Днес се навършват 150 години от раждането на Борис Дрангов — геният на българския военен. Той е роден на 3 март (15 март нов стил)1872 година в град Скопие.

Борис Стоянов Дрангов отраства в семейството на заможни местни търговци, които му осигуряват много добро образование. Дрангов завършва училището в Скопие с отличие, но решава да не продължи със семейния занаят. Вече юноша, той става свидетел на големите промени в освободена България и заминава за София. Там е приет във Военното училище, където учи в продължение на 3 години. Прекъсва обучението си заради спор с висшестоящ, за което е наказан. Над военната му кариера надвисва заплаха, но няколко месеца по-късно наказанието е отменено и Дрангов отново се връща в юнкерските редици. Командването го произвежда в чин подпоручик и го изпраща в Пловдив, в Трети конен полк. Няколко години по-късно, през 1899-та се извършват нови рокади във войската и Дрангов е пратен в ломския Втори конен полк, като за всеотдайната си работа е повишен в звание поручик. Там той среща и своята съпруга – Райна Попова, потомка на знаменит български род.

В началото на ХХ век българите в Македония, останали под хомота на турския султан, продължават да чакат с пламенни сърца свободата. Напрежението в региона се засилва и през лятото на 1903 година избухва Илинденско-Преображенско въстание. Дрангов, който е родом от Скопие, изпитва силна привързаност към борещите се за свобода свои сънародници. Той напуска армията и заедно с други висши военни се отправя към Кратовската област. Събира чета от 120 души и се вкюлчва във въстаническите редици, воден от идела за обединена България.

Както всички знаем обаче, Илинденско-Преображенското въстание завършва с неуспех. Дрангов напуска Македония и се завръща в България, като отново става част от армията. Командирован е в Санкт Петербург, където учи в елитната Генералщабна академия. Уменията, придобити там по-късно ще се окажат безценни за бъдещето развитие на Дрангов. Той завършва с пълно отличие и бърза да се върне в Родината, където е назначен на служба в артилерийски полк. За кратко преподава във Военното училище в Княжево, а по-късно е пратен като командир на шуменския Десети конен полк. Покрай работата му в действащата българска армия, Борис Дрангов започва да пише и периодични военни трудове, както и да преподава военна тактика. Познанията му са високо ценени от армията и скоро той е произведен в чин майор.

През 1912 година дългът към Отечеството за пръв път зове Борис Дрангов на фронта

Започват войните за национално обединение и той е привикан като способен командир. През Балканската война е назначен за началник-щаб на Първа бригада от Първа пехотна дивизия. Сражава се геройски и дава своя принос за победата в сраженията край Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. Героизмът на Дрангов няма граници. Неслучайно е удостоен с орден.

Балканската война обаче не завършва по желания от България начин. Цар Фердинанд се намесва твърде много в решенията на Генералния щаб и допуска редица тактически грешки. Османците овладяват атаката на българите край Чаталджа, а останалите балкански страни вече излагат териториалните си претенции към България. Примирието е краткотрайно и през 1913 година избухва нова война – Междусъюзническата, в която Дрангов отново взема дейно участие, като е изпратен да се бие със сърбите. Стратегът обаче влиза в пререкания с върховното командване, след като нееднократно критикува в свои статии военният министър Иван Фичев. Срещу Борис Дрангов са заведени няколко дела, на които той е оправдан. Престижът му сякаш остава уронен и той служи дълго време в провинцията, докато най-накрая дочаква да бъде произведен в подполковник.

Междувременно Втората балканска война (както е известна още Междусъюзническата война) завършва с непблагоприятни последици за България – заобиколена от всички страни тя е принудена да потърси мира и в резултат губи редица изконни земи, населени с преобладаващо българско население. В двете балкански войни България дава изключително много жертви, благодарение на които постига невероятни победи, обезсмислени на полето на дипломацията. Времето за реванш обаче сякаш тепърва предстои.

През 1915 година по решение на царя България влиза в най-големия конфликт, познат на човечеството до момента – Първата световна война. Цар Фердинанд застава на страната на Германия и Австро-Унгария, като по този начин смята да се разправи със съседните държави. Войната започва и подполковник Дрангов е изпратен отново на фронта, като командир на Пети македонски полк. Важно е да се отбележи, че това подразделение е съставено предимно от дейци на ВМРО, които нямат почти никакъв военен опит. За кратко време обаче тактическият гений на офицера успява да ги превърне в истински бойци, които се сражават геройски в боевете край Калиманци, Кочани и Щип.

През 1916 година, подполковникът се намира край Петрич и за кратко се откъсва от военните действия, за да построи чешма на загиналите бойци от Пети македонски полк. В разгара на войната по всички фронтове загиват много български висши офицери. Родната армия е изправена пред заплаха да остане без ръководни кадри и именно затова извънредно е създадена Школа за подпоручици в Скопие. Като уважаван тактик и педагог, Дрангов е отзован от фронта и изпратен да преподава в родния си град. В редиците на бъдещите военни тогава е строен и българският писател Чудомир. Той споделя впечатленията си от личността на подполковника:

„Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор… Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник… Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше, без съмнение, личният пример.

След няколко месеца близо 900 души завършват школата на Дрангов и са изпратени да служат на Родината. Много от тях се сражават смело и постигат големи победи, благодарение на уменията, усвоени от великия подполковник. Самият Борис Дрангов отново е изпратен на бойното поле. Като началник-щаб на Първа пехотна дивизия, той се отправя към бойните полета на плодородна Добруджа, за да се бие с румънците. През март 1917 година му е възложено командването на Девети пехотен пловдивски полк. С него той защитава участъка край завоя на река Черна, на Южния фронт.

Два месеца по-късно, на 26 май 1917 година при жесток артилерийски огън подполковникът е улучен от шрапнел и умира от раните си. Тленните му останки са пренесени в църквата „Св. Димитър"в родния му град Скопие. По-късно обаче сръбските окупатори, покрай терора и репресиите над местното население, решават да ги преместят в градските гробища. България се сбогува с още един от своите велики синове. Посмъртно Борис Дрангов е произведен в чин полковник. Днес неговото име носят три български села, а на мястото на старите пловдивски конни казарми е изграден паметник в негова чест. На гроба на великия Борис Дрангов в Скопие често се провеждат възпоменания, на които присъстват учудващо много българи. /БГНЕС

Текстът е написан от сдружение „Българска история“