От всички определения на дипломацията (шеговити и сериозни) най-много ми допадат думите на англичанина Ърнест Сатоу, който смята, че дипломацията е преди всичко интелект и чувство за такт, впрегнати в служба на държавния интерес. А също така и мнението на един друг англичанин – Харолд Никълсън, който на специално място сред добродетелите на един дипломат поставя правдивостта.
И единият, и другият през първата половина на ХХ век пишат монографии, които са базисни за разбирането на основите на дипломацията. И двамата със своите произведения доказват, че истинската дипломатическа професия няма много общи неща със стереотипите около нея. Всички остроумни сентенции за дипломатите като „хора, които три пъти мислят, преди да кажат нищо...“ или като за „хора, изпратени в чужбина, за да лъжат в интересите на държавата си...“ са по-скоро шеги, материал за тостове на масата, но нямат много общо с реалността на дипломатическото битие. 
В крайна сметка на кого би му бил интересен човек, който не казва нищо? Или кой би слушал професионален лъжец?

Дипломацията и истината

Отношенията между дипломацията и истината е една вечна тема, чиято дълбочина осъзнават не всички. 
Неочакваната си теза за истинността като базисно изискване за дипломата Никълсън обяснява по следния начин: дипломатическата професия е преди всичко диалог, основан на доверието между ръководителите на държавите и дипломатите, както и между самите дипломати от различни държави. И ако отношенията ти с истината са апириори напрегнати или пък ти априори си съгласен да бъдеш инструмент на лъжата – тогава и твоят диалог ще бъде напрегнат. Това означава, че рано или късно доверието ще изчезне, по принцип рано отколкото късно. Може успешно да излъжеш веднъж, два пъти, десет пъти, но моментът, в който започнат да те виждат като рупор на пропагандата и особено когато ти  самият спреш да правиш разлика между истината и лъжата – това е моментът, когато преставаш да бъдеш дипломат в пълноценния смисъл на думата (това се отнася и за политиците, и за всички останали, само че по малко по-друг начин).
Днес, в ерата на социалните мрежи, към двата компонента на Никълсън за дипломатичния диалог може да се добави и трети: този на диалога между дипломатите и обществеността. Но и тук основните изисквания остават същите: компетентност, доверие, отдаденост на принципите и задължителен патриотизъм, без който всичко останало губи смисъла си.
Така че въпреки широко разпространените стереотипи, всъщност да се придържаш към истината е алфата и омегата на дипломатическата професия. Като минимум пред самия себе си. Оптимално – в страната и извън нея.
Именно това не разбраха онези украински политици, които през годините на независимостта често използваха дипломацията за решаване на текущи политически проблеми. Всички вътрешнополитически скандали, по време на които трябваше да се правят на дипломати, всичко това екстрено пране на (понякога на неизчистваемата) политическа репутация – нашите политици твърде често не разбираха, че дипломацията не работи така. За това са мръсните пари и циничните политически технолози, но, както показва опитът, и тях ги няма, за да скрият истината. „Няма тайна, която да не стане явна“.
Разбира се, никой няма намерение да обвинява за всичко само политиците. Има и дипломати, които смятат, че цинизмът е професионална добродетел. Тенденциите обаче се промениха и аз се радвам, че дойде времето, когато в отношенията между дипломатите и политическата класа най-накрая се появи взаимно уважение. Влизаме във второто столетие на украинската дипломация с ново положително настроение.

