Ивайло Балабанов

                                    На Всевдана и Владимир Овчарови!

Какво ли сме оставили след нас,

след своята последна земна дата?

Това навярно в някой бъден час

ще се попитат внуците, когато

край мъртвото огнище у дома,

по стари снимки, книги и кавали,

по чаши и по счупена кама,

те ще гадаят как сме преживяли.

Ала един от тях ще разбере,

че не във сечивото и в предмета

е скрито днешното ни битие

и днешната ни радост и несрета.

Той ще прогледне във жарта изгнила

и, възкресил във явор пепелта,

ще види как кипеше хлорофила

в зелените му слънчеви листа;

как слънцето се трупаше и спеше

във жадното дървесно естество

и как от тази светлина растеше

до свойта смърт зеленото дърво.

Смъртта му беше огън. Тя разтвори

фотосинтезната му същина

и излетя през неговите пори

пак същата небесна светлина.

Така достойно яворът посърна

във свойто благородно битие.

Живя с назаем слънце, но си върна

онуй, което от небето взе…

С любов назаем цял живот живяхме

и ние като този явор млад.

До сетната искрица изгоряхме,

но върнахме на този тъмен свят

назаем взетата любовна сила…

Потомците ще разберат това.

Смъртта ни ще сравнят със жар изгнила.

Животът ни - с любов и светлина.