Мохамед Халаф, bulgariaanalytica

Руско-американските противоречия не са единствената причина за провала на обсъжданията на сирийската криза в Съвета за сигурност и в рамките на Международната комисия за подкрепа на Сирия, състояли се в Ню Йорк по време на септемврийската сесия на ООН. Наред с тези противоречия конфликтът се усложнява от големите различия в позициите и поведението на местните, регионалните и международните сили, участващи в една или друга степен в него. Съответно, разминават се и практическите стъпки и приоритети в техните политики. Що се отнася до руско-американските противоречия, те имат стратегически военно-политически измерения, тъй като отразяват утвърдени стереотипи в оценката на съперника. Вашингтон счита Русия за регионална, а не за велига сила, и категорично я ситуира във враждебния лагер. От своя страна Москва се счита за велика сила и обвинява Вашингтон, че е зад всичките й беди, както и вътрешнополитическите и регионални проблеми, пред които е изправена. Русия се счита застрашена от разполагането на отбранителни ракетни установки в Източна Европа, Турция и Южна Корея, както и от приближаването на НАТО към западните й граници. От друга страна, Москва обвинява Вашингтон в намеса във вътрешните й работи чрез подкрепата на Америка за руската опозиция и неправителствените организации, както и чрез разпалването на „цветните революции“ в Източна Европа и бунтовете в контекста на „Арабската пролет“. Тези различни тълкувания се отразяват и в „споразумението“ между двете държави, постигнато в началото на септември: докато Вашингтон вижда в него тактически инструмент за деескалиране на противопоставянето в няколко ключови позиции в Сирия с оглед постепенното успокояване на обстановката в страната и по такъв начин създаване на предпоставки за преход към бъдещия модел на управление, Москва счита съгласуваните позиции за стратегическа сделка, която да затвърди позициите на Русия на велика сила и равнопоставен партньор в рамките на международната система. Съвместната инициатива обаче се натъкна на твърденията на Вашингтон, че е загубил доверие в Москва, докато Русия изрази недоволството си от постоянно променящите си искания на САЩ – твърдения, които обричат на провал споразумението. Американското въздушно нападение на сирийски позиции в град Дейр аз-Зор свидетелства за отхвърлянето на споразумението от Пентагона, както и на военно партньорство с Русия. От своя страна Русия и сирийският режим отвърнаха с обстрела на конвоя с хуманитарни помощи край Алепо. Не е тайна че американската администрация е раздвоена по отношение на сирийската криза. Обама и някои от съветниците му са привърженици на сътрудничеството с Москва за постигане на някакво решение, докато Пентагонът отхвърля тази идея, тъй като няма доверие в мотивите на Русия.

Наред с това, двете държави имат и различни виждания относно бъдещото държавно устройство на страната. Докато Вашингтон е за истински политически преход, отговарящ на въжделенията на част от опозицията и на сирийския народ като цяло, Москва подкрепя режима и усилията за козметични промени чрез включването на представители на опозицията в правителството. Съществува и версия, към която се стреми Иран, предвиждаща създаването в крайна сметка на т.нар. „Полезна Сирия“, включваща западните части на страната.

За различните подходи на двете държави свидетелства и начинът, по който те квалифицират постигнатото съгласие между Кери и Лавров в Женева

За САЩ става дума за „договорености за съвместни действия“, докато Москва го квалифицира като „споразумение“. Последната ескалация на военните действия, както и квалифицираните от САЩ като „варварски“ бомбардировки на руските ВВС срещу Алепо, целят оказване на натиск върху Вашингтон за възприемане на руското виждане за това „споразумение“. Въпросният натиск цели поставянето на Вашингтон и неговите сирийски и арабски съюзници в неизгодна морална ситуация чрез отдаване приоритет на т.нар. борба срещу тероризма. Така например, руският постоянен представител в ООН обяви, че е невъзможно да се постигне мир преди да се унищожат терористите. При това, за Москва терористи са всички, които се сражават срещу режима. Поради това, Русия настоява за разширяването списъка на терористичните организации на ООН чрез включването на големи отряди на съпротивата от типа на Ахрар аш-Шам и „Джейш ал-ислам“. Същевременно, Москва игнорира ролята на шиитските милиции, които Иран внедри в Сирия на страната на режима (по думите на иранския външен министър, става дума за суверенно решение на независима Сирия). От друга страна, Висшият комитет по преговорите, излъчен от сирийската съпротива, обяви на 7 септември в Лондон и на 20 септември в Ню Йорк, че ще се придържа към виждането за преходния период, залегнало в комюникето от Женева 1 и решенията на Съвета за сигурност 2218 и 2254. Тази позиция контрастира с желанията на Москва, но не се ползва и с американска подкрепа. Според Кери, позицията на Висшия комитет по преговорите влошава шансовете за споразумение с руснаците. Става дума за оттеглянето от властта на Асад и близкото му обкръжение като предварително условие за началото на преговорите, което Лавров квалифицира като нарушение на международното право. Тази позиция на съпротивата е подкрепяна от европейските страни – Франция, Германия, Великобритания и Италия, както и от арабските страни като Саудитска Арабия, Катар, ОАЕ и Йордания, плюс Турция. Когато споменаваме последната държава обаче, трябва да отбележим, че по всичко изглежда, че е постигнато споразумение между Ердоган и Путин, предвиждащо Русия да разгроми съпротивата в Алепо срещу съгласие на Москва специалните сили на Анкара да ликвидират заплахата от възникване на кюрдски кантон в Северна Сирия до турските граници.

