Преди 139 години на днешния ден издъхва един от сподвижниците на Иларион Макариополски – Рафаил Попов - апостолически администратор на българите - униати в Османската империя. Епископът починал неочаквано, часове след последната молитва отправена към Бога, а последните му думи били: В Меджлиса ме почерпиха с черешово сладко…

Роден през 1830 година в Стрелча, Панагюрско, през август 1854 година Рафаил Попов приел духовен сан в Карлуковския манастир “Света Богородица”, Плевенско и се подстригал за монах. Три години учителствал в Берковица, след което отишъл в Рилския манастир и приел предложението на Авксентий Велешки да бъде ръкоположен за дякон. През декември 1839 година двамата пристигнали в Цариград. На 3 април 1860 година служил заедно с Иларион Макариополски по време на Великденската акция, когато се отхвърлило името на гръцкия патриарх. На 18 декември 1860 година участвал в тържественото връчване на акта за присъединението в Цариград и се включил в унията. Участвал в делегацията на католиците от източен обред при папа Пий IX през пролетта на 1861 година. През 1862 година станал архимандрит. На 10 февруари 1864 години с берат на Високата порта отец Рафаил Попов бил назначен за “патриаршески наместник и народен главатар на българите, съединени с Римо-католическата Църква”. На 14 март 1864 година папата утвърдил Рафаил Попов за апостолически администратор на съединените българи. На 19 ноември 1865 година бил ръкоположен за епископ в катедралната църква “Свети Йоан Златоуст” в Цариград.

В началото на следващата година неговото епископско седалище се установило окончателно в Одрин, където започнал да развива енергична дейност. Голяма помощ му оказвал брат му Софроний, който бил изпратен в Цариград да ръководи канцеларската работа на общината и да осъществява връзката с апостолическия делегат Брюнони.

Две години по-късно, поради голямата нужда от свещеници Рафаил Попов ръкоположил брат си за свещеник и го изпратил да се грижи за енорията в Покрован. През април 1866 година Рафаил Попов предприел обширна обиколка в Македония и Тракия. През 1869 – 1870 година посетил Рим, за да вземе участие в заседанията на Първия Ватикански събор, който прокламирал папската непогрешимост по въпросите на вярата.

В продължение на 15 години служил безкористно и всеотдайно на Католическата църква, умело управлявал българския източно-католически викариат цели 11 години.

На 23 февруари 1876 година с последна бележка в дневника си отбелязал литургията, която служил сутринта на този ден. След това в отива в Меджлиса. При връщането си имал сили само да каже, че във вилаетското управление бил почерпен с черешово сладко. Починал още същия ден.

Българо-униатското предание носи убеждението за неговата неслучайна и предумишлена смърт, отдавана на гърците. Това убеждение се подсилва от обстоятелството, че неговия брат Софроний, мислен да бъде заместник в управлението на българо-униатските дела, умрял внезапно на 19 май 1876 година със същите симптоми. Епикопът бил погребан в страничния олтар на одринската източно-католическа епископска катедрала “Свети Илия”, където служил приживе.