Дипломацията и (новата) геополитика

В безотговорни ръце дипломацията се превръща в инструмент на войната. Като например в съвременна Русия, където функцията на дипломацията често е сведена до функцията на обувката, с която Хрушчов навремето удря по трибуната на ООН.
Мъчно ми е да гледам руските колеги, поне тези, които познавам от едно време като светли умове (достойни или не – е друг въпрос) и които сега са принудени да отработват дневния ред на война, омраза и лъжа. Трудно е да се забрави как миналата седмица по време на конференцията на министрите на ОССЕ във Виена на въпроса за евентуалното осъждане на действията на Русия опитният дипломат Сергей Лавров не намери нищо по-добро, освен да отговори с едно презрително: „Осъждайте!“.
Надявам се, че един ден, докато съм все още жив, „обувката на Хрушчов“ все пак ще спре да удря и руската дипломация ще се върне към нормалните си функции – да отваря вратата за сътрудничество, а не да разпространява лъжи и да не зачита чуждата болка.
Противопоставянето на Русия и Запада е избор на Русия, а не на Запада, и още по-малко на Украйна. Русия имаше шанс поне да се опита да стане част от Запада, но тя избра постимперския проект, който е саморазрушителен сам по себе си. 
Всъщност един от основните световни играчи реши да си построи своя си политика на противопоставяне, отхвърляйки възможността за общ просперитет на Изтока и Запада в условията на глобализацията. Путин постави света (както и самия себе си) пред дилемата „или-или“. Или западният свят да защити ценностите си без страх от конфронтация с Русия, или да избяга от тази конфронтация, като приеме, че диктаторите в различни части на света имат право на авторитарна власт и агресия. С други думи – или ние проявяваме сила (и не само военна) и оставаме в XXI век, или пък позволяваме на Русия да раздели света на сфери на влияние и да върне историята към реалиите на XX, ако не и XIX век.
Популярната идея „за водене на равнопоставен диалог с Русия“, която, за съжаление, е удобна за мнозина на Запад, може да доведе до разочарование. Русия не може да бъде равна на Запада, защото засега не иска и не може да играе по общоприетите правила. Тя вижда себе си като доминираща сила, която има право и на изключителна зона на влияние, както и на борба без правила навсякъде по света. Колко бързо Западът ще осъзнае тази нова парадигма е един голям въпрос. А кога това осъзнаване ще се превърне в ръководство за действие е още по-голям въпрос.
Същевременно именно сега поне част от западната общност най-накрая започна да разбира, че Русия започна система игра срещу демократичните институти и институции, върху които западният свят е основан и че нейната крайна цел е да унищожи Запада и трансатлантическата цивилизация като явление.
Бидейки в несъстоятелност да води открита война срещу Запада, Русия използва хибридни методи. В същото време срещу Украйна тя води едновременно и военна, и хибридна агресия. И в този смисъл нашата победа и успех на украинския проект като демократично европейско общество е фундаментален тест за способността на Запада да остава себе си, да бъде верен на собствените си ценности и да продължава да бъде движещата сила на съвременния свят.
Искам да отбележа, че изграждайки нашия украински проект, ние едва ли ще можем да бъдем комфортни във всичко и за всички. Въпреки това, ние сме готови последователно да отстояваме логиката и правото на нашия проект, включително и в диалог с нашите западни съседи.
За това, че Западът едва започва да се осъзнава, вече се убедихме по собствения си горчив опит. Въпреки това, ние вече се прегрупирахме и адаптирахме към новите реалии. Следващото ни предизвикателство е да създаваме нови реалии сами. Тази задача трябва да решават включително и дипломатите. Необходимостта, която сега стои пред нашата дипломация и външната политика е да бъдат готови да продължат да работят в условията на сурово противопоставяне. В това е идеята и посоката на трансформациите и реформите, които се провеждат и ще се проведждат в системата на Министерството на външните работи на Украйна.

