Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

През 1932 г., в навечерието на 20-годишнината от смъртта на Пенчо Славейков, е създаден граждански комитет, чиято цел е да осъществи завета на поета – издигането на паметник-мавзолей в Лозенец, както и да организира честването на годишнината из страната. Сред инициаторите естествено е Мара Белчева, до която във вид на новогодишно писмо за 1904 г. Славейков изпраща своя псалом-молба – да не го оставя на чуждите, да не позволява да го заровят на гробищата при мъртвите. И заръчва:
„ Там на високий хълм, където с теб, с другари,
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчанието пей дивната си песен.“

Гражданският комитет е утвърден от Министерството на вътрешните работи и народното здраве на 21 март 1931 г. под номер 3388. Целите си той възнамерява да постигне чрез сказки, вечеринки, лотарии, да търси субсидии от държавата и помощи от частни лица. 

Отворен е за всички добри българи,

 готови да внесат встъпителна вноска, определена от тях самите. Предвидено е онези, които дарят хиляда лева, да бъдат прогласени за „благодетелни членове“. Общо годишно събрание отчитало извършеното. В устава на комитета е записано, че ако бъде принуден да се разтури, преди да бъдат постигнати целите му, имотите и сумите да бъдат предадени на Министерството на народното просвещение за образуване на фонд „Пенчо Славейков“ със същите цели.
Пет години по-късно, за четвъртвековния юбилей от смъртта на Пенчо Славейков, комитетът издава споменен лист. Негови уредници са Величко Йорданов, Бони Гацов (Боян Магът) и Сава Чукалов. Прекрасната заглавна страница и скиците в листа са дело на художника Харалампи Тачев. На 10 юни е уредено поменно Славейково утро. За съжаление три месеца по-рано, на 9 март 1937 г., умира Мара Белчева, без да види завършено започнатото дело.
 И никога няма да бъде завършено освен ако, дай Боже, дойдат нови, по-духовни и по-признателни поколения. 
Началото на Втората световна война и последвалият смъртоносен вихър, помел всичко ценно в българския обществен и културен живот, 

поставят кръст на намеренията, 

прокламирани от гражданския комитет „Пенчо Славейков“. Върху парите, както е станало с всички фондове на дарители, благотворителни дружества и всякакъв род граждански сдружения, слагат ръка комунистите.
През август 1987 г. Боян Магът ми подари екземпляр от случайно оцелелия устав и предложи да оглася, с надеждата да бъде възкресена и подета от Съюза на българските писатели, идеята за издигане на бленувания от Славейков паметник-мавзолей, от чиито прозори зорницата с целувка чело му да огрява. Статията се появи във в. „Народна култура“. Идеалисти от цялата страна, влюбени в истинската поезия, както и признаващи духовната величина на Пенчо Славейков и приноса му в българската култура, приветстваха благородното намерение в писма до редакцията, част от които бяха публикувани. Появи се и Матей Шопкин, каза тежката си дума на секретар на съюза – да, хубава е идеята! 
Хубава, но нали Пенчо Славейков не е нито Вапцаров, нито Христо Смирненски, нито Христо Радевски, нито Младен Исаев!? Покрай него не можеш да събереш на международна среща в София плащаните с наши пари световнонеизвестни писатели комунисти. Не можеш да натрупаш „точки” в очите на „партийното и държавно ръководство и лично на другаря Тодор Живков”. А и колко му е да кажеш няколко красиви думички, да обещаеш нещо, което още утре ще бъде забравено! Пък и малко ли хубави неща обещаваха номенклатурчиците от всички рангове и власти!?
Нали никой не им търсеше сметка за лъжите...
Покрай този незначителен, без съмнение забравен от литературните комунистически величия епизод, Боян Магът се вълнуваше неимоверно. Кой знае защо реши, че най-сетне ще стане възможно изпълнението на моралния му дълг пред паметта на Мара Белчева. Отиде си и той. Не разбирам как, но с част от този морален ангажимент като че ли ме натовариха и Магът, и Славейковата „жадена изгора“, която той почиташе като своя духовна майка. 
Сигурно тази е причината след толкова десетилетия за втори път да припомня 

нашия общ неизпълнен дълг към завета на Пенчо Славейков

 Макар да се съмнявам, че някой ще се трогне и ще реши да вложи усилия и време, за да организира и практически да осъществи бляна на Пенчо Славейков. Виж, за прекия виновник на принудителната му емиграция в Италия и последвалата негова преждевременна смърт, русофила и платен агент на Азиатския департамент С. С. Бобчев, се правят тържества, изложби, издигнат му е паметник. Та то има ли нещо в по-големи количества върху нещастната българска земя, смазвана не само от паметници на жестоки руски и съветски владетели и генерали, но и задръстена от улици, училища, читалища, театри с имена на все същите агресори, с имена на техните платени слуги в България? Последен пример – срамното единодушие на управата и общината в горения и разсипван на два пъти от руски войски град Свищов, където се гласят да сложат някаква бронзова грамада на един руски цар, почетен из цяла България по начин, немислим за която и да е друга държава и недопустим за който и да е друг народ!