Написана с ярост -  „Стихотворения – порнографска поема 1968“ вече е на книжния пазар

 „Стихотворения – порнографска поема 1968“ на покойния политически емигрант Атанас Славов вече е факт на българския книжен пазар.  Тя е дело на издателство „Факел“, художественото оформление е на  Любомир Михайлов, а редактор е Васил Славов.

Първото й издание е в Мюнхен през 1981 година, а след 45 години почитателите на творчеството му дочакаха и софийска версия.

Ето какво казва за творчеството си самият Атанас Славов:

     „Моите неща са писани органично, написани са от една ярост, която е ярост на човек, който иска да постигне пак хармонията на детството си. Това е моята тема, това е моето търсене – всичко да звучи едновременно и аз да слушам тази божествена хармония, създадена от различни гласове, които звучат заедно толкова красиво. И когато ми се пречи, аз беснея. 

     Затова и един от главните мотиви в творчеството ми е борбата с митологичното съзнание на българина. Това е главната ми тема. Ако има догматизъм в поезията, аз винаги ще пиша стихове, които да го рушат. Някои викат, твоите стихове не са български, но не е вярно; те са супербългарски, те произлизат от уличната поезия на 30-те години, където творяха хора като Асен Разцветников, Богомил Райнов, Валери Петров, Александър Вутимски. Оттам излизат моите стихове, от хулиганските джумбълдаци, метаморфозите в речта и в образите на хулиганската реч. Така че моята поезия е не имитация на западните и руски образци. В киното, в детските приказки, навсякъде съм бил готов да напиша нещо, ако мога да се боря с митовете ни.

   Творчеството е свързано с даването. Много млади хора живеят, без да знаят какво значи да даваш, настроени са само да грабят. Основният ми мотив, основният ми стимул, когато пиша, това е любовта в космически, в универсален смисъл, мен това ме движи в творчеството ми. За мен е акт на любов да мога да кажа някои неща отново и да ги предам на хората, на които са им засъхнали сетивата, отново да ги полея с една истина за тяхното битие. Моето творчество е любовта – там, където най-малко я очакваш. Искам да отида в Сърбия и да открия между тях страшно хубави хора, искам да поживея сред циганите, да видя този океан от веселба в очите им, а не да ги гледам как се самоубиват от глад, качвайки се по стълбовете с високо напрежение, за да крадат кабели. Във всичкото това да намериш любовта, да намериш начин да обичаш тези хора, това е смисълът на моето творчество. Любовта е преди всичко даване, тя е като майчината ласка, нещо много по-възвишено от това да си търкаме гениталиите, за да изпитаме физическо удоволствие. Сега, общо взето, всичко е само на това ниво. Тази любов, да дадеш, да се грижиш за някого, е нещо съвсем друго, това е всеки ден душата ти да е сложена на точилото на железаря, а ти да продължаваш да чувстваш нещо красиво. 

     Всичко ти е накриво и ти продължаваш да стоиш да те точат, защото хвърчат едни искри при този допир с точилото, които правят съществуването ти смислено.

     май – юни 2000

     из разговор с Аспарух Панов

С любезното съдействие Васил Славов, син на твореца, Faktor.bg предлага на своите читатели няколко от впечатляващите творби от  „Стихотворения – порнографска поема 1968“.

 Ще ти направя пушек, дето излиза от есенни комини

Ще ти пусна диви патици да летят в съня ти,

ще дам на баща ти да те събуди през нощта

и каже: слушай, мило, птиците

прелитат над нас.

Ще накарам отец Макарти да сгуши

седемгодишната ти главица

върху мекия си корем.

Ще накарам стогодишна върба да расте за теб

на брега на блатото Труро.

Ще пусна да лети един син жерав за теб,

ще го накарам да опише широк нисък кръг около тебе

над ръждивите мочурища,

очите му зареяни към бягащите хоризонти

и все пак – леко да те докосва с крило.

(не е поанта)

Може да запълня пресъхналия океан

от обич към баща ти,

който слуша с пречупени крила

дивите

патици

в тъмното

до леглото на дъщеря си

без да смее да я събуди

(за теб).

И после ще се плъзна нататък,

все още драскащ сърцето ти с ляво крило.

 Езерото 

Няма другаде спокойствие като това.

Колко пъти ще се влюбвам във жена си –

тя навлиза бавно във водата 

и кръжи навътре като птица.

А морето няма нищо свое,

то краде цвета си от небето,

то краде от женската ѝ топлина

и остава дълги нанизи от въздух

подир нея.

И ги кара да заспят.

В такава вода

си като птица,

висиш в безцветнaта прозрачност

между облаци и планини, и камъни от дъното,

а около тебе плуват врани,

кораби и летници, 

кефали...