Дипломацията и думите

„Направете така, че да обичат Франция“ – според легендата, Талейран често казвал тези думи на посланиците, като ги изпращал в чужбина. Именно така – в увеличаването на позитивизма, в изграждането на мостове и запълването на пропастта – виждам базисния принцип на дипломатическата специалност. Но също така е очевидно, че този принцип не е единствен и че от него периодично трябва да се отстъпва, като се казват на партньорите и на света неприятни неща.
Целите, мотивите, стремежите на Украйна трябва да бъдат ясни на света. Ние трябва да търсим не само разбиране, но и положително възприемане на Украйна. Да, ние плуваме срещу течението. Във времена на евроскепсис ние се борим за Европа. Във време на цинизъм, маскиран като прагматизъм, ние връзваме външнополитическото си мислене към европейските принципи и идеали. Във време, когато някой иска да се предадем, ние не се отказваме.
Ние продължаваме генезиса на Обединена Европа, върху която са работили и за която са мечтали други европейци. На същата тази Единна Европа, която има повече сила и издръжливост, отколкото много хора си мислят. Някои европейски държави вече не могат или не желаят да се борят за Европа така, както са го правили преди. Но ние вървим към успеха по европейския път, по който са успели другите. Тази проста на пръв поглед идея всъщност е в основата на нашата сила.
Основното нещо е, че наистина трябва да вървим. Основното нещо е да имаме искреност в очите си. Основното нещо е думите ни да съвпадат с нашите действия. Нашето слово трябва да означава нещо. Катастрофа за дипломацията е, когато думата е празна. Така както се случи например през 2013 г., когато след десетилетия решителна европейска реторика тогавашното ръководство на държавата така и не успя да направи едно решително европейско действие – не подписа асоциацията.
Следователно задачата на украинската дипломация сега е по-широка от талерановата максима. Ние се нуждаем от това Украйна да бъде подкрепена с действия, а не само с думи и изявления. А също така ни трябва да я познават добре. Поради тази причина, между другото, значителната част от дипломатическите бюджети от сега ще бъдат системни имиджови проекти. Вече тази година нашите посолства най-сетне получиха средства, за да провеждат свои собствени културни, образователни, информационни проекти. През следващата година ще има още повече възможности. Както и правомощия и отговорности. С тази цел стартира проектът „Украински институт“ – за началото в пет ключови за нас столици, а след това, надявам се, и в по-широк кръг.

Дипломацията и войната

Войната с Русия промени всичко. Други задачи. Други предизвикателства. Войната по дефиниция е борба за оцеляване и отговорност пред онези, които жертват и рискуват всичко. Няма отговорност по-голяма от тази.
Но ние не просто сме във война, а както казах вече, имаме смесица от класическа агресия и хибридна война. С други думи войната е особено коварна и подла. Войната, която някои се опитват да не наричат война.  Войната, която някои биха искали да скрият зад евфемизмите – „граждански конфликт“, „сблъсък“, „зона на нестабилност“ ... Това е война не само срещу украинците и Украйна, но и срещу самата идея за свободата. Това е битката на цивилизациите, в която ние се озовахме неочаквано на преден план.
Основан на отричането на свободата, светът на робството хвърли предизвикателство към света, за който свободата е неотменно право на всеки един човек. Светът на робството (дързък и уверен в себе си, не е свързан с никакви правила и необходимост да се обясняват или да се обосновават действията) се подготвя за тази война отдавна, докато светът на свободата и досега все още не може да разбере в пълнота мащабите на проблема, с който му се наложи да се сблъска. 
Мнозина вярват, че проблемът ще се „размине“ или пък, че може да му се „бае“. Някои дори са готови морално за ново разделение на света като компромисен вариант, не осъзнавайки обаче това, че докато под „компромис“ се подразбира, че Украйна ще загуби своята земя или свобода, никакъв компромис няма да има.
Функцията на украинската дипломация в условията на война не е в това, да „бае“ на  проблема, а в това той да бъде формулиран възможно най-ясно: ето това е проблемът, ето това е неговото решение. С други думи и по-конкретно: ето я руската агресия, ето го единството на света на свободата, което може да я спре, а ето това, което този свят може и  е длъжен да направи. Хибридната война е включително и война на идеите, а войната на идеите е войната на думите и смислите. Правилно подбрана, убедителна дума днес тежи повече от всякога. Да я намериш – това също е талант на дипломата, професионална функция, по-необходима от когато и да било.
Войната поставя на дневен ред една радикална промяна както на стила, така и на съдържанието на дипломатическата работа. Докато продължава агресията, мисията на украинската дипломация е да бъде втори фронт, а на дипломата – да бъде побратим на украинския войник, да работи за победата. Докато войникът защитава територията на Украйна – дипломатът защитава доброто ѝ име и ѝ осигурява подкрепа. Така трябва да бъде. Това не е лозунг, а е гласът на човешката съвест, елементарното национално самосъхранение.

