Народе???? Апостолът на свободата е прозрял дъното на националното ни падение  

Заветът на тези най-достойни и почитани българи е безкомпромисен: руската опека е пагубна за родината ни – колкото по-далеч сме от нейния задушаващ обръч, толкова по-свободна ще бъде България

Атанас Комаров 

Докато легендарният Михаил Кутузов извървява дълъг, изтощителен път от военни успехи, за да достигне званието генерал-майор на 39 години, младият кариерист Николай Игнатиев става генерал едва 28-годишен. През есента на 1860 г. полковник Игнатиев, който няма дори ден участие в истинско сражение, получава генералските си лампази като награда за това, че две години по-рано – през 1858 г. – в Бухара успешно е договорил... по-ниски мита за руски стоки.

Истинският му триумф обаче предстои в Китай, където пристига като извънреден пратеник през 1859 г. по време на Втората опиумна война. Нагърбил се с ролята на истински приятел и загрижен посредник, той уверява притиснатите китайци, че ще убеди англичаните и французите да не опожаряват Забранения град и да се изтеглят, ако Пекин се съгласи на териториални отстъпки в полза на Русия. В действителност Игнатиев, който преди това е предоставил на съюзниците логистична информация и ценни карти на Пекин, знае от самите тях, че те вече са планирали своето изтегляне поради постигнатите цели и настъпващата зима. По този начин той подвежда китайското правителство да ратифицира окончателно Айгунския договор (1858 г.) за региона по река Амур и да отстъпи цялото Приморие чрез сключване на Пекинския договор на 14 ноември 1860 г. Общата площ на анексираните територии е девет пъти по-голяма от тази на България. Тази двулична и дълбоко цинична измама донася на младия напорист кариерист Игнатиев престижното придворно звание генерал-адютант.

Година по-късно китайците разбират, че англо-френските войски са щели да се изтеглят и без чужда намеса. Те осъзнават, че сключеният със „загрижения посредник“ договор не е бил спасение, а брутален обир на горящия им дом от безскрупулния съсед. Днес в Китай Пекинският договор на дипломата Игнатиев се изучава като част от „Века на националното унижение“ (1839–1949) – пример за това как Русия се възползва от слабостта на Китай, за да присвои огромни територии без да участва във война срещу него. В този смисъл извършеното от Николай Игнатиев представлява акт на опортюнистично мародерство (грабеж по време на бедствие).

Титлата „граф“ Игнатиев получава, след като я наследява автоматично от баща си – Павел Игнатиев. На 12.12.1877 г. (24 декември по нов стил) баща му е издигнат от Александър II в графско достойнство по повод 100-годишнината от рождението на император Александър I.

В българската  историография Николай Игнатиев присъства с графската си титла, въпреки че официалният имперски диплом за графско достойнство на бащата Павел Игнатиев и неговото потомство е издаден от руския Сенат на 19 юли 1878 г. – месеци след Санстефанския договор. При подписването на 3 март той се окичва с императорското волеизявление, слагайки титлата пред името си, без да е налице завършен административно-юридически акт за нейното ползване. Графският му статус към онзи момент е същата измамна илюзия, каквито са и начертаните от него граници на Санстефанска България – и двете очакват узаконяване, но променен ще бъде само статусът на първата, тъй като териториите на мечтаната България са предварително

 спазарени за поделяне 

През месец май на същата тази 1878 г. главният пълномощник на руския император в Цариград, придворният генерал-адютант Игнатиев – единственият дипломат, спечелил си едновременно на три езика недвусмислените прякори „Yalancı Paşa“ (Яланджи паша, Лъжливия паша, Лъжко паша), „Mentir-Pacha" (Лъже паша), „L’Ambassadeur du Mensonge“ (Посланикът на лъжата),  „Le Père aux Mensonges“ (Бащата на лъжите) и „Lord Liar“ (Лорд Лъжец) – е оттеглен от активна дипломация.

Защо?

