Лалю Метев

В последното десетилетие в православното публично пространство наблюдаваме тревожна тенденция: Църквата се използва не като дом на духовното възраждане, а като инструмент за идеологическа мобилизация. Под привидната защита на „традиционните ценности“ се разгръща кампания, в която православието все по-често се свежда до символи, лозунги и митингова реторика. Кръстът се превръща в политически транспарант, а иконата – в реквизит на културна контрареволюция.

Парадоксално, но в този процес духовното свидетелство за Христа бива подменено с моралистичен активизъм, който повече прилича на комсомолска ревност, отколкото на евангелска обич. Възклицания като „Горди сме с нашия християнски морал“ звучат не като плод на вътрешно преобразяване, а като външно изискване – ултимативно, контролиращо, и най-често насочено не към себе си, а към „другите“.

Но нека си припомним: Църквата не е организация, а организъм – Тялото Христово, което се изгражда не върху лозунги, а върху литургия, не върху гняв, а върху покаяние. Християнският морал не се прокламира с мегафон, а се живее в тишината на личната съвест и в тайното делание на сърцето. Колкото по-силно моралът се издига като знаме, толкова по-голям е рискът той да се превърне в празна реторика, прикриваща духовна несигурност или политическа амбиция.

Истинският християнски път не е война срещу греха на другия, а непрестанна битка със собствената гордост, с вкорененото осъждане, с неумението да обичаме. Църковността не се доказва чрез участие в походи и контрашествия, а се разпознава в способността да понесеш слабостта на ближния – не с превъзходство, а със състрадание.

Да си православен не значи да маршируваш – значи да се смириш. Да отидеш на Литургия в неделната утрин – не защото някой те снима, а защото сърцето ти търси Хляба на живота. Да говориш по-малко за „враговете на християнството“ и повече за онова, което ни прави неспособни да обичаме като Христос.

В историята сме виждали достатъчно зло, извършено „в името на Христа“: инквизиции, гонения, кръстоносни походи. Днес дори ставаме свидетели на войни, благословени от патриарси и обвити с „православен език“. Но това не е християнство. Това е идолопоклонство под формата на традиция, политически православизъм, който замества Христос с кауза.

И затова: не бъркайте Църквата с Комсомола. Не я използвайте като говорител на вашия страх от света. Не я правете трибуна на колективна тревожност, която търси спасение не в Светия Дух, а в конформизма на „правилната позиция“. Църквата не е барикада. Тя е врата – отворена за всички, които са готови да се разпнат на Кръста на любовта. Без шум. Без лозунги. Без комсомолски тон.

Църквата – не съд, а рана, която лекува

Съществуването на Църквата в историята не е резултат от човешка инициатива за социално инженерство или нравствена регулация. Църквата не е създадена, за да упражнява контрол над сексуалната, политическата или социалната идентичност на човека. Тя не е институция на надзора, а Тяло на Въплътения Логос, в Когото човешкото и Божественото се събират не в принуда, а в свобода и любов.

В сърцето на Църквата не стои нормативната система, а Евхаристията – тайнството на реалното и състрадателно присъствие на Христос, Който се дарява на всички, без да поставя предварителни условия за достъп. В Евхаристията не се изисква съвършенство, а жажда за живот; не се търси идеологическа лоялност, а отворено сърце. Именно затова Църквата не събира „чисти“, а гладни за истинност и прошка.

Макар и често използвана като лозунг, фразата „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1) не е банален морален съвет. Тя е есхатологично предупреждение и дълбока духовна логика: всяко осъждане на другия разрушава възможността за общение и ни откъсва от самия Христос, Който се идентифицира не със „справедливите“, а с отритнатите, с презрените, с ония, „които нямат човек“ (Йоан 5:7).

Христос не основа комитет, не води митинг, не издигна транспарант. Той не организираше контрашествия срещу греха, а търсеше лицето на човека дори зад най-дълбокото му падение. Той седеше на трапеза с бирници, защитаваше блудници, разговаряше с самарянки и прощаваше на кръстници. Всяко негово действие беше акт на възстановяване – не на социален ред, а на екзистенциална цялост. Той не утвърждаваше греха, но и не превръщаше грешника в обект на публично заклеймяване.