 Дипломацията и реформите

Украйна прие удара, направи невиждана в европейската история жертва. Защо? Отговорът е прост – Украйна се стреми да счупи негативната рутина на своята история и да стане по-добра нация. За себе си, за своите деца, за света.
Отговорът на въпроса защо гражданите на една държава, на която е дадено толкова много, векове наред живеят в бедност, трябва да се търси в историческия контекст. По-специално, в историята на украинските спорове, които систематично се превръщат във „война на егото“, в украински раздор. Нуждаем се не само от спешни реформи, а от промени в себе си. Вече сме започнали, сега трябва да го направим докрай. 
Айнщайн казава, че типичната лудост е да се прави едно и също нещо и да се очаква различен резултат. Нашата война за независимост (точно това става днес) е опит да спрем да правим едно и също нещо, да спрем да ходим в омагьосания кръг на нашата история, да прекъснем рутината на раздора и решенията, които десетилетие след десетилетие, век след век приемаме на границата между Изтока и Запада. Това е цивилизационен избор в полза на набор от ценности, разбираем и изпробван, който с право може да бъде смятан за рецепта за успех.
Целта може да бъде формулирана и по-просто – успешна европейска трансформация. Войната не е оправдание за забавяне на промените, войната е време, когато трябва да ги правим незабавно.
За дипломацията това изискване е толкова неотложно, колкото и за други сфери на украинската държавна служба. В това е същността на новия закон за дипломатическата служба, който трябва да бъде одобрен в близко бъдеще. Да се привлекат в дипломацията достойни хора, да се даде на дипломатите възможност да работят ефективно, да има възможност да се попитат тези, които работят неефективно. И още – това е опит да се синхронизира украинската дипломация с европейската дипломация. Надявам се, че с инициативата на президента и при политически консенсус в парламента, новият дипломатически закон скоро ще се превърне в нова дипломатическа реалност.
Съвременната дипломация работи не само в условия, различни от преди сто, петдесет или дори десет години. Ние не само трябва бързо да се ориентираме и да правим точни движения в политически по-опасен, коварен и непредсказуем свят. Ние трябва да сме подготвени за промени на парадигмите веднага в много различни направления, най-напред в областта на технологиите, комуникациите, енергетиката, науката и културата. Дипломацията трябва да прониква и да регулира отношенията в нови за себе си области, такива като климатичната среда и киберпространството.
Така че днешният, а още повече утрешният дипломат е всъщност една нова професия, която съчетава в себе си десетки други. Съвременният дипломат е аналитик и политик, и имиджмейкър, и преводач, и блогър. Може би дипломатът е последният в днешния свят универсален професионалист.
Да се учиш през целия живот не е идеалистично пожелание, а функционален дълг за всеки, който принадлежи към тази благородна професия. И аз сам си го напомням, разгръщайки учебника по новия за мене, но толкова прекрасен испански език. В това постоянно движение е красотата и сложността на дипломатическия живот. По-точно дипломатическите животи, защото всяка нова страна и всяка нова длъжност е ново начало. Спреш ли – отдръпваш се назад. Спираш ли да се развиваш – спираш да бъдеш дипломат. 

Дипломацията и светът

И така, виждам дипломацията не само като професия, но и като почетно призвание и шанс.
Ако дипломатът е истински, той добре ще усети призванието да представлява народа си и шанса да остави своя следа в историята. Не да се прослави и да събере „лайкове“. Да изживее живота си не на арената, а по-скоро зад кулисите. Поне малко да промени нещата към по-добро. При условие на добра политическа воля дипломацията дава шанс за по-добър, по-предвидим и мирен и по-малко абсурден свят. От тази гледна точка качеството на дипломацията е именно качество на държавата. Върху това трябва да работим!
Искрено поздравявам всички колеги по случай стогодишния юбилей на нашата дипломатическа служба и пожелавам щастие и нови успехи в службата на Украйна!

 Текстът е публикуван в изданието „Огледало на седмицата“ («Дзеркало тижня») https://dt.ua
© МВнР на Украйна / Facebook