Димитър Бочев, Портал Култура

Тези дни Стефан Цанев възроди в медиите една стара притча, разказана му някога от нашия общ приятел Тончо Жечев. Тончо и на мен я разказваше с горчивината и развълнуваността на Стефан Цанев. Става дума за едно древно африканско племе, в което поколение след поколение всеки нов вожд изкоренявал и заличавал радикално всичко, постигнато от предшественика му. И така неуморно от генерация на генерация през цялата 4-хилядна история на племето. Благодарение на тази корава традиция въпросното племе и до ден днешен битува в дебрите на тропическата джунгла, размахвайки все така каменната брадва.

Обстоятелството, че Стефан припомня тази поучителна история тъкмо в днешните политически така несигурни времена съвсем не е случайна. Защото в европейския (всъщност той е по-скоро балкански) вариант на обновения от поета сюжет брадварите можем да се окажем ние, българите. Чиито вождове рушат и сриват пред очите ни със замах всичко, постигнато от техните предходници. При това, което е и най-гибелното, правят го не срещу нашата съпротива, а с нашата възторжена подкрепа.

И за да предотвратя своевременно евентуални обвинения, бързам да добавя, че споделям споделеното не в защита на предишното ни правителство и не в подкрепа на една или друга политическа формация – споделям само като собствена гражданска себезащита. Казано по-откровено, споделям, защото

не ми се живее под екота на брадва, пък била тя и каменна

И в джунгла не ми се живее – искам дума по дума да захвърля каменната брадва и да напусна джунглата. Знам, съзнавам, че това е рисковано, още по-рисковано е обаче да остана дългосрочно в пущинака на буша. Един пущинак, в който резултатите от последните избори ни вкараха и от който и предстоящите избори едва ли ще ни изведат.

Впрочем не сами по себе си резултатите от вота са виновни – резултатите са само номинал. Виновни са всички онези политически партии и партийки, вождове и гласоподаватели, които стоят зад тези резултати, които ги оформиха, употребиха и злоупотребиха в своя полза и в ущърб на нацията ни. Тези употреби и злоупотреби се открояват с особена отчетливост в дейността на служебното ни правителство. Ако има една дума, която да побере най-всеобхватно цялата му досегашна дейност, тя е реваншизъм –

един институционализиран реваншизъм, чрез който президентът си отмъщава

(основателно или не) на доскорошния премиер. Прави го, разбира се, както винаги, за наша сметка, за сметка на неговите избиратели и граждани, които той е служебно и морално задължен да брани от подобни ексцесии. Защото един държавен глава би трябвало да знае, че реваншизмът е деструктивен във всички междуличностни отношения – включително и в обществените. Бих казал дори, особено в обществените.

Всъщност, като се позамисля, всички новоучредени през последните трийсетина години родни правителства са в една или друга степен и форма реваншистки. Първата работа на всяка нова партия и на всяка нова коалиция, грабнала държавната власт, е да тръгне на саморазправа с политическите си предшественици и съперници. Ако в Божието творение в началото бе словото, при сътворяването на всеки нов кабинет в началото е мъстта. А мъстта, която, психологически погледнато, е ресурсът и извечният двигател на реваншистката стратегия, е лош пътеводител. Винаги съм считал, че докато морално силният прощава, морално слабият възмездява. Става дума за отсъствие и присъствие на онази приемственост, която е присъща на най-цивилизованите народи и която е неприсъща на нашего брата. На родна земя тази приемственост е подменена от историческа безпаметност, от враждата, от разчистването на сметки, от дискриминацията, от репресиите над цели партии, съсловия и ведомства – както на централно, така и на общинско равнище.

