От  6 декември 2013 г. Faktor.bg публикува части от изследването на известния американски анализатор и експерт по международна сигурност и радикален ислям Алекс Алексиев, издадено от институт „Хъдсън", САЩ. Подобен анализ по актуалната тема се публикува за първи път у нас. 

В първата част представихме Ислямизмът – истинският враг (Виж ТУК),  втората глава бе посветена  на Същността на заплахата (виж ТУК), в третата бе анализирана Идеологията на радикалния ислям (виж ТУК), а в четвъртата авторът разглежда: Ограниченият обсег на шериата в мюсюлманските империи в миналото (виж ТУК).

Пета глава акцентира на Вързаждането на радикалния ислям (виж ТУК),  а шеста изследва Ислямизмът в Европа (виж ТУК). Ислямизмът в Америка: Стратегия и Тактика ви представихме в глава седем (виж ТУК), в осем – Шериатските финанси като оръжие за ислямизация (виж ТУК).

 Алекс Алексиев*

 Девета глава

 Както поясних в предишните глави на това изследване, след 11 Септември 2011 г., САЩ се оказа в безкомпромисна война с радикалният ислям, война, която не дава никакви сигнали за затихване. Въпреки, че тази война има военно измерение, което е видимо днес в Афганстан, тя предимно не се провежда с конвенционални оръжия и е по-скоро идеологическа война, която няма точно определени фронтови линии, редовни сражения или дори съгласувани дефиниции за това в какво би се изразила победата. И все пак за повече от 9 години след 11 Септември, Америка се е борила предимно със симптомите на враждебната идеология, в лицето на Ал Кайда, Талибаните и тероризма, отколкото със скритата зловредност на самият тоталитарен ислямизъм. В резултат, дори и ако бяхме успешни в елиминирането на всички тези симптоми, подобна победа щеше да има само временен характер, ако тази пагубна идеология продължи да се разпространява. До голяма степен стратегията на Вашингтон под президента Джордж Буш и сега под Барак Обама напомня на лекар, който се опитва да излекува сериозно заболяване, фокусирайки се върху облекчаването на болката, която то причинява. Ако целта е излекуването на болестта, то това е необходима, но не и съществена част от лечението.

 Има две основни причини за този неуспех, както вече показа този анализ. Нашата неспособност или нежелание да идентифицираме радикалната ислямистка идеология като истинския враг, с който се сблъскваме – една идеология, която е много по-близка с тоталитарните доктрини на нацизма и комунизма, отколкото с религията на исляма и фактът, че това далеч не е вярата на „няколко изолирани екстремисти.”. Ислямизмът е масивен и растящ феномен, подкрепян от голям брой мюсюлмани, както и финансови и политически ресурси на влиятелни държавни фигури. Поради тази подкрепа, въпреки факта, че радикалния ислям често е в борба с учението на традиционния ислям, той бързо се превръща в доминиращо течение в практиката на мюсюлманската религия. Това важи с особена сила за Запада, където мюсюлманската общност в имигрантските общества е напълно в ръцете на радикалните ислямисти. За да се справи с този провал, Западът най-накрая трябва да осъзнае, че идеологическите войни не могат да бъдат спечелени само с военни средства, но трябва да се провеждат и на идеологическият фронт. А конфронтирането на ислямистката идеология на бойното поле на идеите изисква добре обмислена стратегия за идентифицирането на нейните слабости и убеждаването на нейните настоящи и потенциални поддръжници, както и мюсюлманите, че ислямизма в края на краищата носи само вреда на тях и на тяхната вяра. На кратко, това, от което се нуждаем е решителност за водене на кампания за политическа война със всички средства.  Струва си да си припомним, че Съветския съюз се срина и Западът спечели Студената война, на първо място защото мнозинството от хората, живеещи под комунистически режим, включително и много от управляващия елит, просто изгубиха вяра в утопичната идеология, която ги управляваше. Постигането на същия резултат по отношение на радикалня ислям може да изглежда като трудно постижима цел и това наистина е така. Но освен това, както вече видяхме в изследването дотук, факт е, че ние рядко сме се замисляли за сериозните слабости на ислямизма като идеология или управленска система, особено по отношение на нейните последици за живота на обикновените мюсюлмани. Едно целенасочено усилие от наша страна може да разкрие, че врагът, с който се борим може да бъде много по-уязвим, отколкото си представяме.

