Илиян Василев, bulgariaanalytica.org

Все повече партии и политици започват да отъждествят своето говорене и прояви с израз и защита на националния интерес. Заемат удобната позиция в политическия център и веднъж опаковали се в националния флаг лесно могат да маргинализират политическите си противници. Всички без изключение твърдят, че го правят от идеалистични подбуди, заклеват се че са българофили, но много често под това разбират, че българския интерес е тъждествен с руския, турския или нечий друг национален интерес. В съзнанието си тези политици не допускат, че България е нещо различно от Русия или Турция.

В публичният дебат пък изобщо не се прави разлика между различните видове „Русия“ или „Турция“ – тази на властта, на вождовете, на културата, на обикновените хора, на бизнесмените, на олигарсите. Събирателното „Русия“, например, включва миналото и настоящето, тук са и руските войни в руско-турската война, но и Сталин и Коминтерна, руските СМЕРШ-ове и наложения геноцид върху българския елит. В сметката са и осъдените и екзекутирани под съветски диктат над 47 български генерали и висши офицери – повече отколкото са загиналите от войните, които България е водила през 20-ти век. Тук е и Русия на руските туристи и на българските граждани от руски произход.

Мнозина от политиците, които бранят „националния интерес“ изобщо нямат представа, че възприятието за нас и българите е много по-сложно, защото в съзнанието на руския политически и интелектуален елит „задунайската“ България е само една от Българиите. Нищо, че наличието на другата е покрито от измислената от Съветите доктрина за татарите и за няколко изкуствено създадени съветски републики. Другата Волжска България и Казан са били кошмар и цел за завоюване на Москва – едно многовековно съперничество, чието ехо не е затихнало или поне намира отражение в психологическите баланси на съвременния руски московски политик. Такова клане, на каквото Иван Грозни е подложил тамошните волжски българи и особено техния елит, има малко аналози в историята. За това и до ден днешен официален Кремъл се стреми да управлява и насочва българския национализъм и дефиницията на националните ни интереси надалеч от свързаността с другите България.

Ако не вярвате, че в руския МИД тази тема е „гореща“, спомнете си как реагира официална Москва на предложения от президента на Репулика Татарстан през 1995 година договор за преки двустранни търговско-икономически и културни отношения. Той бе спрян по доста груб начин, след рязка намеса от руското външно министерство. Опитахме и на по-ниски равнища и по бизнес линия, но винаги имаше намеса от МИД.

Въпреки „гаранциите“ на президента Елцин, че републиките самостоятелно могат да развиват търговски и икономически отношения с чужди държави.

Въпрос към дефиниращите у нас, като национален интерес безрезервната любов към Русия, патриотични и леви кръгове : на коя точно Русия симпатизирате? На другата България, която е част от съвременна Русия, или само на Кремъл?

Подобни въпроси могат да се зададат и на симпатизиращите на Турция – у нас не са един или двама. Те на коя Турция симпатизират – на кемалистка или ердоганова Турция? Симпатизират ли на кюрдите? И къде е националния ни интерес?

Много рядко се прави нужното разграничение между коренни, жизнени и индуцирани, припознати външни интереси. В редките случаи, когато това се прави, като в случая с Русия, се подминава темата за сподeления с другите българи по света – глобален интерес на нацията. Там действат други „огради“ и „ограничители“ – като извинението за да не поддържаме близки отношения с тези, които се определят като българи в Татарстан е че те са приели исляма и не заслужaват нашето внимание. От тук следва, че поддържането на връзки с тях и изграждането на устойчиви мостове на сътрудничество и общуване не е в български национален интерес. С православните славянски братя в Москва може, с българите от Поволжието – не.

С времето подобно отношение започва да се насажда и срещу живеещите зад граница български граждани, както и срещу тези, които вече не са такива, но имат български корен и не желаят да прекъсват връзките с корените си. Те, според адептите на съвременния български национализъм, също не следва да бъдат обект или субект на българския национален интерес.

В тази посока с времето работят и новите изследвания за генетичния код на съвременния българин, които медийно разсейват всякакво внимание от „българската“ национална тема. В тях се набляга, че сме повече траки, отколкото славяни или прабългари.

Тракийският фактор е също толкова неприемлив за Русия или Турция, тъй като разсейва българските русо и туркофили.

В рамките на съвременна България също има огромни различия – няма една единствена България. Една е тя за политическата класа и особено за нейния „елит“, които свързват националния интерес основно с темата бежанци и борбата с радикалния ислям, докато другите проблеми – икономика, образование, култура, развитие, демография остават на втори план.

Изолацията на мнозинството български граждани, на емигриралите, на етническите малцинства зад граница и на „другите“ българи е ключов елемент от модела за управление по време на прехода.

Различни са интересите на България през очите на симпатизиращите на Евразия български политици и граждани. За тях Западът е враждебно настроен и единствената котва за ценности и вяра е Русия. Следователно националният ни интерес е тъждествен на руския – по дефиниция.