Зная, съзнавам, че е естествено и дори необходимо едно новоучредено национално правителство да отчете недъзите и пороците на старото. Нека новите властници установят греховете на предшествениците си, нека идентифицират тези предшественици, нека покажат и докажат престъпленията им, нека ги изправят на подсъдимата скамейка дори – всичко това е не само допустимо, а и наложително. Заедно с това обаче, ако не иска да подхожда себично, тенденциозно и тесногръдо, наред с дефектите, новото правителство би трябвало да формулира публично и постиженията на предходниците си. Досега не сме видели подобен опит – едва ли и ще видим. Заслепен от ненавист и окрилен от отсъствието на парламент, който да надзирава и контролира дейността му, новият кабинет

запретна ръкави за ведомствена саморазправа, белязана от поголовни санкции и уволнения

на всички институционални равнища. Този опустошителен подход ни върна десетилетия назад в беса на отечественофронтовските акции през първите следвоенни години, когато гражданският терор беше най-необуздан, най-агресивен и войнствен. Докато през последните трийсетина години хранехме тънката надежда, че крачим в крак със светския дух на времената, показните наказателни акции на новите ни държавници ни върнаха в дебрите на комунистическото мракобесие, в замаха на онази каменна брадва, която удар след удар прокарва път назад към пещерното варварство. И за да разчистя евентуални неволни и волни недоразумения, ще повторя: не препоръчвам един безкритичен подход към несъмнените безобразия на предходното правителство – пък и на всички предходни правителства. Препоръчвам само съблюдаване на регламента, препоръчвам аналитично мислене и обективна преценка, препоръчвам онази цивилизованост, която новата ни държавност тъпче безогледно ден след ден. Като граждани с гражданско съзнание, всички ние бяхме живи свидетели на корумпираността и грабителството на всички, на абсолютно всички досегашни правителства и мандати. Това обстоятелство налага тази щафетна престъпност да бъде установена, разобличена и санкционирана подобаващо. Нейната повсеместност налага обаче горчивия извод, че корумпираността е въпрос не толкова на държава и държавност, колкото на национален манталитет. Обстоятелство, което я прави така жизнеспособна и жилава, така неуязвима за закона. Законът е политическа конюнктура, а политическа конюнктура лесно се променя и сменя. Непроменима и непреходна е, за сметка на това, народопсихологията. И ако законите срещу корупцията, колкото и перфектни да са те, се прилагат от корумпирани служители, а с други ние не разполагаме – няма как да подменим народа си с друг, по-нравствен – то и резултатът е обречен: в такъв случай порокът на социалната практика ще похити без остатък благородството на закона. Това става пред очите ни и днес. А става, защото сам по себе си законът работа не върши – хората не могат да бъдат направени добродетелни по ведомствен път. Между два закона – учи една древна руска мъдрост – има една пролука, между три закона обаче има вече две пролуки. А желаещи да се проврат през тях на родна земя – бол и бол. И се провират успешно ден след ден пред очите ни – чак на правителствено равнище, на равнище вицепремиер чак.

Ето значи още един

попътен знак в бойкия ни марш назад към каменната брадва

„Всеки, който тръгва да се бори с чудовища – съветва Ницше – трябва да внимава да не се превърне в едно от тях.” А на балканска земя властимащите по традиция не са внимаващи – докато в европейските държави държавната власт на държавника ограничава и регламентира общественото му поведение, у нас властта е винаги индулгенция за греховността. Обстоятелството пък, че своеволията на новия ни кабинет са така масово и така възторжено аплодирани не само в социалните мрежи, ги прави още по-злотворни. Защо е така, ще разкрие отново геният на Ницше: „Лудостта у индивида е рядкост, но в групи, партии и нации е правило”. Умножена по броя на всички ни, индивидуалната лудост на един или друг премиер, вицепремиер (особено вицепремиер) и министър набира скорост и се популяризира, превръща се от индивидуална в общонародна, от феномен в национална съдба се превръща. 

Какво да се прави тогава ли? Ами това, което и аз се опитвам да сторя със скромните си усилия дума по дума: да припомня на онези, които ме управляват, че ме управляват не в името на президента и не в свое име, а в мое име, да ги подсетя, че законът е по-могъщ дори и от законодателя, че неговото върховенство е единствената надеждна гаранция срещу нашествието на каменната брадва. Която аз отдавна, преди цели епохи и хилядолетия още съм захвърлил в генетичното си минало. За да грабна перото…