Александър Йорданов*

Трети март - „Ден на освобождението на България от османско иго”,  е определен за национален празник с Указ 236 на Държавния съвет, издаден на 27 февруари 1990 г., и с Решение на 9-ото Народно събрание от 5 март 1990 г., т.е. малко преди демокрацията. След изборите за 7 ВНС и приемането на новата конституция тази дата е вписана като национален празник в чл. 154 на Кодекса на труда. Преди това национален празник е бил денят на държавния преврат през 1944 г., след който на власт у нас идва антинародната и престъпна организация БКП. Така я определя българското законодателство.  

Споровете в социалните мрежи за смисъла на 3 март като национален празник за пореден път ме убедиха, че той разделя и  противопоставя българския народ. Превърнал се е в празник на чуждопоклонници, на „фили” на чуждата нам руска държава. Използва се не за българофилство, а за русофилство. Същевременно дискусиите разкриват, че от гледна точка на международното право на 3 март 1878 г. нищо не се случва. България не се освобождава, не се обединява, не постига своя независимост и суверенитет. СанСтефанският договор от тази дата, подписан между две империи – руската и османската, е само предварителен, т.е. неангажиращ. Преди него Русия е подписала други договори с някои от великите сили - Австро-Унгария и Великобритания, които са реални и в тях тя се ангажира да не допусне създаването на голяма българска държава на Балканите. Затова и международноправният акт, с който върху една част от  днешната ни територия се създава възможност да се изгради държава, макар и васална на Султана, е Берлинският договор от лятото на същата година. Но и той не е повод за национално празнуване, защото две големи части от населената с българи територия на Балканите остават извън новосъздаденото Княжество България - Източна Румелия и Македония. Борбата за тяхното освобождение продължава. Затова и съвременниците на 3 март 1878 г. не обявяват този ден за национален празник. Правят това българските комунисти в последния комунистически парламент през 1990 г., когато стана ясно, че техният 9-ти септември - денят на държавния преврат и началото на терора срещу българския народ,  вече е политически неудобен за национално празнуване. Берлинската стена бе рухнала, Тодор Живков бе подал оставка, задаваше се и разпадането на съветската империя - основен крепител на червената престъпна партия у нас. Тогава те избират 3 март, защото за тях винаги е било важно България да бъде свързана с Русия, включително и чрез националния ни празник. В това отношение 3 март 1878 г. е безспорно подходяща дата.  

Съвременниците на руско-турската война от 1877-1878 г. са знаели, че 3 март е само част от пътя, който е трябвало да изминем като народ,  за да възстановим държавата си и извоюваме нейната независимост. По него има много славни дати и героични събития. Наше суверенно право е да решим кои са достойни за празнуване и респективно за национален празник - Априлското въстание от 1876 г., Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 1885 г., обявяването на Независимостта ни през 1908 г.          

Изборът на т.нар. освобождение за национален празник води до невярното от историческа гледна точка внушение, че друг е свършил „нашата работа”. Защото и други народи имат сходни освободителни събития в своята история. Но с много малки изключения не ги избират за национални празници. Защото според тях националният празник би трябвало да обединява, а не да разделя, да символизира национално усилие и тържество, а не преклонение пред чужда държава. Затова и те избират за свой национален празник Деня на Независимостта или на Суверенитета,  разбирайки го като венец на собствените си усилия. Преди този ден е само предисторията. Примерите наистина са много и не е само националният празник на САЩ. 

Русия не избира за свой национален празник денят, когато се освобождава от 250-годишно монголо-татарско иго в края на 15 век. Не избира и превръщането на Москва в "център на руските земи". Тя приема за свой национален празник денят 12 юни 1990 г., когато Първият конгрес на народните депутати на Руската федерация прие Декларация за държавния суверенитет. С други думи, т.нар. у нас „освободители” са избрали за свой национален празник Денят на суверенитета, т.е. на независимостта.  

България има проблем със своя национален празник. Убедихме се в това и днес. Той се състои в това, че сме превърнали своя национален празник в междунационален, че митологизираме нещо, което не се е случило, защото на 3 март 1878 г. не постигаме нито свобода, нито независимост. Ние благодарим за своя празник на чужда държава. Това е проблемът. Убеден съм, че той ще се реши в бъдеще. Но е показателно, че дори на национални избори - парламентарни и президентски, се явяват кандидати, които не крият своите небългарски позиции и действат като марионетки на държавата, която два пъти ни мами, че ни „освобождава“, а всъщност налага своя ред и диктатура у нас. Прави ни зависими от своята политика, налага  ни своя господарски ред. 

Затова и против Руската империя са били всички наши национални революционер. Скъпи жертви дава народът ни в и в борбата срещу съветската империя и нейните васали у нас. А още мъдрият Пенчо Славейков ще напише, че „освободените имат много повече нужда от свобода, отколкото робът.”  Преди него Захари Стоянов, авторът на „Библията на българския народ“ - „Записки по българските въстания“, ще бъде до болка откровен: „Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка!“

*Текстът е публикуван на Фейсбук страницата на автора