Николай Василев

Изминаха 18 години от изданието на книгата ми „Триумфите и катастрофите на българската дипломация“. Тогава някои приятели шеговито ми подхвърлиха, че тя трябвало да се нарече „Катастрофите на българската дипломация“, защото триумфи нямало. Възразих, че 

триумфите на България,

 не само на нашата дипломация, са всъщност много повече от катастрофите, особено ако броим и тези постигнати след издаването на книгата:
1. Извоюването на културно-просветна автономия, с утвърждаването на Българската екзархия (1871-73 г.)
2. Възстановяването на българската държавност (1878 г.)
3. Съединението (1885 г.).
4. Еманципацията от Русия при управлението на Стамболов.
5. Независимостта от Османската империя (1908 г.).
6. Лондонският договор за мир (1913 г.) – връхната точка в развитието на Следосвобожденска България – получаваме граница по линията Енос – Мидия и всепризнат широк излаз на Егейско море. (предпоставка да изгради силен съюз с Великобритания и САЩ, неутралитет през Първата Световна война (или участие на страната на победителите) и подобно на Гърция - измъкване от Съветската империя по време и след Втората световна война.)
7. Договаряне на граници без употреба на сила, или заплаха със сила с Турция. (сухоземна - 1915 г., морска – 1999 г.)
8. Връщането на южна Добруджа (1940 г.)
9. Еманципацията от СССР (с разпада на Варшавския договор 1990 г.)
10. Утвърждаване на независимостта на Македония (1991 г., след което огромното мнозинство от потомци на възрожденските българи вече не живеят под чужд суверенитет) и на Косово (2008 г.), създало предпоставки за ревизиране на сръбското проникване по Мораво-Вардарската долина).
11. Интеграция в НАТО (2004 г.) и в ЕС (2007 г.)

Катастрофите 

на България са по-малко на брой, но последствията им са наистина фатални. Това са:
1. Разпокъсването на земите на Българската екзархия на Берлинския конгрес – където руската дипломация не допуска българско представителство.
2. „Първата национална катастрофа“ – Това са Букурещкият договор за мир осигурил обща граница на Сърбия и Гърция, и отнел от България южна Добруджа (Поражения, успешно ревизирани с връщането на южна Добруджа и утвърждаването на независимостта на Македония) и Цариградският договор легитимирал прочистването на българите от Одринска Тракия (Частично ревизиран със спогодбата от 1915 г.) 
3. „Втората национална катастрофа“ – загубата на излаза на Егесйко море (което затваря България в Евразисйката „сърцевина“, откъсва я от крайморската периферия и намалява драстично геополитическата ѝ тежест в очите на основните морски сили.)
4. Деветосептемврийската катастрофа (1944 г.) – довела до откъсване на България от естествената ѝ европейска среда и до такава икономическа и социална деградация, че не само отчуждените потомци на македонските българи, но и формално признатите за българи жители на Западните покрайнини за няколко десетилетия да благославят, че са били откъснати от България.
Към 1999 година изглеждаше, че последствията от катастрофите, които България бе преживяла през периода 1913 – 1989 година ще бъдат

 успешно и трайно ревизирани

Изглеждаше крайно неправдоподобно Русия да се опита да възстанови някаква значима „зона на влияние“ и не особено вероятно България да се отклони от своя ясен евро-атлантически „цивилизационен“ избор. Точно тогава Турция се съгласи на отстъпка при подписването на договора за морската граница с България и изглеждаше вероятно тя да продължи курса си на отказ от империя и „зони на влияние“. Очакваше се усилията ѝ за интегриране в ЕС да продължат поне още едно поколение – период, в който България ще „срасне“ – политически, икономически и най-вече социално-психологически със Западния свят, до степен при която никой източен владетел няма и да си помисли, че може да я откъсне от него. 
Със съвместната декларация подписана от премиерите на България и Македония, Скопие прие ревизия на едно от последствията на Деветосептемврийската катастрофа – преформулираното на македонците от „част от българския народ“ в „един от югославските народи“. Очакваше се още тогава да започне бавния и дълъг процес на извеждане на македонците от мини-света на сърбоцентричната субкултура и постепенното възстановяване на някакво „общобългарско“ чувство – разбира се при признаване и подкрепа за съвременния македонски „идентитет“, формиран извън границите на България през множеството превратности на 20 век.
В книгата си предложих и проект, за това как да бъдат преодолени последствията и на „Втората национална катастрофа“ – загубата на излаза на Егейско море. България едва ли би постигнала каквото и да било с искания за едностранни отстъпки. Но България и Гърция могат да си разменят „суверенни присъствия“, подобни на испанските Сеута и Мелия и суверенни комуникационни линии до тях. Така България отново ще стане средиземноморска страна, а Гърция ще се върне на Черно море, където – както Ципрас не съвсем дипломатично посочи в Евксиновград – гръцкото присъствие е просъществувало от хилядолетия. Казано просто, няма грък, който да се е отказал от това Гърция да се върне на „Понта“. Гърция, за разлика от България има огромен интерес от построяването на петролопровода „Бургас – Александруполис“ и на своя транспортна линия към Черноморския басейн. Вместо да казва „не“, България, посочих аз, трябва да си изиска цената.
В книгата посочих, че в бъдеще е вероятно отново да се появят предизвикателства – било от към „степите“, било откъм „Мала Азия“. За да не бъде оставена сама България трябва да изгради „специални“ отношения с основните морски сили – САЩ ( и в някаква степен Великобритания). На Балканите трябва да споделя политиката на 