 Политическа война срещу публична дипломация.

 Политическата война като концепция и инструмент на държавното изкуство е отсъствал като част от нашия арсенал в тази война. Още повече тя се е превърнала в термин, на когото се гледа неодобрително и се смята за граничещ с неприемливото, когато говорим стратегия за поражението на радикалния ислям. Ироничното е, че тази концепция далеч не е остаряла и продължава да бъде полезна и уместна, когато говорим за нашите местни политически борби. Фактът, че се смята за напълно уместно да се въвличаме в политически войни от най-крайният вид срещу местни политически опоненти, но не и срещу смъртоносен външен враг е сам по себе си свидетелство за безразсъдната и пораженческа посока, в която е поела американската външна политика и политиката на отбраната. Вместо това „войната на идеите” се дискутира понастоящем в границите на нещо, наречено „публична дипломация”, която поне някои смятат за по-благородна и по-обещаваща версия на политическата война. Следователно уместно е на този етап накратко да дискутираме разликата между двете, както на теория, така и на практика.

 Какво е политическата война? Вероятно най-простата дефиниция ще бъде да перифразираме известната сентенция на Клаузевиц, че войната е продължение на политиката с други средства. Политическата война може да се дефинира просто като война, която не се провежда с военни средства. В историята на военното дело, войните винаги са имали военно измерение и политическо измерение. Политическа война  се стреми да съдейства на военните действия като отслаби политическата воля за упорство на врага. Обикновено това се прави като се идентифицират и използват множеството слабости и пробойни на врага, извън военните действия. Веднъж щом бъдат идентифицирани слабостите на врага, започват да се употребяват множество инструменти за политическа война, за да се постигнат определените цели. Те включват икономически, културни и политически инструменти за влияние, както и подбрани средства за разпространение на информацията, като например радио предаванията. Съединените Щати имат доста изтъкнати успехи в миналото по отношение на политическата война, като Студената война е последният и най-успешен пример. В основни линии, за да бъде основателна политическата война и да има изгледи за успех на международно ниво, ситуацията трябва да отговаря на две условия. Първо, нацията, която замисля политическата война трябва да има достатъчно основателна трансцедентна кауза. Тактическите битки  или ограничените военни кампании обикновено не са основание за политическа война. Второ, трябва да има разпознаваем, стратегически враг, със значителна мощ и ресурси, който не може да бъде победен само с военни средства. Борбата на Америка с радикалния ислям отговаря и на двете условия. Войната, която водим е война с напълно екзистенциална цел – оцеляването на Западната цивилизация и нашият начин на живот. И това е война срещу стратегически враг – една тоталитарна ислямистка идеология, подкрепяна от огромна, световна инфраструктура на екстремизма, подпомагана и движена от могъщи държавни спонсори. Така няма съмнение, че необходимите предварителни условия за успешна политическа война наистина съществуват.

 Въпреки това и въпреки богатия, успешен опит на Америка в политическата война, за повече от девет години ние сме избрали да следваме една лошо обмислена и провеждана „публична дипломация”, която в най-добрия случай е доста слаб заместител на политическата война. [1] В най-лошият случай има обратен резултат защото се стреми да засенчи нашият провал да предприемем истинска политическа война и защото преследва цели, напълно неподходящи за провеждането на войната. В основата си, публичната дипломация се стреми да убеди ислямисткия враг и потенциалните мюсюлмански слушатели, които ги подкрепят, да ни харесват или поне да не ни мразят. Подразбиращата се презумпция е, че радикалните ислямисти не харесват САЩ и Запада защото те не разбират или не са достатъчно запознати с нашата мирна същност и благородни намерения. Така, публичната дипломация се стреми да убеди чуждата публика, че американците са достойни и добронамерени хора, което разбира се предполага, че ние сме в тази война защото хората не ни познават или не ни разбират. Най-малкото този ред на разсъждения предполага, че нашата вражда с ислямисткия екстремизъм е само въпрос на недоразумение. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. Ислямистките екстремисти мразят нас и нашата цивилизация защото знаят точно къде стоим и какви ценности представляваме . Точно тези ценности и тази цивилизация те смятат за непреклонен враг, който трябва да бъде унищожен за да бъде постигната тяхната насилствена милениална утопия. Да се опитваме да спечелим тези хора като им показваме колко мили са американците би имало толкова голям успех, колкото би имал с нацистите и болшевиките в миналото.

