проф. Калин Янакиев, Портал Култура

На радетелите за т.нар. „балансирано (безпристрастно) представяне на епохата на комунизма“ в учебниците по история у нас искам да предложа да си представят следния „балансиран“ урок в германски гимназиален учебник, разглеждащ (днес) периода между 1933 и 1945 г. „През 1933 г. в резултат на спечеления народен вот в нашата страна на власт идва Адолф Хитлер и създадената по-рано от него национал-социалистическа партия (НСДАП). Идеологията на новата власт е белязана от радикален национализъм (с наченки на расизъм). Причините за успеха на тази идеология обаче се коренят в случилото се с нашата родина през предходните 10-15 години, а именно: хаоса и безпрецедентната икономическа криза, до която довеждат Германия политическите сили, управлявали Ваймарската република, и най-вече грабителският за страната ни Парижки договор, приключил Първата световна война, в резултат на който от нашето отечество са откъснати изконни немски земи. Окрилен от получената народна подкрепа, режимът бързо (и с желязна ръка) сломява съпротивата на опозиционните партии и само година след успеха си НСДАП остава единствената партия в национал-социалистическа Германия, като нейният канцлер е обявен за „фюрер“ (водач и изразител на историческия германски дух). Вследствие на решителните действия на национал-социалистите, страната ни преживява до края на 30-те години истински икономически подем: построени са стотици жилища за германските трудещи се, прокарани са километри нови пътища, а военната мощ на Германия (въпреки рестрикциите на Парижкия договор) нараства дотам, че вече към 1938 г. тя е първа сила на континента. Преди злощастното начало на Втората световна война значително нараства и международният авторитет на страната. През 1936 г. в Берлин се провеждат 11-ите Летни олимпийски игри, отразени по впечатляващ начин във филма на водещата немска кинематографистка Лени Рифенщал. По предложение на правителството пък ректор на Берлинския университет става създателят на философския екзистенциализъм, световноизвестният Мартин Хайдегер, приел за случая членство в национал-социалистическата партия. За съжаление този подем във всички области на живота е съпроводен и от някои идеологически мотивирани крайности, като например – погромите върху определени търговски обекти, собственост на германци от еврейски произход (в предходния период, заели ключови позиции в почти всички сфери на националното стопанство). В онзи период обаче все още почти не съществуват т.нар. концентрационни лагери, отворени най-вече в годините на войната и във вихъра на разгорелите се във връзка с нея страсти. Изцяло в резултат на решителните дипломатически усилия на управляващата НСДАП към отечеството ни се връщат земите на Австрия и т.нар. Судетски коридор в Чехословакия. Настойчивото желание на Адолф Хитлер да върне на Германия и отнетите ѝ от Полша пруски територии среща обаче решителния отказ на страните победителки от Първата световна война и през септември 1939 г. те обявяват война на страната ни. От този момент се задълбочават и крайностите в цялостната политика на национал-социалистическия режим. Страната тръгва по пътя на военната конфронтация с почти цяла Европа, а репресиите на етническа и политическа основа се ожесточават. Именно това е и периодът на откриването на десетки концентрационни лагери (за които обаче населението е много слабо осведомено). Както е известно, на 22 юни, 1941 г. Хитлер се впуска в авантюристична война със Сталиновия СССР, която коства живота на хиляди наши сънародници. Трябва да се отбележи обаче, че дори в тези тежки години раждаемостта в Германия е изключително висока…“ И т.н., и т.н.

Искам сега споменатите радетели на „балансирано отношение към периода на комунизма“ в нашите учебници да си представят и следното. На острите реакции към подобно представяне на национал-социалистическото минало започват да отговарят – включително и от телевизионния екран – членове на „научната общност“ в Германия, които декларират, че „искрено съчувстват“ на нападнатите автори на въпросните учебници, защото очевидно „нашата общественост“ така и не узря през изминалите десетилетия за „един спокоен и безпристрастен поглед към периода на национал-социалистическото управление“. Заявяват още – с академичен фалцет – че историята „по принцип не е точна наука като физиката, а територия на конкуриращи се интерпретации“ и че „не е възможно за сериозния човек да твърди, че в един период от десетилетие и половина в страната са се случили само лоши неща“, а значи когато учениците биват запознавани с него, те не бива да стават жертви на „политическите страсти на една или друга група в днешното ни общество“. Накрай, определени (и „по-метафизично“ настроени) „мъдреци“ – пак от екрана на телевизора – обясняват на възмущаващите се от описанието на нацизма, представено по-горе, че да се нахвърляш така острастено върху своя народ („в края на краищата става дума за онова, с което са живели нашите баби и дядовци“), да осъждаш напълно живота на цяло едно поколение е… „вдъхновяван от днешния либерален космополитизъм национален нихилизъм“, който е пагубен за духовното (и даже за физическото) здраве на сега живеещите и подрастващите.

