Иван Сотиров

Въпреки високият морален наратив на партийният ни елит, задължителното гласуване и забраната за търговия с гласове всъщност са средство за запазване и засилване на монопола на партиите върху тази търговия. Защо партийните Чичиковци ще имат претенцията, че те и само те имат изключителните права за разпореждане с нашия вот? Правото на глас е наше свещено и конституционно право - въпрос единствено на нашата съвест и преценка е как ще го използваме. Откъде накъде тези родни Гоголови герои решиха, че те са най-умните, най-честните и най-съвестните и че те ще преценяват как да употребяват гласа ни. Изобщо, в страната ни още е жива старата комунистическа мантра, че партията винаги е права, че само висшите партийни другари знаят верният път, а ние трябва само да ги следваме. Е, сега разликата е, че Партията се е клонирала в Партиите. Те решават всичко: - за кой да гласуваме, за какво да ни питат, как да гласуваме и как да ползват гласа ни. В България, основните партии функционират като частни гласоприватизационни фондове, които на всичко отгоре си пишат и законите. И така, тези пирамидални структури, лична собственост на своите управители-партийни лидери, със закон са се самолицензирали те и единствено те да оперират с нашият глас. По този начин гласът ни е 

превърнат от ценност - в бонова книжка

Едни я предоставят безвъзмездно на тези фондове, защото са твърдо убедени от рекламните агенции на фондовете, че те се занимават изключително и само с обществено полезна дейност. Други, по-недоверчиви, я инвестират с надеждата, че ако техният фонд получи участие във властта ще извлекат полза за себе си – я пост, я обществена поръчка, я нещо друго, но това, разбира се, не трябва да се третира като користна продажба на глас - това е „инвестиционна дейност“. Същото се отнася и за многохилядните армии от платени застъпници за изборите. Хората от третата група, тази на най-недоверчивите, са в най-трудно положение - те няма какво да правят гласа си, ако беше домат, поне можеха да го метнат по парламента. Човекът от тази група няма право да отиде на свободния пазар и мажоритарно да си избере каквото пожелае. Не, той трябва да се реди на опашка с боновата си книжка, като с купон, за отвратителното партийно меню, както беше в работническите столове от времето на соца. Дори е по-зле, защото нямаш опция за свободна консумация. Можеш да избираш само от меню в единствения стол на Републиката, където всичко се готви в една кухня с едни и съши продукти, като бонуса е, че можеш да предпочетеш (днес му казват да дадеш преференция) блудкавия десерт преди прокисналата супа. Досега хората от тази група имаха две възможности, като с въвеждането на задължителното гласуване им остана само една. Първата - да си спестят разкарването до предизборните секции, които работят като гишета на гласоприватизационните фондове, втората е - да отидат на черния пазар за гласове. Но като отидат на черния пазар, на кого мислите, че ще попаднат? Ще попаднат на брокерите на партийните гласоприватизационни фондове, които ще изкупят на безценица гласовете им. Също така е важно да отбележим, че 

за да е пълен социализмът - държавата, разбирай НИЕ

(защото винаги когато става въпрос за плащане - държавата това сме НИЕ), дава по 10 лв. субсидия за всеки глас на партийните гласоприватизационни фондове. Нещо повече, сега всички поданици на партийната мафия ще бъдат принудени да изпълнят „гражданския си дълг“ като пуснат по една десетолевка лепта за да се вдигнат партийните субсидиите и за да се осигурят нови евтини гласове на контролирания пазар. Естествено е, че лицето което изпълнява „гражданския си дълг“ по принуда и срещу „стимул“ ще бъде по-склонно да бъде стимулирано и допълнително с някой лев от партийните брокери за „жертвата“ която прави. Разбира се нашият граждански дълг е сам когато трябва да гласуваме за партийните храненици. Когато, обаче, гражданите инициират гласуване за смяна на правилата които партийните гласоприватизационни фондове са си написали, тогава вече гражданският дълг прераства в бунт, в буржоазна революция, която се явява заплаха за стабилността на социалистическата система за планирано присвояване на нашите гласове и пари. Родните партии, разбира се, имат богат арсенал от контрареволюционни методи за осигуряване гражданска пасивност - към момента те 

предотвратиха успешно всички опити за референдум

Тук е отговорът на въпроса защо представените в парламента партии не желаят нито да спрат, нито да легализират търговията с гласове. Не я легализират, първо, защото ще загубят безплатните гласове на доверчивите, в които трябва да се поддържа дълбокото убеждение, че продажбата на глас е нещо изключително неморално; второ, защото при легализацията на тази търговия, ще трябва да организират борса, на която цените на гласовете ще скочат и трето - ще трябва да разнообразят менюто, което ни предлагат. Не я спират, защото именно те, които пишат и прилагат законите, са основните организатори на този бизнес. Войната, която тези партии водят срещу свободния пазар на гласове не е от морални подбуди, а от желание да съхранят монопола си върху тази дейност. Както се казва – крадецът вика дръжте крадеца, а тези, които най-много купуват гласове - най силно викат и предлагат най-строги закони.

Пиша това не като апология на свободната търговията с гласове, а за да се онагледи наглостта и лицемерието на нашите партии. Всички сме свидетели на безсрамния начин, по който партийните - гласоприватизационни фондове - се разпореждат с гласовете ни. В нормалните държави хората не продават гласовете си не защото имат драконови закони, а защото не са отвратени и поставени в такова унизително и безнадеждно положение от управляващата ги партийната олигархия, че да презрат гражданските си права до няколко десетака.