Тя е толкова щастлива, мойта птица –

майката на моите деца.

Ще се върне без да ме познава

изстудена като сладководна риба

и безкрайно ще мълчи на пясъка.

Чак сега те доразбрах, поете,

три милиарда крачещи исусовци

са заченати не в страстта на татко си,

а в безмълвната вселенска самота

на онзи сладка, мека ядка,

скрита във огъващата се навътре

вечно гладна,

вечно сита женска плът.

Аз съм влюбен като някога.

Няма другаде спокойствие като това.

Бадемовите очи на сина ѝ както са вторачени знаят всичко

Като умре тя ще е мъртво мъртва

Гледа свитото ѝ треперещо тяло

и помни

как мъкнеше куфарите на летище Кенеди

ръцете ѝ треперещи под

тежестта на болни плюшени мечета

(трябваше някой да се грижи за тях не можеха да се

оставят в старата родина)

плочи с детски песни

книги с картинки

незаменими възглавнички

(за гнездото на децата ѝ в Америка)

Сега е изкривена смалена

не може да си държи главата

(ракът изяде един от прешлените на врата ѝ)

сладкия дъх на дрехите ѝ дълго ще виси на закачалката

в килера

след като си замине

„Този син на американски шпиони“ – както го наричаха

тамошните комунисти

„Този син на комунистически шпиони“ –

както го наричат местните идиоти

сърцето му още бие крила в болките на любовта

тринадесетгодишен е

никой няма да знае къде е гробът ѝ

никой няма да помни

Трябва да се държи

Очаква се средната продължителност на живота на американеца да

 нарасне с два дни каза говорителят

Ще се събудя.

Ще се разходя с теб по късна есенна алея

подритващ мъртвите листа,

ще ядем снежни топки

под уличната лампа, времето ще снежи и ще се топи

в краката ни;

няма да смея да целуна мокрото ти лице,

само ще се прегърнем 

един път.

Ще прочета стихотворенията на баща си за нас,

докато бе в затвора,

това ще отнеме като нищо осемнайсет часа.

Ще изиграя един гюлбахар със свако на старата му

табла –

още половин час.

Ще оправя улука дето тече връз кирпичения дувар в

курника на баба и ще ѝ нацепя дърва да я изкарат

през зимата.

Ще прочета „Престъпление и наказание“ на Достоевски.

О, не! – няма да има време.

Само ще ям сняг от еднопръстната ти ръкавица

и един празен трамвай ще мине, осветен с едничка

крушка от двайсе свещи.

 Ако ме попиташ как върви строежа на вилата ни ще кажа

 Следобед

дивите гъски се вдигат от езерото като малък облак

гъсокът се носи право равно

другите следват

плъзгат се 

точат се

На разсъмване

чувам бамкането на ловците

искам да те любя

бавно ритмично любене
да садя простора на дълбокото мъртво вълнение 

да садя дъха на морето

докато гъските летят на север свиват обратно

над село Равена и потичат на юг надолу по Хъдзън ято 

след ято

Изгрява слънцето

Бог катаклизмира десет милиарда лумена над спящите води

на Слийпи Холоу

Язди ме с алчния си тръст сега

пусни си гърдите

пусни ги да крещят и да се бият като гладни прасенца

пусни реконструираната да подскача в такт с гърдата

дето ти е останала от майка ти      

или си вече мъртва или коя си или какво по дяволите

Боже

стрелкай се надалече нашироко

ще те следвам

ще пляскам

ще летя      

знам мястото дето си ми дал зад тебе

станал част от цялото

Бъди мой гъсок 

Стъклото на прозореца е потъмняло

току-що прочетох експресното ти писмо за нашата

раздяла

Нощите са студени

 Ще ви говоря за Господ този път

Отивам си и всеки път когато някой си отива

иде Бог

в найлонова риза

(по времето на Джордж Вашингтон

е идвал във конопена)

Всеки път когато вдъхнеш

напълва ти гърдите

Всеки път когато погледнеш хоризонта в открито море

заобля водата във планетата

Всеки път когато погледнеш към небето

слиза на чашка чай

Всеки път когато цъкнеш кибрит

пуска слънцето което държи заключено за нас

в дървата за горене

 Дървета мои помогнете ми

Вълци мои, не измирайте!

Купил съм ви пустиня в Адиронакските планини,

купил съм ви ловци с очи вечно събрани като за изстрел,

купил съм ви счупени кости

и кръв за дирята ви,

купил съм ви меки кожи на избити вълчета,

за захапката ви като бягате;

купил съм ви уморени ледникови планини,

уви, ниски за воя ви.

Вийте, вийте, вийте,

докато луната спре всичко и каже:

„Бяла съм, бяла съм, старче,

цяла съм света огряла...“

Бетезда – 1980 – 1988 г.