Разбира се, уважаеми „радетели“, че онова, което току що призовах да си представите, е абсолютно невъзможно да бъде написано и изречено не само в Германия, но и където и да било по света. Защо обаче? Дали защото Германия (и светът) действително не са се „освободили“ от „извъннаучните“ – политически „страсти“ по отношение на хитлеризма и „профански“ продължават да гледат на един исторически период „само в черно и бяло“, или пък не са усвоили „дълбоката истина“, че не може да се настоява за случилото се в историята да има еднозначна оценка?

… Или обаче защото, колкото и „не-точна“ да е историята, има неща, които са (и би трябвало да са) очевидни и безспорни и за нея. Например: че както нацисткият, така и комунистическият режим са тоталитаризми, а тоталитаризмът е зло по дефиниция – обществено уродство, дори само защото си позволява безостатъчно да присвои личните човешки същества на нечия (сдобила се с ресурсите на държавната власт) идея, която – каквато и да е – щом се налага по тотален начин, осъществява зло. Очевидно по-нататък е, че когато една идея си поставя експлицитно за цел – в името на нещо си (каквото и да е то) да „ликвидира“ цял етнос (или етноси), както нацистката, цели класи и прослойки, както комунистическата, и осъществява това чрез убийства, отнемане на правото за свободна житейска реализация, на собственост и т.н. (както правят и нацизмът, и комунизмът), то тази идея е безспорно зла. И тук няма никакво значение, че много хора („наши баби и дядовци“, наши „съотечественици“) са смятали тази идея и произтичащите от нея практики в определен период за „обосновани“; че – както казват – „искрено са вярвали в онова, което правят“. Защото, разбира се, и криминалният убиец най-често „вярва“, че жертвата му „заслужава“ неговия удар, а пък самият той има „основателна причина“ да го нанесе. Това обаче въобще не значи, че неговата „очевидност“ има някаква легитимност пред съда на хората, които еднозначно я определят като зло и престъпление. Защото квалификацията на убийствата и на обезправяванията е морална квалификация, а не „идейна интерпретация“ в спор с други различни „идейни интерпретации“.

Това, което искам да кажа тук, всъщност е просто. Ако един режим – независимо дали е траял 12 години (като нацизмът) или 45 години (като комунизмът у нас), е бил тоталитарен (а това подлежи на фактическо удостоверяване), той не може да не бъде характеризира еднозначно като обществено зло и няма как да бъде предмет на различни „интерпретации“. Следователно фалшификацията, срещу която протестираха критиците на учебниците по история в частта им за комунизма в България, се състои в това, че вместо тази истина да бъде казана и обяснена на учениците, на тях – във въпросните учебници – им се приказва за някаква „индустриализация“, „урбанизация“, „постепенен ръст на доходите“, „възможности за почивка“ и т.н., сякаш те са нещо отделно от тоталитаризма на комунизма и могат да му бъдат (коригиращо) противопоставяни. Всъщност дори тоталитарните режими – нека съобразим това – не могат хич да не произвеждат, да не заплащат (някак си) труда на поданиците си и да не им осигуряват отпуски. А значи – това че властниците преди 1989 г. са организирали производство, строителство, плащали са заплати и т.н., не ги прави освен зли, още и (в определени отношения) „добри“.

Не комунизмът у нас (наред с „допуснатите крайности“ – лагерите, репресиите и т.н.) е „построил заводи“, „прокарал е пътища“, „урбанизирал е населението“ и му е дал „почивни станции“. Всичко това нямаше как да не направи – ръководен от необходимостта – и всеки друг, евентуален обществен ред след 1944 г. (и даже със сигурност щеше да го направи по-добре от „комунизма“, защото – нека не забравяме – в края на краищата комунизмът фалира и катастрофира през 1989 г.). Онова обаче, което той и именно той, само той – комунизмът, направи, е, че унищожи политическия и обществен живот на хората, подложи на репресии цели съсловия и техните деца, изнасилваше религиозната им съвест, изолира населението на България от света и т.н. Комунизмът собствено бе субект на това, а на „заводите“, „пътищата“ и „картите за почивка“ субект бе икономическата необходимост, налагаща се, както на всички, така и на него (и с която той, в края на краищата се справи много зле).