Санстефанският договор, подписан на 19 февруари 1878 г. (3 март по нов стил), е режисиран от „Посланикът на лъжата“ единствено в прослава на Александър II, тъй като  датата е свързана с две важни лични годишнини за императора: първо, неговото възкачване на престола на 19 февруари 1855 г.; и второ, подписването на Манифеста за освобождаване на крепостните селяни на 19 февруари 1861 г., с който той си спечелва прозвището „Цар Освободител“.

На този ден все още неутвърденият в графско достойнство Игнатиев – „не утвержденный Правительствующим сенатом в графском достоинстве“ – е воден единствено от желанието си  да засвидетелства своята благодарност и преданост в качеството си на придворен генерал-адютант към Александър II. В действителност той се е вълнувал единствено дали телеграмата за сключения мир ще пристигне навреме за големия прием в Зимния дворец, организиран в чест на двете важни годишнини. В нея той патетично написва: „Имам щастието да поздравя Ваше Величество с подписването на мира... В деня на освобождението на крепостните селяни Вие освободихте християните от мюсюлманско иго."

С полагането на подписа си под изготвения от него предварителен договор Николай Игнатиев предрешава фаталния край на дипломатическата си кариера: постигнатото от него в малкото рибарско селце Сан Стефано, на 12 километра от Цариград, е... „временно и случайно“ – сиреч фиктивно, несъстоятелно и ненужно. Причината за това се крие в инструкцията от 1 февруари 1878 г. (13 февруари по нов стил), с която канцлерът Горчаков предупреждава Игнатиев: „Очертанието на границите на България и на държавите, които ще станат независими и които се увеличават с територия, ще влезе вероятно в категорията на политическите интереси, подлежащи на ревизия, и решението на които сега може да бъде само временно и случайно.” 

За подписалите подлежащия на ревизиране временен договор от османска страна Савфет паша и Садулах бей, това е било  абсолютно безсмислено. За британските и австро-унгарските дипломати договорът също е фиктивен и ненужен. От една страна, те не виждат смисъл в съставянето на акт, чието пренаписване е предрешено, а от друга – той директно нарушава по-ранните договорености с Виена (Райхщатското споразумение от юли 1876 г. и Будапещенската конвенция от януари 1877 г.). Според тези тайни съглашения Руската и Австро-Унгарската империя изрично се ангажират да не допуснат появата на „голяма компактна славянска или друга държава“ на Балканите.

Освен като прослава на Александър II Санстефанският договор цели да насади в българите чувство на напълно 

сляпа и неимоверно силна  благодарност към императора (и Русия)

 за нещо изцяло илюзорно. Конструираната от Николай Игнатиев дипломатическа илюзия („Санстефанска България“) преследва не толкова мимолетното добруване на народа, колкото дългосрочното създаване на психологическа и политическа зависимост от Русия. В очите на българите тя се превръща в защитник, докато всяко друго последващо решение – като Берлинския договор, явяващ се закономерен резултат от тайните руски ангажименти в Райхщат и Будапеща – е „предателство“ от страна на Европа. Както самият Игнатиев отбелязва в записките си: „За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на местното население... Обезпечавайки преобладаването на руското влияние, ние същевременно подготвяме почвата за нашето безспорно владение на Проливите и съответно – влиянието ни върху българите...“   

Това е цинично, хладнокръвно пресметнато и абсолютно безскрупулно използване на надеждите на един цял народ за постигане на лични кариерни цели и държавни интереси.  Чрез подмяната на реалността с мит, който Руската империя нито има намерение, нито възможност да изпълни, Игнатиев предизвиква в дипломатическите среди на Великите сили чувства на отвращение и погнуса.  Изключително арогантната  измама среща острото недоволство на канцлера Горчаков и хвърля в ужас уплашения от нова европейска война Александър II. 

Именно затова през май същата година „Лорд Лъжец“ е окончателно уволнен от дипломатическа служба и на Берлинския конгрес (13 юни – 13 юли 1878 г. по нов стил) изпадналият в немилост бивш дипломат – преди още да заслужи официално титлата „граф“– не е допуснат до участие. Със санстефанския си проект безогледният политически играч за пореден път изиграва всички, които му се доверяват, но този път надхитрява и самия себе си.

