На днешния ден се навършват 54 години от един позабравен пленум на Централния комитет на БКП. Организира го на 4 ноември 1962 г. Тодор Живков, за да направи последната крачка към пълната власт в България.

Този пленум, предрешил свалянето на министър-председател комунист Антон Югов и то броени часове преди да започне конгрес на БКП, говори и за нещо по-дълбоко. Той отразява механизма, по който се извършват големите персонални промени в тогавашната партия държава БКП - не на официално висшите събития в партията - конгресите, а преди тях.

Въпросният механизъм, който се използва в политиката и до днес, се налага при дългото управление на Тодор Живков.

Живков излиза на преден план в БКП през 1953 година, когато режимът в Съветския съюз умерено се либерализира след смъртта на Сталин (5 март 1953 г.) На Шестия конгрес на БКП (25 февруари - 3 март 1954 г.) е избран за първи секретар на ЦК на БКП, но тази стъпка нагоре не е решаваща, тъй като Вълко Червенков продължава да ръководи заседанията на Политбюро.

Истинската си крачка към властта Живков прави не на конгрес, а на пленум, на знаменития Априлски (2-6 април 1956 г.), когато Червенков е отстранен от партийния връх. Той наистина остава в Политбюро и в правителството, само че работата на Политбюро вече е в ръцете на Живков.

И при тази решаваща промяна разместванията, дошли с Априлския пленум, са само заключителен акорд от дълга подготовка. Тя е свързана с пътуване до Москва, търсене на подкрепа от новия съветски лидер Никита Хрушчов, с борба кой да прочете основния доклад. За членовете на ЦК остава само възможността да изразят мнение (това прави Йонко Панов в критичното си изказване), но не и да променят крайния резултат.

Ропотът на недоволство от старата гвардия по време на Априлския пленум показва на Живков, че има да положи още доста усилия, преди напълно да подчини партията. Затова той внимателно режисира последвалите събития. На пленума на ЦК на БКП от 11-12 юли 1957 г. съумява да обоснове с различни обвинения (най-вече в „антипартийна дейност“, „кариеризъм и груповщина“, „непартийно поведение“) отстраняването от ръководството на противниците и конкурентите си Добри Терпешев, Йонко Панов и Георги Чанков.

Четири години по-късно, на пленума на ЦК на БКП от 28-29 ноември 1961 г., Живков окончателно отстранява Вълко Червенков от партийното ръководство. Но и в този случай го прави едва при благоприятен вятър отвън, това е XXII конгрес на КПСС (17-31 октомври 1961 г.), на който Хрушчов прави последен опит за настъпателна десталинизация.

Така стъпка по стъпка Живков стабилно оглавява ръководната партия и един след друг отстранява не само своите реални или мними конкуренти, а и онези, които просто го критикуват. Той вече контролира пряко БКП, но още не е влязъл в държавната власт - правителството. Решаващата стъпка към пълен контрол в България Живков, тогава 51-годишен, предприема, докато се готви редовният Осми конгрес на БКП (5-14 ноември 1962 г.)

Преди тържественото откриване на конгреса, на 4 ноември е свикан пленум на ЦК на БКП. Но там не става дума за обсъждане на документите и организацията на конгреса. Пленумът е употребен от един човек, който разчиства окончателно пътя си към пълната власт в държавата. Знаменателно е, че и този път промяната е предшествана от негово краткотрайно посещение в Москва, по време на което той не само съгласува документите за конгреса, а и получава съгласието на Хрушчов за кадровата чистка.

Този път острието на атаката е срещу министър-председателя Антон Югов (1904-1991), който през годините лично е помогнал на Живков да отстрани ярки фигури със значителен партиен стаж (като Чанков, Дамянов и други - бел. ред.), като се надява, че верността му ще бъде оценена. Времето за удар срещу действащия министър-председател и член на Политбюро Антон Югов е избрано прецизно - започва на 3 ноември 1962 г. на заседание на Политбюро и завършва на следващия ден при заседанието на ЦК, когато всичко за конгреса е готово, а портретите на Югов наред с другите „красят“ софийските улици. Но „изведнъж“ Живков „се сеща“, че има недовършена работа, която мотивира така: „Ако ние не отидем с персонални изводи за непосредствените виновници през този период, за грубите извращения в органите на Държавна сигурност, за погазването на законността в нашата страна, то това ще бъде непонятно и за конгреса на партията, и за цялата партия.“

Речта е изцяло в духа на десталинизацията на Хрушчов и предложението да бъдат наказани виновните за репресии е основателно. Но то се използва предимно, за да бъде отстранен от всички държавни и партийни длъжности Антон Югов, а Червенков да бъде изключен от БКП. Решението е прието бързо и лесно, но малко хора се замислят какво е попречило на Живков да потърси сметка от организаторите на репресиите по-рано. Очевидно е, че в началото на ноември 1962 г. става дума не толкова за поредна вълна на десталинизация, а за нещо друго – възможност, която има Живков да се отърве от всичките си потенциални конкуренти, като ги атакува за прегрешения преди смъртта на Сталин. Това е причината Югов и Червенков да бъдат ударени едновременно с преките организатори на репресиите: Георги Цанков, Руси Христозов, Георги Кумбилиев, Иван Райков и Апостол Колчев.

Показателна за духа на онова врече е реакцията на самия Антон Югов – въпреки опитите му да възрази, той капитулира, демонстрирайки пълно примирение

Така късно вечерта на 4 ноември, буквално часове преди откриването на конгреса, Тодор Живков предлага и получава съгласието на ЦК на БКП наказаните да бъдат лишени и от правото да присъстват на конгреса, независимо дали са избрани за делегати.

От края на 1962 г. вече с пълно право може да се говори за еднолично управление на Тодор Живков. Веднага след конгреса Югов е отстранен от Министерския съвет, а Живков поема и най-важния тогава пост в държавата. На 20 ноември 1962 г. той оглавява седемдесетото българско правителство, вземайки цялата власт в държавата.

(по материали на проф.Искра Баева)