Впрочем – нека не се опитват да ни лъжат със задна дата и по толкова елементарен начин. Не можел да се стигматизира животът на цели две-три поколения: та това били дядовците и бабите на днешните ученици! Не обаче противопоставящите се на „балансираните“ уроци за комунизма извършват днес стигматизация на живота на „дядовците и бабите“. Те само искат тази стигматизация, извършена от други, да бъде призната и обяснена на внуците им. Казват ни – „нали милиони хора вярваха в онези идеи“. Лъжа! Ние добре помним, че поне от началото на 60-те години вече никой не им вярваше. Официално „изповядващите“ ги – властниците – просто ги декламираха като чиста самоидентификация на овластеността си (но не им вярваха). Онези отдолу ги възпроизвеждаха на публично ниво, за да бъдат оставяни на мира (но не им вярваха). Накрай: най-морално безчувствените просто ги повтаряха, без да се интересуват от тях (но не им вярваха). А не означава ли това, че в епохата на комунизма и за цели десетилетия отгоре – до долу всички лъжеха? А всеобщото лъжене е обществено зло, за което днешните деца трябва да бъдат осведомени, за да не продължават да лъжат и тях, че „бабите и дядовците им имали идеали“ (е, спорни, но „идеали“).

Или пък – казват ни – още след края на „култа към личността“ комунизмът у нас вече престанал да бъде така репресивен и тоталитарен – всички си живееха личния живот, както намерят за добре. Пак лъжа! А защо тогава разкриваните днес документи показват – до самия край на режима – такова огромно количество „сътрудници на ДС“ – почти по един на всеки осем-десет души? Защо са били вербувани тези доносници, щом властта вече била „оставила хората да живеят живота си“? Защо е било нужно да следят и донасят – в предприятията, в университетите, в Църквата, в компаниите дори, щом режимът „вече не бил репресивен“? Защо доносите – при такова количество доносници, дайте си сметка за колко хора – е било нужно да бъдат събирани, съхранявани, картотекирани, щом режимът вече не се занимавал с живота на хората? Да оставим настрана лагерите (за които в уроците все пак са казани по две-три думи) – но защо за тази тотална ченгесарщина – собствено присъща на комунизма ни – не научават днешните ученици?

Но било имало и култура – талантливи творци, за които – наред с „лошото“ днешните млади трябвало да научат. А за тоталната цензура ще научат ли от „розовите“ уроци за Николай Гяуров, Йордан Радичков и пр.? Ще осъзнаят ли, че „творците“ от онова време „възприемат живота позитивно, а значи той не може да е бил изцяло лош“, защото буквално всеки публикуван стих, всеки белетристичен ред, всяка картина и филмов кадър, преди да се обективират, са преминали през редактор-цензор, на свой ред цензуриран (за да цензурира старателно) от главен редактор-цензор, цензуриран пък от съответния председател на творчески съюз, поставен там, за да цензурира цялата стълба надолу от същинските „творци и разорители“ на творците – върховните цензори от Централния комитет на Българската комунистическа партия.

За да стигнем и до най-гротескните неща (които обаче сигурно най-силно биха впечатлили днешните ученици и за които те следва да научат): че комунизмът определяше и… дължината на косите на „техните баби и дядовци“, широчината на крачолите на панталоните им, часа от денонощието, до който имаха право да си купят бутилка вино или бира в магазините.

Всичко това, уважаеми академично-фалцетни защитници на „балансираното“ представяне на комунистическия период в учебниците по история, не е „интерпретация“ на едни срещу „интерпретацията“ на други. Това са факти. И оценката им не подлежи на „обществен дебат“, защото е безспорна. Защото става дума за тоталитаризъм, а тоталитаризмът е зло. Както отдавна и като цяло е оценен национал-социалистическият период в историята на Германия, макар че в него тя действително е преживяла „икономически подем“, действително е построила „жилища за трудещите се“ и даже действително „по дипломатически път“ е присвоила Австрия и Чехословакия. Защо на никого в Германия не би му и хрумнало да „балансира“ отношението на немските подрастващи към нацизма с тези неща? А тук видите ли, трябва да го правим, за да не сме гледали „историята си в черно и бяло“; за да не сме възпитавали децата си в „национален нихилизъм“ и нелюбов към „бабите и дядовците им“.

À propos: нито Тодор Живков, Людмила Живкова и обкръжението им, нито кохортите партийни секретари, цензори и милиционери са „баби и дядовци“ на моите деца. Техните баби и дядовци са други.