Сан Стефано е детайлизирана версия на Одринското примирие от 19/31 януари 1878 г., сложило край на военните действия и дефинирало границите на България чрез принципа на мнозинството на българското население, нужна само за нечистоплътните цели на „Бащата на лъжите“. Докато преговорите са умишлено протакани, за да съвпадне подписването с двойния личен празник на императора на 3 март, в руската армия избухва жестока епидемия от петнист и коремен тиф, която отнема живота на хиляди войници и офицери в условията на официално примирие. И двата договора са временни, неокончателни и по същество – „чернова“. Нито примирието, нито договорът целят да направят България независима държава –  и в двата случая тя остава васална. Реалната политическа независимост ще се случи чак през 1908 г. 

Договорът от 3 март е

 политическа шарлатания „тука има, тука нема“

 Пред очите на българите за миг е размахано „голямо топче“ (Санстефанска България), само за да бъде скрито под чашата на Руската империя.  На масата на Берлинския конгрес обаче към чашите на Османската и Руската империи са добавени още пет, но всичките седем се оказват празни – „топчето“ е останало в джоба на отсъстващия политически спекулант „Лъжко паша“.

Кощунство е в наши дни да се прекланяме формално пред революционерите ни, докато съзнателно пренебрегваме техните ясни предупреждения и открито противопоставяне на руската имперска политика:

●  Георги Раковски: „Всякога Русия ни е лъгала, че за наше добро иде... Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно отечество.“

●  Васил Левски: „Когато са освободи България, за мен не остава вече работа по между ви. Тогава аз ще да  отида в Руссия и да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.“

●  Христо Ботев: „Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност.”

● Захари Стоянов: „Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти!“ 

● Стефан Стамболов, за когото руската дипломация (включително Санстефанският проект на Игнатиев) никога не е целяла независима България, а просто създаването на вярна „Задунайска губерния“: „Русия употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съединението. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество... Ние не искаме руското покровителство, защото то е тежко за нас. Ние искаме да бъдем свободни и независими.“ 

Заветът на тези най-достойни и почитани българи е безкомпромисен: руската опека е пагубна за родината ни – колкото по-далеч сме от нейния задушаващ обръч, толкова по-свободна ще бъде България.

А най-святият за всички нас, Васил Левски, ни го е завещал само с една дума:

  Народе????

Нима Апостолът на свободата е прозрял дъното на националното ни падение? Падението ни като народ, който не само издига паметници и кръщава улици, булеварди, училища и населени места на името на неговия палач (Николай Игнатиев е съветникът, чиито внушения великият везир Рушди паша следва, за да обеси Левски като обикновен криминален престъпник, вместо да го изпрати на доживотно заточение като революционер), но и ще институционализира, и увековечи самоунижението си, като обяви за национален празник деня, в който същият този безочлив дипломат-шарлатанин, доказан международен измамник от най-висок ранг, се е изгаврил с най-святата му надежда за свободна България?!

Време е да спрем да робуваме на натрапени митове и да погледнем фактите в очите. От потвърдената в секретна депеша № 30 (18/30 януари 1873 г.) роля на Николай Игнатиев в обесването на Апостола, до истинската същност и цел на миража „Санстефанска България“ –  подготвен като подарък от неговия адютант за 23-тата годишнина от възкачването на Александър II на престола, празнувана  на 3 март. Останал непожелан и отхвърлен от самия император, чиито истински намерения са били съхраняване на Османската империя под пълен руски контрол и влияние, Санстефанският договор превръща своя създател в persona non grata за дипломатическия свят. Изоставен от короната, заплют и низвергнат от абсолютно всички дипломати (руски и чужди), дипломатическият хазартен играч завършва живота си в изолация и напълно разорен. Крайно време е този политически мираж най-сетне да последва съдбата на своя арогантен автор и да получи окончателната си историческа присъда.

Всеки от нас носи отговорност пред завета на Левски за чиста и свята република – всички сме негови длъжници. Нека извървим пътя към историческата истина, за да посрещнем през 2027 година неговия 190-годишен юбилей с възвърнато достойнство – като народ, освободил паметта си от наложени чужди чествания и най-после отхвърлил опеката на фалшиви благодетели, оскверняващи паметта на Апостола!