През 1924 г. с Определение № 1 на Върховен касационен съд на основата на Закона за защита на държавата са забранени БКП, Партията на труда, БКМС и техните синдикални и кооперативни организации.

Този идеалистичен опит по законодателен път да се спре настъплението на червената чума в България се оказва тотално неуспешен. Главен идеолог е правителството на Демократическия сговор, с министър-председател Александър Цанков. Ако Цанков си беше свършил читаво работа, днес българите трябваше да му издигнат паметник. Но резултатът от забраната е тъкмо обратен. Комунистите излизат в нелегалност и поемат по пътя на разбойниците - курс на въоръжена борба. Именно така се стига до преврата на 9 септември 1944 г., след който БКП се превръща във водеща политическа сила в страната.

На 2 април 1956 БКП провежда „историческия” Априлски пленум, на който уж се развенчава култът към личността на Сталин - респективно към Вълко Червенков в България. Реално обаче този пленум се превръща в отправна точка и начало на тоталното обсебване на цялата власт в държавата от Тодор Живков и партизаните от „Чавдар”. Пленумът дава всъщност началото на митологизирането на социализма, династията на Живков и създаването на една малка каста от неграмотни партизани, които окупират властта за десетилетия напред. Всички инакомислещи и грамотни личности в БКП се изметени и обявени за врагове, както преди това са смазани хората с друга политическа ориентация.

Митологизирането на този пленум получава и творчески образ, а цяло едно поколение поети, писатели, художници и музиканти се провъзгласява за “априлско”.