Светослав Пинтев 

Темата за Волжска България разискваха в четвъртък в опозиционното руско Радио  „Ехото на Москва“. 

Зам. -директорът на руския исторически музей „Изток“  Иля Зайцев направи някои интересни заявления, каквито обикновено не намират място в руските медии.
 Волжска и съвременна България са наследници на Велика България, основана от Кубрат, припомни той.
 

Духовното и културно наследство на Волжска България се е разпространило на много по-голяма територия от нейната собствена. Това е много важно, смята той. 

Царят на Волжска България,

управлявал от столицата си Булгар,  явяваща се и мощен сакрален център, като се наричал цар на българите, в някои случаи цар на българите и славяните, както ставя ясно от арабски източници от пратеничеството на багдадския халиф.  
„Този цар е имал приемници. Там видимо се  утвърдила династия... Имало е добре развита данъчна система.  Царят е получавал десятък от преминаващите товари“, цитира източниците той.

Безусловно Волжска България е имала писмени паметници,  те се цитират от арабските летописци, но не са стигнали до нас, категоричен е ученият.
Голяма част от тези паметници са изгорени в Москва през различни исторически периоди, каза по-късно той. Отделно са изгорелите в Казан оригинали, когато Русия превзема Казанското ханство.
Още в девети век във  Волжска България е имало монетна система. ... В края на десети век страната е била централизирана, съставена от  княжества.  

Българското наследство е било обект на големи спорове и битки през вековете

Много различни народи са се борили за правото да се нарекат наследници на българите. 
Икономически погледнато това е било добре развито средновековно общество. Ярко свидетелство  за това са не само писмените  данни, но и  археологическите находки 
 Българите са постигнали голяма победа над монголските нашественици, но после се били разгромени от тях както и русите.  Сакралният  характер на столицата им обаче е бил запазен и при завоевателите.

С източниците нещата не са добри

На руските летописи и арабските хроники са основата на това, което знаем за Волжска България.

Основният източник, като се знае е Ахмед ибн Фадлан ибн ал-Аббас ибн Рашид ибн Хаммад, арабски пътешественик и писател от  първата половина на Х в. През 921 г. Той  е изпратен от абасидския халиф на Багдад във Волжка България като религиозно лице  в състава на голяма  и важна официална мисия, където е бил единственият грамотен. Благодарение на него са запазени и някои думи на волжските българи. 
Дипломатическата група тръгва към река Волга по съществуващите отдавна търговски пътища, по които арабски и персийски стоки се доставяли от днешните земи на Ирак и Иран срещу ценни животински кожи.

В пътеписа си,  известен чрез препис на персийски,   който е намерен едва през XX век, ибн Фадлан дава редица сведения за северните прикаспийски области и поречието на Волга, като прави първото правилно и прецизно описание на всички големи реки, пресичащи Прикаспийската низина.
Волжска България е поддържала приятелски отношения с руските княжества в домонголския период, казва ученият.

 
Смята се, че Волжка България е

основана към 660 г.

от прабългарския владетел Котраг, един от синовете на кан Кубрат.
 Преди заселването на котраговите българи по средното течение на река Волга, тя се е казвала Идел .
Волжска България  до трийсетте години на ХIII век е най-могъщата и богата държава в региона. Българите  сапостроили над  250 града, по-известни от които са Булгар, Биляр, Сувар, Ошел, Сабакула, Тухчин,  Казан, Чебоксар, Алабуга, Яр-Чамъ, Исбол Уфа, Саръчен, Самар, Хазар. Археологическите проучвания доказват категорично огромно  сходство между тези градове и градовете в Дунавска България.