 Друга грешка, която допускат тези, които практикуват публичната дипломация е че се обсебват от въпроса „защо те ни мразят”, вместо да се запитат „какво ги кара да ни мразят?” Нюансът в отговорът на тези въпроси не е просто семантично човъркане. За да отговорим на последния въпрос се изисква сериозен аналитичен опит да се разберат идеите и факторите, които мотивират нашите ислямистки врагове и тези, които ги подкрепят, без което спечелването на идеологическата война е просто невъзможна. Първият въпрос мълчаливо приема явно благовидното предположение, че ако те ни мразят тогава със сигурност вината е наша. Не е изненадващо, че точно до такова заключение неизбежно стига публичната дипломация на високо ниво. Например ключовото изследване на публичната дипломация относно причините, поради които Америка не е популярна в Средния изток, проведено през 2003 г. и познато като Доклада Джережиан стига до там да обвинява американската политика в Средния изток за 80% от антиамериканската враждебност в региона. То достига до логическото заключение, че „политиките, глупако” реабилитират ислямисткият екстремизъм и тероризъм, оправдава яростната анти-американска пропаганда в Средния изток и обвинява Америка.[2]

 Тези становища ясно са отразени в политиките и практиката на публичната административна дипломация, която след 11 Септември е под  юрисдикцията на Министерството на външните работи и на втория държавен секретар по публична дипломация и обществени въпроси. Дълбоко вкоренената вяра на това бюро, че работата на публичната дипломация е да продава Америка и следователно е въпрос на ефективна реклама, е отразена в личностите, избрани да я водят.[3] С едно малко изключение, всички те са били или в изпълнителната власт на рекламната индустрия, или политически лица без чуждестранен опит, камо ли познания за идеологическият конфликт или политическата война.[4] Имайки предвид тази нагласа, не е изненадващо, че някои от използваните политики и инструментите, избрани да ги осъществят са били меко казано неефективни. Само в един пример, след  11 Септември, Broadcasting Board of Governors (BBG), която отговаря за американските радиопредавания в чужбина, по настояване на един от своите членове, който направи състояние в радио Топ Форти, преобразува програмите на арабски и фарси на Гласът на Америка в станции за поп музика с надеждата да привлече млади фенове на поп музиката към американската музика и така да ги направи неподатливи към екстремизма. Не е нужно да казвам, че почти след девет години на подобна публична дипломация  не сме видели никакво  постижение нито в подобряването на позициите на Америка в мюсюлманския свят, нито в подкопаването на подкрепата, на която се радват ислямистите.

 Следователно, крайно време е да се разделим  с политически коректните баналности на „публичната дипломация” и вместо това да се концентрираме върху един подробен анализ на ислямистките силни и слаби страни, с цел да съставим едно ефективно послание за политическа война. Почти сигурно е, че това няма да се случи в администрацията на Обама, но прогресът, който постига радикалния ислям, включително в САЩ е толкова голям, че рано или късно американския народ ще изиска от своето правителство решително усилие за неутрализиране на заплахата от радикалния ислям. За да имаме възможността да постигнем тази цел, Вашингтон ще трябва да бъде подготвен да води безкомпромисна кампания за политическа война.

 Основната цел на този анализ е стремежът да докаже, че нашите ислямистки врагове, макар и добре подсигурени, добре финансирани и високо мотивирани, имат редица системни слабости и пробойни, което ги прави особено уязвими към една добре планирана политическа война. Предишните глави анализират подробно някои от тези слабости, като неоснователните твърдения за легитимност на ислямистката идеология (както дискусията за шериата показва). В следващите страници ще скицираме няколко допълнителни слабости, които могат и трябва да се превърнат в убедителни послания в една ефективна кампания на политическа война.