Ако днес Христос вървеше по улиците на нашите градове, бихме ли Го разпознали в шествието на различните, или бихме Го осъдили за „неподходяща компания“? Защото Той би бил там – не за да легитимира каузи, а за да върне човешки лица на онези, които сме редуцирали до етикети. За да напомни, че грехът не е маркер за изключване, а шанс за среща с милостта.

Църквата, вярна на своя Господ, не може да бъде институция на морална хигиена, чиято задача е да филтрира „достойните“ от „недостойните“. Нейната мисия не е да марширува в обществения дискурс, а да бди край раните на човека, там, където болката не може да се обясни с нормативен речник. Защото Църквата не е съд. Тя е рана, която лекува – рана от Кръста, в която се влива живот.

Морализмът е евтин заместител на духовността

Историята на християнската цивилизация изобилства с примери, в които „християнският морал“ е бил инструментализиран като параван за властови амбиции, културна хегемония и насилие, скрито под покрова на догма. От кръстоносните походи до инквизицията, от религиозните гонения до съвременни теократични оправдания на военна агресия – зад благочестивия език често се разкрива дълбока антитеза на духа на Евангелието.

Тази опасна тенденция не принадлежи само на миналото. Днес сме свидетели на аналогична подмяна, само че в по-мека, културно адаптирана форма: вярата се редуцира до лозунг; Бог – до символ, използван в културни войни; Христос – до реторическа трибуна, от която се произнасят осъждания, вместо да се предлагат изцеления; Църквата – до културен резерват за национална или политическа идентичност, лишена от мистичната си същност.

С особена ирония се откроява фактът, че мнозина от най-гръмогласните „защитници на християнските ценности“ не познават Символа на вярата, не са докоснали екзистенциалната дълбочина на Покаянието, не се черкуват, не се причастяват. Те не са преживели Църквата като живот, а я употребяват като удобен инструмент за моралистична репресия спрямо другия. Така духовната борба със собственото сърце – най-трудният и единствен автентичен подвиг на християнството – се заменя с идеологическа офанзива срещу „чуждия грях“. И това, нека бъдем ясни, не е духовност, а моралистичен активизъм; не е християнство, а светска идеология в литургична опаковка.

Тук следва да се припомни ясната разлика между евангелска правда и фарисейска самоправедност. Христос не създаде движение за морална корекция на обществото, а въведе Царството Божие като вътрешна реалност, започваща в сърцето. Спасението не е колективен проект по налагане на ценности, а личен процес на преобразяване. В този смисъл, всяка подмяна на духовността с морализъм представлява не просто теологическо неразбиране, а антропологическа и еклисиологична измама – екзистенциална подмяна на благодатта с идеология.

Когато Църквата бъде сведена до трибуна на политически или културен натиск, тя престава да бъде общност на спасението. Когато моралът се превърне в оръжие, а не в плод на любов, той губи своята истина и се превръща в лъскав фалшификат – евтин заместител на истинската духовност.

Затова днес повече от всякога е нужно да си припомним: Христос не дойде, за да наложи контрол, а за да възвърне свободата. Не за да разграничи, а за да обедини. Не за да заклейми, а за да прегърне. И всяко „християнство“, което забравя това, престава да бъде благовестие и се превръща в идеологическа имитация.

Църквата не е на повечето, а на Въплътения

В едно демократично общество е естествено да чуваме фрази като: „Имаме право на мнение!“. Това право е безспорно – то е основа на гражданската свобода. Но когато се пренася върху Църквата, то често се прилага неадекватно. Църквата не е демокрация, а Тяло Христово. Тя не функционира чрез волята на мнозинството, а чрез благодатното ръководство на Светия Дух. Тя не е подчинена на обществен натиск или на културни конюнктури, защото нейният Глава е Христос – не идеологията, не народното одобрение, не традиционният рефлекс, а Въплътеният Логос, Който „е същият вчера, днес и во веки“ (Евр. 13:8).

