Само произнасянето на името Петър Стоянов вдигна летвата толкова високо, че претендентите на различни партии заприличват на враждуващи в джунглата племенни вождове

Юлиана Методиева

От няколко дни тръгна приказка за евентуалната кандидатура на Петър Стоянов за президент. Разни хора започнаха да сипват сол в раната на демократичните сили затова, че преди години загубиха от гпупост президентската институция срещу тежкия комунист Георги Първанов. От мини-партията ИБНИ тръгнаха да бранят втория мандат на Румен Радев със съмнително добронамерена патетика в стил„не се качвайте на раменете на Петър Стоянов“! Трети, в духа на вятъра на промяната от протестите, спретнаха чевръсти статуси в социалните мрежи. Статусите им до един си приличат:“ Петър Стоянов? Времето му мина!“ Един вид, хей, ГЕРБ, не си играйте с историята на СДС! Хей, Стоянов, ти си едно минало, стой си в него!

Много е вероятно бившият президент Петър Стоянов да няма представа за приказките по негов адрес. Възможно е да не е воден разговор с него от нито една партия за кандидатурата му. Но ето какво зная аз, както и доста хора, преживявали години трънливия път на демократичното случване на обществото ни.
Всичките факти във външната политика до 2000 година, ЕС, НАТО, Рамковата конвенция за малцинствата, Съвета за сигурност на ООН, станаха благодарение на вещината, вкусът към цивилизованост и не на последно място, на

публичната елегантност на Петър Стоянов!

  Гражданският мир  през 1997 година беше оповестен образно казано, от прозореца на Дондуков 2, когато неутихващата алчност за власт на БСП застрашаваше всички ни. Столетницата бе паднала тежко ранена от собствения си премиер Жан Виденов, довел до глад народа, но ламтеше за още. Благодарение на супер комуникативния ресурс на Стоянов, невъзможното стана възможно. Николай Добрев не направи правителство, барикадите утихнаха и което е най-важното: гражданите почувстваха, че има лидер! В президентската институция се ходеше като в храм на справедливостта. Чуждестранните делегации прииждаха непрекъснато за срещи с държавния глава, за да се убедят, че потенциалът за европейския път на България е голям и надежден. И, за да се убедят, че Петър Стоянов е личността с главни букви в политиката!

Дефиницията за това що е то провинциално, не включва географския произход. Може човекът да е роден в Тутракан, с.Божаново или Арбанаси, но мисленето и поведението му да са на световна висота. Провинциално е, не когато говориш на диалект, или си оставяш обувките пред вратата на апартамента, а когато дребнотемието те е завладяло. Когато злобничко просъскваш на етнически различния нещо, без да те е грижа за публичната акустика на съскането ти. Когато по време на смъртносна пандемия, приоритетите ти не са здравето на хората, а личната кариера и партийните мобилизации за предстоящите избори.
Провинциално е, дори когато знаеш английски, да нямаш представа кога се обуват сандали с  чорапи и  кога се слага смокинг. И дори когато си със смокинг никога и при никакви обстоятелства да не  закъсняваш за концерта на световни оперни певци.   

 Предстоящите президентски избори са страхотно

състезание между мащабите на състезателите за държавен глава

Дори само произнасянето на името Петър Стоянов вдигна летвата толкова високо,  че претендентите на различни партии рискуват да заприличат на враждуващи в джунглата племенни вождове. Много чудесно би било настоящият президент да се огледа в огледалото на нашата памет. Не върви вече, когато някога президентската институция е била гарант за Европа и европейското ни бъдеще, тя да деградира до жалката слава на вдигнатия юмрук, разпарчетосания парламент, мъглата на шоумени, партийни дьонмета и тежки статии в авторитетни чуждестранни издания срещу страната ти. Защото батакът на София съвсем не е  работа само на София.