Българските интелектуалци виждат националния интерес в сферата на духовното, образованието и културата и там разполагат своята конкретика като цели и задачи на развитието на нацията.

Вероятно най-голямо право в този дебат имат военните и в по-общ план хората в сферата на сигурността, защото без граници и сигурна територия нацията трудно може да съществува.

На какво равнище и кой има правото да дефинира националния интерес или всичко е един стихиен процес? Който получи по-пряк достъп до лостовете на властта и до медиите и по тази логика има легитимно право да определя и реализира чрез политика националния интерес?

Дали е „национален“ всеки интерес, който се дефинира и реализира от държавните институции, – това което французите наричат raison d’etat – или държавен интерес?

Или националния интерес се определя в процеса на съпоставяне на интересите на различни социални и регионални групи, като балансиран, инклузивен и консенсунсен интерес на нацията, свързан с нейното възпроизводство. В този случай групата на „заподозряните“ нараства рязко, като включва множество групови интереси в и извън България, извън институциите на властта.

За да не звучи твърде академично и като абстрактна теория, да разгледаме практични казуси през призмата на националния интерес.

Eдни политици например твърдят, че е в национален интерес да платим за реакторите на АЕЦ „Белене“ и да реализираме проекта, като изтъкват ползите за нацията – технологична гордост, работни места, пък и сме платили реакторите.

Други твърдят, че националният интерес трябва да се открие на пресечната точка на интереси на мнозинството български граждани в тяхната роля на данъкоплатци или потребители. Според тази гледна точка, националният интерес е в това да не даваме нито стотинка повече, защото достатъчно пари са потънали и няма нужда към загубените 2 милиарда евро, до добавяме още „грешни“ осем.

Тъй като разликата е в матрицата на анализ е добре да се спрем върху ключовите критерии за „разходи – ползи“ и то не само и не толкова върху това какви изобщо те могат да бъдат в абсолютен размер, а по-конкретно върху структурата на тяхното разпределени.

Ако дефинираме националния интерес като интереса на заинтересованите от реализацията на този проект, то това са преди всичко тези, които ще спечелят лично или като група. Това са политиците, които използвайки проекта и „ползите“ от него, могат да спечелят избори и да издигнат личния си политически статут, като ги превърнат в повече власт и пари. В нашия случай това са по-голяма част от депутатите и партийните функционери, които бяха готови до скоро да инвестират 11 милиарда евро.

От близо 9 милиарда евро преки разходи по проекти, приблизително 7 милиарда евро, ще напуснат България в направление различни страни, за да се покрият разходите по вноса на оборудване, по управление на проекта, както и други договори за услуги. Тоталната местна добавена стойност на проекта е относително скромна – само в размера на доставените местни стоки и услуги. По-голям дял ще отиде за български строителни компании и други договори, по силата на които ще бъдат наети компании, работници, експерти.

Сума сумарум – работните места, който ще бъдат открити в краткосрочен хоризонт, няма да надвишават 10 хиляди, което заедно с техните семейства ще стигне порядъка на 35-40 хил. души. Ако това е базата на която се оценява „националния интерес“, то тогава ще се получи се разкриването на едно работно място изисква инвестиция от 1 милион евро. Но тъй като заплатата на съответния ангажиран с български гражданин или компания са само нищожна част от тази сума, то очевидно откриването на работни места не е нито водещ, нито значим мотив, а страничен или съпътстващ ефект, който се използва като примамка за публично одобрение на проекта АЕЦ „Белене“.

Може разбира се да се посочат и конкретни ползи за държавния бюджет, който без съмнение, че ще реализира допълнителни приходи в периода на изграждане, пък и по време на функционирането на новата ядрена централа. Още със старта на харченето на първите пари, започва да набъбва и корпоративния дълг, поне до момента в който централата започне да генерира собствени приходи. Не се знае дали приходите ще бъдат в прогнозирания размер, без гарантирани договори за изкупуване.

Тук е заключен най-големият риск при определянето на АЕЦ „Белене“ като национален интерес, защото имате сигурни разходи от 11 милиарда евро и несигурни приходи, които само на теория могат да изплатят инвестицията след повече от 20 години.

От гледна точка на консолидирания съвкупен нетен ефект, анализът „разходи-ползи“ може да затъне дълбоко в червено, пред вид на възможното принудително изтласкване от пазара от страна на новата ядрена мощност на сега съществуващи ефективни, генериращи евтина енергия, мощности.

Ето как виждате несъответствието между заявени и реални ползи, между „сигурни“ печеливши и „сигурни“ губещи – данъкоплатците, които ще трябва да поемат последствията на огромен външен дълг, с всички произтичащи от това негативни влияние върху цялостното ни икономическо развитие – за десетилетия напред.

Този примерен анализ на ползи и разходи, който трябва да съпровожда процеса на идентификацията на всеки национален интерес, макар и обобщаващ, е достатъчно прецизен за да даде представа за проектното въздействие и участие на различните групи интереси във формирането на националния интерес.