 Радикалния ислям като враг на мюсюлманите

 Най-важната цел на политическата война срещу ислямизма е стремежът да я направи нелегитимна в очите на мюсюлманите и особено нейните настоящи и потенциални поддръжници в мюсюлманското общество. За да имаме успех, трябва да им покажем, че макар войнственият ислямизъм и тероризма като негов най-видим симптом, несъмнено представлява проблем за Запада, той е и ще продължава да бъде много по-голям проблем за самите мюсюлмани, като в края на краищата заплашва да осуети техните изгледи за по-добро бъдеще. Ако сме успешни в тази задача, ще сме изминали повече от половината път към победата. Има няколко аспекта от това основно твърдение, които биха могли да бъдат  развити в убедителна информационна кампания, основана на неопровержими емпирични доказателства. Тя трябва да бъде насочена както към по-широка, така и към по-конкретна аудитория.

 Твърдението, че ислямизмът на първо място е враг на традиционния ислям е жизнено важен  критерий, определящ успеха на политическата война. Това не би било трудно.

 По време на войната срещу радикалния ислям до днешна дата, западните наблюдатели и тези, които определят държавната политика, по- често се занимават с ролята на исляма в нея и така достигат до взаимно изключващи се твърдения. Някои, като президентите  Буш и Обама са обявили, че исляма е религия на мира, докато други твърдят точно обратното. Малко хора обаче са направили благоразумното и исторически коректно наблюдение, че исляма би могъл да бъде религия на мира, ако се практикува по начинът, по който я практикуват суфистите и милионите обикновени синкретични мюсюлмани, или религия на кръвопролития и поражения по начинът, по който я практикуват ислямистите. Дори още по-малко анализатори са представили много по-важният довод, че убийствата и пораженията, извършени от ислямистите  са били насочени в по-голямата си част към други невинни мюсюлмани, както всеки ден демонстрират талибаните в Афганистан и Пакистан, и други екстремистки групи в Пакистан като Лашкар е Джангви, Джаиш е Мухамед, Лашкар е Тайба и др. 

 Данните за мащабното, идеологически основано насилие и заплаха практикувани от ислямските екстремисти срещу други мюсюлмани през последните две десетилетия, могат да бъдат документирани съвсем изчерпателно. Безпрецедентните варварщини, извършени от алжирските ислямисти срещу невинните цивилни, надминаващи 100 000 жертви, погромите срещу шиитите и барелвите от страна на деобандските джихадистки групи и талибаните в Пакистан, масовите убийства на шиити в Ирак и растящите геноцидни кампании от ислямисткото правителство в Хартум срещу чернокожите мюсюлмани в Дарфур, са само някои от най-фрапиращите случаи. Всичко на всичко, от изчислените 250 000 жертви на ислямизма до днес – без да смятаме огромният брой жертви на религиозно оправданият геноцид над бенгалските мюсюлмани от страна на пакистанската армия през 1971 г. – повече от 95% от жертвите са били други мюсюлмани.

 Ислямизмът разрушава исляма

 Освен това има голям брой емпирични доказателства, документиращи крайната нетолерантност на религията на Уахаби/Салафи/Деобанди към исляма и техните постоянни подстрекателства към насилие и сектантски войни срещу суфистите, синкретичните мюсюлмани, шиитите, барелвите, исмаилите, ахмадите и др. За да дам само един особено скандален пример, ще кажа, че масовата практика на ислямистите за обявяване на другите мюсюлмани за отстъпници (такфир) е равнозначно на налагането на смъртна присъда върху тях. Това е така защото според шериата отстъпничеството се наказва със смърт без нужда от процес. Всъщност поради жестокостта на наказанието за отстъпничество както Корана, така и хадит имат изрична забрана срещу обявяването на други мюсюлмани за такфир. Въпреки това, уахабистите и други екстремисти често са прибягвали до тази практика и тя се е превърнала в стандартна черта и основен принцип на действие в идеологическият арсенал на терористите.

 По подобен начин, екстремистите изопачават и извращават категорични традиционни учения на Корана по ключови въпроси като отношенията между мюсюлманите и „хората на книгата” (евреи и християни), забраната за принуждението в религията, доктрината за джихад и правилата на войната, убиването на невинни цивилни и забраната за самоубийство.