Сирийската опозиция, представлявана от подкрепяния от Рияд Висш комитет по преговорите, твърди, че „светът се е убедил в невъзможността да се постигне решение в Сирия, не само докато Асад и неговото обкръжение остават на власт, но и докато въобще са на сирийска земя. Следователно, всяко политическо решение би следвало да включва условието за напускането на Асад и неговите приближени, които извършиха престъпления срещу сирийския народ, като предусловие за започването на преходния период“. От своя страна, специалния пратеник на ООН Стафан де Мистура заяви пред Съвета за сигурност на заседанието му от 21 септември, че решението на сирийския въпрос изисква „делегирането от страна на сирийския президент на някои правомощия на преходно правителство, съставено на основата на споразумение между опозицията и режима, което да получи международни, регионални и вътрешнополитически гаранции за дейността си“. Комплексното преодоляване на конфликта, според Де Мистура, изисква също така прекратяване на огъня, достъп на хуманитарната помощ до обкръжените селища, възстановяване на мирната политическа дейност, която би следвало да доведе до приемането на нова конституция на страната. В крайна сметка се предполага провеждането на свободни и честни избори под международно наблюдение. Такива са общите положения, които се нуждаят от допълнително прецизиране и обсъждане. В частност трябва да се дефинира съдържанието на преходния период и сформирането на преходно управление, което да има цялостните правомощия на изпълнителна власт. Вместо това обаче се предлага понятието „делегиране“, което за едните е отстъпване на властта на преходното управление, докато за други – предоставяне само на част от правомощията на въпросното управление, при което основните лостове на властта да останат в ръцете на сега управляващите. Друг спорен пункт е, че създаването на преходното управление ще изисква съгласието както на режима, така и на опозицията, което на практика ще означава да се даде на режима право на вето, което на практика ще торпилира политическия преход.

Всичко това засилва убеждението, че тази визия съвпада с позицията на режима и неговите съюзници, и се разминава с представите на опозицията, изложени в платформата на прехода, да не говорим и за колизията й с решенията на международната общност и в частност с комюникето от Женева 1 и решението на Съвета за сигурност 2254. Както заяви зам.-шефа на Държавния департамент Тони Блинкен, понастоящем има три възможни решения за прекратяване на гражданската война в Сирия. Първото е поражението на едната от двете враждуващи страни. Бедата е, че всеки път, когато режимът на Асад е заплашен с провал, Русия и Иран се намесват за неговото спасяване. Същото важи и за опозицията – всеки път, когато нейните позиции се разклатят, регионалните и други външни сили й се притичат на помощ. Второто решение е продължаване на войната в течение на 10 години до пълното изтощаване на участващите в нея. Понастоящем тече шестата година от тази печална десетилетка. Третото решение е извършването на решаваща военна или политическа намеса в сирийската криза. Разбира се, САЩ няма да се намесат военно, поради което са насочили усилията си към политическо решение. Но както посочихме, това решение става невъзможно при задълбочаването на руско-американските разногласия, от една страна, и при пропастта, отделяща техните позиции с тези на регионалните сили, от друга. Игнорирането на интересите на въпросните регионални сили, както и на обстоятелството, че в дъното на кризата е народният бунт срещу един диктаторски режим, ще има негативни последици.

Битката за Алепо ще определи бъдещето не само на Сирия, но и на целия регион. 

Сформирането на две коалиции – тази на Русия, Иран и съюзниците им, от една страна, и тази на САЩ и съюзниците им, от друга, ще доведе до увековечаване на войната. За сирийския народ това ще означава повече разрушения, смърт и бежанци. В тази връзка е важно да припомним думите на шефа на ЦРУ Джон Бренан, казани тази седмица в интервю за CNN „Когато човек погледне на всичките конфликтни зони, в които САЩ, Русия и Китай, т.е. световните велики сили, участват или подкрепят едната или другата страна, не може да не се разтревожи, че подобна ситуация би довела до повишаване на напрежението, което може да бъде трудно за овладяване… Смятам, че през последните 20-30 години въпросните велики сили полагаха усилия за снижаване на това напрежение. Независимо дали става дума за Украйна, Сирия или Северна Корея или Южнокитайско море или Иран, трябва да сме наясно, че всяка от тези кризи може да ескалира извън контрол.“