съпротивата срещу евентуални „набези от степите“

 с Румъния (с която през 1940 година извършихме успешна териториална ревизия) и срещу евентуални посегателства откъм Мала Азия с Гърция (което след постигането на предложената спогодба би било съвсем логично). 
Сътрудничеството с Албания за ревизиране на катастрофалното сръбско проникване в Косово и Македония можеше да бъде логичен елемент от цялостната стратегия, описана в книгата: „Как от беден, затворен, континентален, ориенталски и селски народ, да се превърнем в богата, крайморска, търговска и гражданска нация от (западно) европейски тип“.
След като президентът Плевнелиев и министрите Ненчев и Митов не са на своите постове, България, както в лицето на президента Радев, така и на премиера Борисов, а и на министрите Каракачанов и Захариева се отдалечава с все по-бързи темпове от тази стратегия и това, дано съм лош пророк, ще доведе до катастрофа.
Ако изграждането на „специални отношения“ със САЩ по модела на Израел и южна Корея, а напоследък на Полша и Румъния, винаги е изглеждало трудно постижимо, след пируетите на Радев, Борисов и Каракачанов, става практически невъзможно. 
„Балансираната“ политика ще вкара България в много лош „филм“. С американска помощ 

Румъния ще се превърне в регионална икономическа, индустриална и интелектуална сила

 Ако социалното развитие на България изостане значително зад това на северната ни съседка, за първи път след 1940 година от потенциален щит пред България тя може да се превърне в заплаха! Икономически сринатата северна България ще започне да гравитира към Букурещ и няма да е за учудване, ако неочаквано много български граждани по поречието на Дунава започнат да заявяват, че имали влашки семейни корени. 
Гърция ще си осигури достъпа до Черно море на най-ниската цена, оставяйки България геополитически откъсната от Егея. Македония ще остане в културната зона на сръбско влияние. Сръбски президенти ще си позволяват нагло да твърдят, че по традиция от Югославия гледали на Гърция като на съседна страна. Щом Вучич си позволи от Българска територия да критикува Европейската комисия за това, че е признала Косово, значи сме ударили дъното. Няма защо да се учудваме, ако дори нашите традиционни приятели албанците не признаят наличието на българско малцинство. Никой не уважава тези, които не се уважават сами.
Жалко е, че за 140 години в София не разбрахме, че 

Москва не вярва на сълзи

и не може да бъде омилостивена. Попадането ни в "руска" зона означава трагично изоставане спрямо съседите. И ако страни като Италия могат безопасно да си играят на „гълъби“, изолирането на България от „ястребите“ няма как да не ѝ струва скъпо.
Разбира се, както посочи и частната американска агенция Стратфор, най-голямата опасност за България идва от мощта на един град разположен близко до България, който е носел много имена: Византион, Константинопол, Истанбул... Вместо да работи за изграждане на Балкански съюз за недопускане на турско влияние, при зачитане на Българските интереси – признаване от всички участници на „специалните отношения“ между София и Скопие и договорен суверен излаз на Егейско море, България се опита... да „балансира“ и между Анкара и Берлин. Това може да доведе само до едно. 
Европа и Америка да не разглеждат границата при Капитан Андреево като ясна и окончателна линия, на запад от която няма да бъде допуснато каквото и да било турско влияние. Щом не сме взели страна и не сме се борили за утвърждаването си като неделима част от Запада, значи сме

в „ничията земя“ – между Запада, Русия и Турция

Ако ЕС след Брекзит и НАТО – след неизбежния разрив на Америка с Турция бъдат преформулирани, България може да бъде оставена в безпомощното състояние, в което се оказа (след късане със Запада и "балансиране" между Берлин и Москва ) през първите дни на септември 1944 г. Но тогава нашите русофили може да разберат, че шансът да попаднем в руска, а не в турска зона на влияние е минимален. 
Ще извият на умряло, но ще бъде късно.
Дано съм лош пророк!

*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение". Член на националното ръководство на БЗНС.