 Икономическата цена на ислямизма

 Освен сериозните вреди, които нанася на имиджа на мюсюлманската вяра и вярващите, ислямският екстремизъм, дефиниран от налагането на шериатският закон, има силно негативни последствия за социално-икономическите перспективи на мюсюлманите, навсякъде където той доминира. Макар, че на този въпрос не е обърнато голямо внимание, има красноречиви доказателства, че ислямизма налага значителни ограничения на икономическото развитие. Сред отрицателните тенденции, които са причинени или утежнени от налагането на шериата са: увеличената политическа нестабилност и сектантски борби, спад в чуждите и местните инвестиции, загуба на учени и специалисти, влошаване на образователните стандарти и изключването на жените от пазара на труда.

 Едно подробно изследване на икономическата среда в Пакистан през последните 25 години например, може да бъде доста поучително в тази насока. Между разделянето през 1947 г. и  войната в Бангладеш през 1971 г., Пакистан е останала до голяма степен светска държава с подчертана пазарна насоченост въпреки диктаторските режими. Той има нива на растеж, които достигат средно над 6% на година и е бил сред най-добрите в развиващия се свят. Всъщност в началото на 60-те години, Южна Корея изпраща делегация до Исламабад за да изучи опита на Пакистан като модел за развитие, който си струва да бъде следван. Тогава към края на 70-те години, под военният диктатор Зиа ул Хак, страната е подложена на насилствена ислямизация отгоре надолу, която с времето превръща Пакистан в тиранично укрепление на радикалния ислям с осакатена икономика. Днес според индексът на Обединените нации за човешкото развитие, той е в дъното на азиатските страни, а нивото на бедност, което през 1987 г. е 17% от населението, днес достига 33%.

 На основа на подробните данни на Световната банка, Международния валутен фонд и Азиатската банка за развитие, както и на интервюта и видео материали, лесно можем да покажем влиянието на ислямизацията върху развитието на пакистанската икономика по отношение на нива на растеж, инвестиции, загуба на висококвалифицирани специалисти, трудова продуктивност и бедност, и да сравним резултатите с тези на мюсюлманските народи, които не са били подложени на такава сериозна ислямизация в страни като Индия, Индонезия и Бангладеш.

 Подобна опитност може да се документира в Судан, Сомалия и Йемен, както и в по-скорошният, но доста красноречив опит с налагането на шериата в 12-те северни щати на Нигерия. Дори в случая със Саудитска Арабия, страна на изобилни залежи от петрол, скорошни проучвания показват, че почти цялостното изключване на жените от пазара на труда налага внасяне на милиони чуждестранни работници и причинява сериозни икономически щети  като потреблението на глава от населението е спаднало четирикратно от 1980 г. насам, от $28 000 до по-малко от $7000 през 2008 г. въпреки огромният растеж на приходите от петрол.

 В допълнение, дори по-сериозният проблем на драматичното изоставане на държавите със силна ислямистка ориентация в областта на науката и технологиите, което вещае зло на тяхното икономическо бъдеще, може да се документира на базата на емпирично изследване.  Редицата доклади на ООН за човешкото развитие в арабския свят, публикувани от 2002 г. насам, убедително показват, че арабският свят например все още не се е включил в индустриалната, камо ли в информационната революция. Той не издава особено много научна литература, не се развива и не провежда никаква изследователска и научна дейност. Освен това докладите показват причината за тази тъжна ситуация, а именно „политически и социален контекст, враждебен към развитието и подпомагането на науката.” Относително лесно е да покажем до каква степен ислямистката идеология създава този враждебен „политически и социален контекст” като изследваме някои конкретни забрани на шериата и ограничения, наложени върху научното и технологично занимание.

 Радикалния ислям и образованието

  Силният отрицателен ефект на радикалния ислям върху образователните стандарти и светската образователна система в обществата, където се е наложил като доминантна религия е друга реалност, която трябва успешно да се използва в политическата военна кампания, за да покаже огромната вреда, която радикалния ислям нанася на мюсюлманите. Драматичните провали в образованието, документирани в подобни общества по-често придружени от разпространението на реална или функционална неграмотност и мракобесие, както и потресаващите резултати за социално икономическото добруване на потърпевшото общество, могат да бъдат емпирично документирани от множество проучвания. По-специално, проучванията за политическата война трябва да се фокусират върху изследването на системата на реакционната мадраса (пезантрен) и образователната й програма в Пакистан, Индонезия и дори Индия за да документира нейното негативно влияние върху политиката и обществото. Подобно проучване може да включва също и сравнително изследване на светските образователни системи в Саудитска Арабия и Пакистан например. Факт е, макар и не широко-известен, че дори държавната образователна система в Пакистан налага 30% от материала за изучаване от детската градина до 12 клас да бъде посветен на Исламият, ислямски предмети, които възхваляват добродетелите на мъченичеството и джихад срещу неверниците, точно както правят и радикалните мадраси.