Истинската еклисиология – учението за Църквата – е неразривно свързана с мистичното ѝ естество. Тя не е клуб на нравствени съмишленици, нито трибуна за морална поправка на обществото. Тя е икона на Царството Божие, събрана около Чашата на Живота, където няма „юдеин, ни елин... ни мъжки пол, ни женски“ (Гал. 3:28), защото всички са едно в Христа. Когато свеждаме Църквата до арена на публично противопоставяне – било срещу „прайда“, било срещу какъвто и да било социален феномен – ние подменяме нейното спасително предназначение с културна битка, която няма нищо общо с духа на Евангелието.

Да бъдеш християнин не означава да се бориш с прайдове. Това означава да се бориш със самия себе си – с гордостта, с осъждането, с склонността да сведеш другия до обект на морален анализ. Най-големият грях е да се поставиш на мястото на Бога, като произнасяш присъди, където си призван да проявяваш милост. „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1) не е пожелание, а предупреждение с есхатологичен хоризонт.

Истинската църковност не се доказва с присъствие на контрашествия, а с присъствие на Литургия – тихо, смирено, без лозунги, без камери, без нужда от медийно одобрение. Там, в тайнството на Евхаристията, човекът не е моралист, а грешник, който се осмелява да каже: „Господи, помилуй ме!“ Там не се размахва пръст, а се простира ръка за прошка. Там не се воюва, а се съединява. Не се марширова, а се коленичи.

Църквата не е трибуна за светско влияние. Тя е ковчег на спасението. И ако не я пазим от духа на този свят – от страстите, които се маскират като „праведно негодувание“, – рискуваме да я превърнем в пародия на самата себе си.

Църквата е на Христос – не на традицията, не на културата, не на повечето. А Христос не марширува – Той страда. Не вика – Той мълчи пред Пилат. Не налага – Той се принася в жертва. И който Го следва, не търси победа, а спасение.

Христос не беше моралист – беше човеколюбец

В едно време на идеологически напрежения и морални противопоставяния, все по-често се опитваме да въвлечем Христос в битки, които не са Негови. Забравяме, че Спасителят не дойде, за да утвърди система от нравствени регламенти, а за да ни върне към живото присъствие на любовта, която „не държи сметка за зло“ и „никога не отпада“ (1 Кор. 13:5–8).

Христос не подмени състраданието със закон, нито милостта с догматичен контрол. Той не отстояваше „ценности“ под формата на лозунги – Той докосваше рани, прощаваше, изслушваше, мълчеше, когато всички викаха. Той никога не използваше човека като повод за кауза. Напротив – всяка Негова среща бе уникално събитие на признание и изцеление, а не акт на социално или морално дефиниране.

Църквата, ако наистина е Негово Тяло, не е морална сцена, а литургично пространство за благодат и прошка. Тя е трапеза, на която се събират грешници, не подиум за праведници, които раздават присъди. Онзи, Който каза: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“ (Йоан 8:7), не постави условие за достъп до милостта, нито превърна духовния живот в идеологически маркер за „правилна позиция“.

Да се обосновава „християнски морал“ в обществена кампания, откъсната от духа на Евангелието, означава да се изпразни от съдържание самото понятие „християнство“. Християнският живот започва не със заклеймяване на греха у другия, а със съзнанието за собствения грях и за нуждата от благодат. Истинската вярност към Христос не се изразява в идеологическа непримиримост, а в способността да обичаш – без „ако“, без „но“, без нужда да бъдеш прав.

Ако искаме да останем верни на Него, да започнем от Неговите думи: „да възлюбиш Господа... и ближния като себе си“ – „в тия две заповеди се съдържа целият закон и пророците“ (Мат. 22:37–40). Всичко останало е добавка – и често заблуда.

И когато отново се изкушим да направим от Църквата инструмент за културна борба или морална репресия, нека си зададем въпроса:

Не сме ли я обърнали в Комсомол? И не е ли това по-голямото отстъпление от вярата, отколкото всеки прайд?

 21 юни 2025 г.