително ценен източник за обективна информация. Няколко души по силата на обстоятелствата имат възможността да се срещат ако не с първите лица, то с тяхното най-близко обкръжение и искрено да обсъждат с тях темата, за която пиша. 

Това са много различни хора, но в последните месеци тревогата в техните преразкази рязко нарасна, сякаш се опитват да ни предупредят за надвисналата катастрофа. 
Превод: Faktor.bg