Не друг, а един мюсюлманин и познавач на ислямския свят, тревожно предупреждава, че Европа е застрашена от ислямизиране. Алжирският писател Буалем Сансал си позволява да изрече нещо, което може би тайно си мислят и други, пише Керстен Книп за Deutsche Welle.

Алжирският писател Буалем Сансал е автор, който се радва на успех. Романите му, предлагащи задълбочени психологически изследвания на алжирското ежедневие, предизвикват огромен читателски интерес, и то не само в неговата родина. Последният му роман "2084" стана един от най-продаваните романи на френски език само шест месеца след като беше издаден. За успеха на произведението допринасят не само богатият и живописен език на автора, но и многозначителното заглавие - "2084", което неизменно буди асоциации с известния роман на Оруел "1984" – онова мрачно предсказание, писано през далечната 1948 година.

Както знаем, действителността през 1984 година се оказа далеч не толкова потискащо-драматична, колкото я показваше фикцията на Оруел. В този смисъл можем да се надяваме, че "2084" ще бъде последвана от същата съдба. Буалем Сансал описва в романа си една ислямистка диктатура, която господства над цялата планета. Светската култура, плурализмът, съзнанието за относителност на всякакъв ред са дискредитирани като отживелица. Изместени са от сляпото подчинението пред един ревнив Бог.

Ислямофобия и истерия?

Защо романът "2084" стана бестселър? Поради това, че се чувстваме привлечени от катастрофата? От латентния расизъм или ислямофобията на французите? Или от истерията, предизвикана от двата големи атентата срещу „Шарли Ебдо” и „Батаклан” през миналата година? Или всичко се дължи на изкуствено създадената медийна истерия? Няма сигурен отговор. 

Като припомним и успеха на романа "Подчинение" на Мишел Уелбек, който също тематизира силните страхове от исляма, очевидно можем да кажем, че французите са далеч по-големи песимисти от германците по отношение на мултикултурно съжителство. Германия - страна на оптимисти? Кой ли можеше да си помисли подобно нещо? Факт е, че и досега повечето германци са убедени, че интеграцията на няколкостотин хиляди мюсюлмани е възможна. Най-убедените привърженици на мултикултурализма тук възмутени биха ни креснали: „Защо изобщо говорите за мюсюлмани? Та нали това са просто хора?"

И ще са прави, но само наполовина, защото при нас идват хора, които изповядват ислямската религия. Но знаем ли какво таят те в сърцата си? Как гледат на отвореното общество и на толерантното отношение на германците към културните различия? Честният отговор гласи: нямаме никаква представа. Дали собствената ни откритост към света (в случай, че наистина я притежаваме), величаенето на различността и на културната хибридност, за която на високопарен език говорят нашите учени, наистина адекватно отразяват реалностите на нашия живот? Или са просто една пожелателна проекция? Отново сме принудени да признаем, че не знаем.

Рафиниран начин да се изкаже нещо политически некоректно?

Толкова по-странно е, че Буалем Сансал знае отговора, или поне твърди, че го знае. Роденият през 1949 година Сансал, който е лауреат на наградата за мир на германските книгоразпространители, е прекарал целият си живот в родината си Алжир. Не само с помощта на литературната фикция той предупреждава за опасностите, свързани с исляма. Особено отчетливо той изрази мнението си пред германския седмичник "Ди цайт". Заедно с други двама мюсюлмани - адвокатката Сейран Атеш и ислямоведът Еднан Аслан - Буалем Сансал предупреждава за опасността от ислямизиране на Европа.

Толкова по-странен е оптимизмът на германците. Песимистичните виждания те явно оставят в ръцете на някои (специално подбрани) мюсюлмани. Как би трябвало да разбираме това? Като изплуване на нещо съзнателно изтласквано от съзнанието ни? Или като рафинирано разделение на труда, измислено с цел да се изрази нещо политически некоректно? Или чисто и просто като доказателство за това, че мултикултурният експеримент все пак се е оказал успешен, след като самите мюсюлмани, или поне въпросните трима, се оказват най-яростните критици на самите себе си? Успехът на мултикултурното общество щеше да е още по-впечатляващ, ако критиката и самокритиката по някои теми не следваха толкова често линията на етническата принадлежност.