Анализът за политическа война трябва да се фокусира и върху резултатът от подобна образователна система, наложена от ислямистките режими върху грамотността и образователните постижения, оттам и върху дългосрочните икономически перспективи на техните общества. Съществуват надеждни източници на информация, които твърдят, че нивата на грамотност в Пакистан всъщност са се понижили под влиянието на ислямизацията и, че нивата на грамотност сред провинциалните жени не са много по-високи днес от времето на разделението през 1947 г.

 Проблемът с дискриминацията срещу жените по отношение на образованието винаги е присъствал в ислямските общества и е особено силно в тези, които се придържат към радикалната ислямистка идеология. Едно емпирично документирано представяне на тези „допълнителни придобивки” на ислямизма могат да бъдат от голяма полза.

 Проблемът с функционалната неграмотност в ислямизираните общества и дори на Запад сред ислямизираното население на гетата, също е ключов проблем, който предстои да бъде съответно документиран в публичното пространство. Всъщност един ученик на мадраса, който е учил 8 години за да стане хафиз (човек, който знае Корана наизуст), често е неспособен да прочете дори един вестник, да не говорим, че не е получил никакво практическо знание. В Саудитска Арабия например, според официалните цифри, 30% от безработното население с висше образование се състои от хора завършили религиозни институции които нямат никакви професионални умения. Един очевиден резултат който лесно се наблюдава в места като Пакистан и Саудитска Арабия, е недостигът на професионални кадри в редица технически сфери, освен много високото общо ниво на безработица.

 Ислямският екстремизъм и човешките права

 Постоянната и официално ратифицирана злоупотреба с основните човешки права в шериатските държави и обществата е още една сфера, където могат да се набавят неоспорими доказателства за кампанията на политическата война. Необходимото проучване на този аспект от кампанията може да започне с изследването на теоретичната основа на концепцията за човешките права под закона на шериата, така както се тълкува от бележитите ислямистки идеолози като Абул Ала Маудуди и Саид Кутб, както и множеството публикации по този въпрос от редица ислямистки организации, финансирани от Саудитска Арабия като World Muslim League (WML), World Assembly of Muslim Youth (WAMY), и Al Haramain Foundation. Изследването на повече светски документи като Декларацията на Кайро за Човешките права в Исляма от 1990 г., съставена от Organization of the Islamic Conference (OIC), която определя валидността на всички човешки права според тяхното съгласуване със шериата, е от изключителна важност защото лишава мюсюлманите от международно признати човешки права. Други догми на шериатския закон, които в момента се практикуват в множество мюсюлмански държави и са в пълно противоречие с Всеобщата декларация за човешките права на ООН, също трябва да бъдат подчертани.

 Трябва да се адресират и няколко допълнителни аспекти на проблема с човешките права, които не са били внимателно и критично изследвани. Те включват практиката на средновековните наказания худуд, убийствата за запазване на честта и „законите за богохулство”, както в Пакистан, така и на други места. Трябва да се покажат широкоразпространенената съдебна дискриминация срещу жените в шериатските общества, варварските практики като осакатяване на гениталиите, приети от радикалния ислям,  наложената от шериата религиозна нетолерантност и дискриминация срещу малцинствата в Саудитска Арабия, Судан, Нигерия и на други места, бруталните и незаконни действия на религиозната полиция (муталайн, хизба), и сектантското насилие, до което водят. Всички тези отделни аспекти на по-мащабното описание на катастрофалните последици от практиките на радикалния ислям върху правата и добруването на мюсюлманите, биха могли и трябва да бъдат документирани на основа на емпирични доказателства и статистики, осигурени от легитимни правителствени, международни и неправителствени източници.