Борис Христов

Песента се изкачваше някога в нашите устни -
като козичка напираше вън да излезе...
И висеше в ръката свободно отпуснат
камшикът, а косите достигаха глезена.

Летеше ветрецът тогава лек като вестник
и цигулари извиваха врат към небето.
А жените раздираха с викот хастара небесен
и до късно живота на своята ос ги въртеше.

Но какво стана и защо със пресъхнало виме
песента се обажда сега от сокаците нощем.
И къде е с хармоника през площада да мине
лудият, а след него да звънка детския кошер.

Блъскат се нощи и дни - като ледници,
а човека, замислен, с нахлупена шапка куцука.
И отбива водата към своята мелница,
и прогонва от прага неделната скука...

До високия зид на затвора отдавна живее
мравунякът - и въже за невинните суче...
Но докато сриват оградата, мравките пеят -
наведи се над тяхната дупка да чуеш.

Като негри над своята песен прегърбени,
фанфари те изковават от жълтите сламки...
И една е за всички нотната стълбица -
за тези под слънцето и за тези на сянка.