Димитър Попов

Проблемът с Лукойл и бургаската рафинерия изглежда ще намери решение много скоро. Компанията Gunvor, на която от Лукойл са се разбрали да продадат своите международни активи, чака само формалностите по този договор. Фирмата купувач е регистрирана в 

Кипър – раят на руските олигарси,

 и за да придобие българската рафинерия, тя чака одобрение и от САЩ. Цената не е обявена, но всички смятат, че тази продажба е прехвърляне на собственост от руски в руски ръце. 

Gunvor grup е създадена от руския олигарх Генадий Тимченко и се фокусира върху търговията с нефт. Компанията е глобален играч, една от големите в енергийния сектор. След 2000 - та година Тимченко, който е приближен до Путин и е санкциониран от САЩ и Великобритания, се отказва от своите активи и компанията става международна. 

Въпреки че има златна акция, българското правителство е безсилно да спре такава сделка, защото тя ще се случи извън България, и не засяга българските акции на Лукойл. 

Икономически сътресения от тази сделка не се очакват, тъй като новият собственик има опит в петролната индустрия. За България дори ще има бонус – Gunvor е международна компания и ще е по –независима от Москва в сравнение с Лукойл, което е напредък по отношение на руското влияние у нас. 

Продажбата обаче със сигурност ще има голям ефект върху българския политически елит. Рафинерията е монополист на българския пазар и е най-голяма на Балканите, което прави отношенията и с всяко българско правителство особено деликатни. Цените на нейните горива пряко влияят на цялата икономика и политиците много внимават да не разсърдят ръководния екип на рафинерията или нейния собственик. От Лукойл също имаха интерес да са добре с всяко правителство. Така се получи 

симбиозата между рафинерия и политика, 

която и до днес някои смятат за корен на корупцията в страната.

Наистина, няма политическа партия, която да не е получавала пари от Нефтохим преди избори. Бившият изпълнителен директор Валентин Златев чуждите медии го наричаха най-влиятелния политически брокер. И наистина - от Лукойл сами номинираха свои хора в институции и министерства, а български политици прибираха от рафинерията милиони в личните и партийните джобове. 

Тази практика започна с приватизацията по времето на Иван Костов, когато руската държавна фирма Лукойл на десетократно по-ниска цена от пазарната придоби Нефтохим. Оправданието беше, че рафинерията е закъсала финансово и държавата не може да я стопанисва. 

Новият собственик веднага измисли схема да не плаща данък печалба, като заработи на ишлеме за регистрираната в Швейцария фирма Литаско, собственост на Газпром. Фирмата доставяше петрол на високи цени, а после изкупуваше всички произведени от рафинерията горива на много ниски цени. Продаваше ги за своя сметка и

 печалбите директно отиваха в Русия

 По тази схема рафинерията силно ощетяваше бюджета, а в определени периоди от време дори регистрираше загуба, което я правеше единствената губеща рафинерия в света. 

И докато опашката от политици на хранилка в рафинерията забогатяваше, Лукойл получи на тепсия пристанището в Росенец, където без никакъв държавен контрол разтоварваше нефта, който по документи получаваше уж в Сицилия, и който фактурираше като неруски. Лукойл се оказа и собственик на 80% от складовете на едро в страната, което я направи не само най-големия производител, но и най-големия вносител и износител на горива. Тя прибави към своите активи и 200 бензиностанции, с което придоби пълен контрол върху производство, търговия и износ на горива, противно на каквато и да е пазарна логика, противно и на всякакъв държавен български интерес. 

Това беше печалният резултат от симбиозата на рафинерията с българските политици. Отношенията не винаги бяха безоблачни, естествено. Известна е една акция на НАП за поставяне на контролни измервателни прибори в рафинерията, акция, която по-късно завърши със смъртта на бивш директор на митниците. Имаше и специална парламентарна комисия през 2007 година. Целта и беше да разбере защо цените на горивата са по-скъпи от очакваното. Официално Лукойл казаха, че не си правят цените от разликата на приходи и разходи, а копират международните цени на бензина. Неофициално депутати, които участваха в комисията споделиха, че при разходи от 40 стотинки за литър бензин тогава, Лукойл получава цена от 1.20. Въпреки разкритията нямаше политическа реакция и рафинерията не беше заставена поне да плаща данък върху огромните си печалби. За сметка на това политиците вдигнаха мизата на своите печалби от рафинерията с няколко процента, твърдяха запознати.

Сега много политици се притесниха заради предстоящата продажба. Те дори настояха българската държава да изкупи рафинерията обратно и да стане неин собственик. Идеята по принцип не беше лоша, и в Европа има подобни примери, само че в български условия тази идея е обречена на пълен провал. Българските политици на власт гледат на всяко държавно предприятие като на 

ресурс за крадене

 Без съмнение в рафинерията няма да е различно. При това българската държава не разполага с компетентен екип, който може да управлява такова огромно предприятие, нито пък има сигурен канал за доставки на петрол, извън руския. По тези две причини само след година рафинерията ще е оглозгана до кости и ще чака нова приватизация.

Идеалният вариант за купувач на Лукойл е голяма западна компания, свързана със съюзнически държави. За съжаление едрите в този бранш – Тексако, Шел, не проявиха интерес към България. И силно подозирам, че това е заради лошото реноме на българските политически нрави.

Компанията Gunvor все пак ще е по-малкото зло от Лукойл, особено ако новият собственик прекъсне връзките с фирмата Литаско и позволи на българската държава да получи данък печалба най-накрая. 

Проблемът ще е как политическата класа - досега на хранилка в рафинерията, ще приеме новия собственик. И как новият собственик ще реагира на политическите нрави у нас. Българските политици по принцип не защитават държавен интерес преди да си уредили личния. Ако новият собственик не е наясно с тази тънка особеност, той може да изгуби огромните привилегии извоювани от Лукойл – собствено пристанище, липса на контрол за вноса и износа, затворени очи за количеството произведени горива, монопол върху складовете на едро. 

В личен план обаче и политиците има какво да губят от един несговорчив собственик на рафинерията. Ето защо те сега са толкова нервни – защото не знаят кой е той, нямат никакво влияние върху сделката дори. 

Допускам, че най- изнервените от тях горещо се молят Генади Тимченко да се окаже новият купувач. С него нашите хора говорят на един език и ще се разберат още от първата дума. В това няма никакво съмнение!