Димитър Попов

Казусът Лукойл Нефтохим активира земетръсната зона Изток – Запад и политиците пак се хванаха за гушите по въпроса какво да правим с рафинерията в бъдеще. От едната страна са защитниците на руските интереси– Румен Радев, Възраждане, МЕЧ, Величие, за които е важно рафинерията да остане руска на всяка цена; от другата страна са правителството и мнозинството, в което някои по неволя се оказаха срещу Изток -а, но все пак трябва да не позволят Лукойл Нефтохим да спре работа. 

Борисов и Желязков вече увериха и познаха, че от съюзника САЩ ще получим дерогация на санкциите като назначим особен управител, а от ЕК и Великобритания ще получим друга помощ, за да имаме доставки на петрол. 

От Възраждане пък отидоха на поклонение в Москва да питат руснаците

 как точно да защитят руския интерес в Нефтохим

 Там са ги посъветвали България изобщо да не спазва санкциите срещу Лукойл и естествено – веднага България да напусне НАТО. Вероятно с такива новини ще се завърне партията от срещата в Кремъл и такива инструкции ще предаде на другите си партньори в парламента. 

Радев също плонжира успешно и наложи вето на промените в Закона за особения управител. Забави го обаче само с една седмица – доста по-малко от очакваното. Защо? Изглежда от Русия не искат остра конфронтация в момента и няма да саботират особения управител. Руският интерес е рафинерията в Бургас да не спира и може би на Радев му дръпнаха юздата навреме. Все пак, за да се знае, че България има проруски президент, му наредиха изглежда да

 лобира за унгарската компания МОЛ,

 която е кандидат за купувач на нашата рафинерия, и която Русия и Лукойл ще харесат като бъдещ собственик защото са много близки с Орбан. 

И за двата лагера ябълката на раздора стана Законът, който беше разширен с повече правомощия на особения управител да продава дялове от българските активи на Лукойл при нужда. Естествено, в полза на Пеевски, ревнаха от ППДБ, които хем искат правителството да реши казуса с Лукойл и рафинерията да не спира, хем по този начин защитават ветото на Радев върху Закона, хем обвиняват Борисов в национализация на Нефтохим, пък се плашат, че Пеевски ще заграби всичко там въпреки него. Това е тяхно обичайно объркано поведение, което няма нужда от коментар. 

Цялата опозиция обаче се обедини около едно смислено възражение срещу закона – че той 

погазва правото на собственост

заради разширените правомощия на особения управител, и че се готви национализация, която ще наруши международното и нашето право. 

Наистина ли България ще национализира рафинерията?

Не вярвам това да се случи, но има поне две ситуации, в които е възможно и държавата да стане собственик.  Първата е ако за времето на дерогацията, която ще е 6 месеца, Лукойл не успее да продаде своите български активи на чужд купувач и санкциите след това пак заплашат рафинерията със затваряне. Тогава ще има само един начин да я спасим – особения управител да я продаде на българската държава. Ще прилича на национализация, да, но в такава извънредна ситуация Лукойл - Русия ще си получи пазарната цена, а рафинерията ще продължи да работи, което за нас е жизнено важно. 

Втората е ако има купувач, но Лукойл не поискат да продават на него. В случай че за България такава сделка е без алтернатива, особеният управител може да продаде компанията без да пита собственика, който пак ще си получи парите в пълен обем накрая.

Разбира се, при такива варианти Лукойл ще заведе срещу българската държава арбитражни дела, но междувременно рафинерията ще продължи да бъде доставчик на горива за целия регион, а също и най-голям платец на ДДС в бюджета. Възможно е съд да отсъди, че сме нарушили правата на собственика, само че същият собственик ни спираше газа когато поиска, въпреки договорите и международното право, след като ни осъди да му платим два ядрени реактора, които седят увити в найлон. И пак същият руски соственик дълги години ни продаваше най-скъпия газ в Европа. 

Сега е време и ние да „изокаме“, както казваше Чудомир. В края на краищата става дума не за пазарни отношения или за юридически врътки, а за национална сигурност, и то в свят, в който Русия вече суспендира международното право и не спазва никакви правила и международни закони. На война като на война, казват французите. Рафинерията е тук, продали сме я на когото не трябваше да я продаваме, тогава сме направили грешка, сега може да си я купим обратно ако се налага. Е, винаги има и цена, която трябва да платим за да поправим грешката, ама като си глупав - плащаш. И по-добре да стане късно, отколкото никога!

По-опасно от правните премеждия е 

политическото разделение

 помежду ни по този въпрос. В парламента открито русофилските партии са три, зад тях стоят 21% от избирателите, но има поне още една партия, която сега работи за България, но с едното око пак намига на Русия. Тези избиратели си имат и президент, който заедно с партиите във всяка конфликтна ситуация защитава руския интерес срещу българския.

Тези етнически българи, които избират партии като Възраждане и Величие, демонстрират на практика

 руско национално самосъзнание

 Едно социологическо проучване преди 10 години дори показваше, че 5% от тях са готови да се бият и срещу България при нужда. 

Не е ли време да обявим такива партии не за „проруски“, а направо за руски партии? В края на краищата те обслужват имперски интереси на Москва съвсем открито. Може би е време също българските институции да извадят наяве връзките с Русия на политици като Костадин, Радостин, Ивелин, Румен – финансови, шпионски, сексуални, икономически, военни, компроматни и всякакви други връзки и зависимости. Така и техните избиратели ще разберат, че тук не става дума за идейни игри на русофилство и русофобство, а за съдбата на българската държава, която тези хора са готови да продават на Москва, понякога и за жълти стотинки.