Александър Кларксън, Кирил Шамиев, "Гардиън"

Двадесет и седем години преди пълномащабното нахлуване в Украйна, което сега изглежда много далечно минало, Европейският съюз обмисляше да наложи санкции на Русия. През 1995 г., след военната интервенция на Русия в Чечения, лидерите на ЕС спряха ратификацията на планирано споразумение за партньорство и сътрудничество и заплашиха Москва с още по-тежки последици, ако военните ѝ престъпления, включително безразборните бомбардировки на чеченски цивилни граждани не спрат.

Правителството на Борис Елцин се справи с конфликта в Чечня, като отприщи още по-брутална военна сила, но в крайна сметка Европа отстъпи и все пак ратифицира споразумението. През следващите години ръководството на Русия продължи да разрушава демократичните институции, да нахлува в Грузия през 2008 г. и да разпалва война в Източна Украйна през 2014 г. - пролог към пълномащабната инвазия през февруари 2022 г.

Погледът назад към пропуснатите възможности от 90-те години на миналия век е напомняне за това как непосредствените дилеми могат да накарат политиците да пренебрегнат признаците на задаващата се на хоризонта криза. Докато реагира на кръвопролитията, причинени от Владимир Путин в Украйна, ЕС не може да си позволи да не се подготви за следващата руска криза.

Войната в Украйна, подобно на войната в Чечения през 90-те години на ХХ век, оказва огромен натиск върху стабилността на Русия като държава. Изключително важно е държавите членки и институциите на ЕС да започнат да планират редица сценарии за развитието на Русия след войната и след Путин, включително дестабилизиране на руската политическа система, което може да доведе дори до въоръжен конфликт в страната. За да защити колективните интереси на Европа, включително тези на Украйна от евентуални бъдещи сътресения, обхванали Русия, ЕС се нуждае от стратегия, която активно да насърчава нейната демократизация, независимо колко малки изглеждат шансовете за това в момента.

Кремъл отдавна отхвърля Брюксел като глобален играч. След европейското осъждане на бруталностите, извършени по време на чеченските войни, Москва се опита да приложи тактиката "разделяй и владей", опитвайки се да разруши ценностното единство на блока и противопоставяйки отделни национални интереси. В много случаи Русия постигна желаната от нея степен на икономическа и политическа интеграция със западните държави, заобикаляйки осъществяването на вътрешни демократични реформи.

Циничната фиксация на Москва върху интересите на отделните държави - членки на ЕС, едновременно отразяваше и хвърляше дълга сянка върху руското възприятие на блока. Дори опозиционно настроени членове на руското гражданско общество разглеждаха ЕС като небалансирана конфедерация от няколко големи сили, които диктуват икономическата и външната политика на всички. От друга страна, икономическият растеж, свободата на пътуване и сътрудничеството между отделните държави - членки на ЕС, оставиха някои евролидери слепи за постепенното намаляване на свободата в Русия. Руските елити придобиха чуждоезикови умения и достатъчно крадено или придобито от търговия с горива богатство, за да почиват комфортно в Западна Европа, без да си правят труда да подкрепят демократичните ценности у дома.

За руската средна и висша класа тази сделка между Москва и Брюксел приключи с нахлуването в Украйна. След като изгубиха всякакво влияние върху Путин, руските елити предпочетоха или да се скрият, или да избягат от страната, или да започнат да се борят помежду си, като прехвърлят вината за кризата един на друг. Ако Русия успее да избегне пълномащабното изпадане в тоталитаризъм, това, което е останало от демократичната ѝ опозиция, може би най-накрая ще успее да признае способността на ЕС да бъде прогресивна трансформираща сила.

Разочарованието на украинците от по-задълбоченото ангажиране на ЕС с Русия е разбираемо, но насърчаването на отказа от руски империализъм би било в интерес на всички съседи на Русия. Тъй като сегашният елит на Москва така или иначе ще обвини ЕС в намеса, ЕС няма какво да губи, ако проведе по-широк дебат за демократичните реформи в пост-путинска Русия.

Една следвоенна Русия, която се опитва да преодолее токсичното наследство на Путин, би могла да научи много от един икономически проспериращ блок, който е обединил и трансформирал общества, които някога са воювали помежду си в две световни войни.

Но институциите на ЕС ще трябва да определят строги правила, които руският държавен елит трябва да предприеме като условие за възобновяване на достъпа до търговия, пътуванията и инвестиции в останалата част на Европа. Те ще трябва да помислят и за предоставяне на стимули. Истински процес на реформи, който поставя началото на върховенството на закона и признава задълженията на Русия към Украйна и други засегнати държави след конфликта, би могъл да бъде възнаграден с обещание за преговори с Брюксел.

Европейското недоверие към Русия е дълбоко, така че ЕС трябва да бъде решителен по отношение на проверката на всеки етап от този процес. Много руснаци са запознати с принципа "доверявай се, но проверявай", който беше в основата на преговорите за ядрено разоръжаване в епохата Горбачов-Рейгън. Но само непоколебим механизъм за проверка може да възстанови доверието. С постепенното възстановяване на доверието на ЕС, Русия би могла с течение на времето да се интегрира в единния пазар на съюза, който е основата на успешния икономически и социален ред в Европа.

Може да изглежда прекалено рано да се обсъждат стратегии за стимулиране на руските обществени и икономически реформи. Възможно е обаче да се появи само една крехка възможност за подкрепа на истинска демократична трансформация в Русия. Тя ще изисква руснаците да се откажат от империалистическите заблуди от времето на режима на Путин. Ако успеят да го направят, може би ще се открият път към общия европейски дом за всички. Западът не трябва да губи от поглед потенциала за положителна промяна в Русия, дори когато подкрепя Украйна в борбата ѝ за оцеляване./БГНЕС

-------------------------------------------------------------------------------

*Александър Кларксън е преподавател по германистика и европеистика в Кралския колеж в Лондон;

Кирил Шамиев е руски политолог и гост-изследовател в Европейския съвет за външна политика