Симеон Сакскобургготски става цар на възрастта, на която другите момчета тръгват на училище, и премиер на години, когато други царе се замислят как да предадат короната. Трудно е да се измисли по-подходящо заглавие за неговите мемоари от "Една необикновена съдба".

Не му е било лесно да се реши да публикува най-неочакваните превратности и най-интересните срещи в живота си. "Да пишеш за себе си поражда известна нервност", признава авторът в увода към книгата. Пък и в семействата на монарсите никога не се е гледало с добро око на това да си излееш душата публично: Never complain, never explain /"Никога не се оплаквай, никога не се обяснявай", би казала кралица Виктория. Но в живота на Симеон II, наричан още Симеон Сакскобургготски или Господин Европа, "трябва" често надделява над "искам". А последните колебания се преодоляват така: "Колко пъти съм си давал сметка като запален читател на историята до каква степен животът на един човек може да бъде манипулиран след смъртта му! С тази книга искам да избегна неприятния обичай за хората да съдят по приблизителни оценки или лъжливи слухове, вместо по онова, което човек сам е написал или направил. Това е и възможност да предоставя на читателя сведения, които могат да помогнат за по-доброто разбиране на граничните времена, от които ми бе дадено да съм част.»

Публикуваме пълния текст на интервюто на Симеон Сакскобургготски за списание "ТЕМА".

 - Господин Сакскобургготски, да публикувате мемоари вероятно е било само едно от трудните решения. Предполагам, че най-трудното е било да изберете каква роля да играете в България – когато вече стана възможно да избирате?

- Аз винаги съм бил самокритичен, а пък и въртя нещата по не знам колко пъти, преди да реша... Да, някои от тези решения са били много трудни, но се надявам, че всички са били добре обмислени.

- Сигурно сте се опитвали да предвидите плюсовете и минусите, които ще ви донесе положението на премиер?

 - О, буквално ги бях подредил на един лист – аз много обичам да чертая, за да видя нещата по-ясно. Но всъщност нямаше избор. Щеше да бъде почти подмяна на гласовете на хората или на надеждите им, ако бях казал: "Благодаря ви, спечелих изборите, но сега друг ще се справи със ситуацията". От друга страна тежко беше, защото цял живот са ме учили, и аз самият съм го приемал във функцията си като цар, да не взимам страна, да не влизам пряко в политиката.

 - Каквото и да започне да управлява един мъж, той обрича жена си на отсъствие - разбирахте ли, че съпругата Ви също прави жертва?

  - Да, разбира се, горката... Маргарита разбираше какво предстои. Тя дълги години ме беше наблюдавала как непрекъснато съм зает с бежанци, с установяване на контакти, със случващото се в България. Но в този момент си даде сметка колко е страшно. И се оказа така, защото тия четири години бяха голямо изпитание във всяко отношение. Но така са ме възпитали - ако става дума за страната, няма лично. Това може би вече звучи старомодно, може би някой ще реши, че се преструвам, но то е твърдото ми убеждение и мисля, че за 70 години съм го доказал.

- Помните ли песента на Алла Пугачова за кралете, които могат всичко, но не и да се оженят по любов? Може би за Вас ограниченията не са били в сила поне в годините на изгнание?

  - Възпитанието си остава в сила – в изгнание или не. Още като дете, когато бях на три-четири години, научих какво значи "трябва". Когато поотраснахме със сестра ми и майка ни започнеше да ни дисциплинира, ние наричахме това "менгемето". Просто трябва да се вместиш в дадени параметри, няма как да се освободиш! После то става навик, втора природа.

- Искам да кажа, че ако бяхте управляващ монарх, може би щяхте да сключите брак по "династична сметка"?

  - В нашата династия морганатичният брак не е бил Sine qua non /условие, без което не може/. Пък и от моето поколение нататък всички започнахме да се женим или омъжваме за когото поискаме, вече общувахме в по-широк кръг.

  - Но двамата с Маргарита сте имали проблеми заради различията католици-православни...

  - А, там беше сложно. Почти три години се мъчихме да разрешим темата, да няма скандали. Но и това вече се е променило.

- Любов ли беше, та толкова упорствахте да се ожените?

- Ами да, бих казал. Виждате, че сме издържали 53 години заедно!

  - От друга страна, ако бяхте поискали, можехте ли изобщо да си позволите да се разведете?

- Страх ме е да не прозвуча като циник, но понеже въпросът ви е твърде оригинален, ще отговоря. Първо, слава Богу, тази мисъл изобщо не ми е минавала през главата. От друга страна бракът беше сключен по нашия обряд, според католишкия и по цивилния - общо три пъти – представете си колко сложно би било човек да тръгне да го разваля!