Срещу какви отстъпки на Радев турската страна замрази "Боташ" - всмукване на българския стратегически ресурс?

Огнян Минчев

Отношенията с Турция са от ключово значение за поставянето на България на геополитическата карта на Балканите - и в по-широкия контекст на източна Европа.
Договорът с "Боташ", наложен по неизвестен за нас начин на едно служебно правителство създаде огромно преимущество за Анкара да лансира и да постига своите цели в партньорството с България.

Вчера при срещата на Радев с Ердоган "Боташ" е бил "замразен" за 15 месеца. Ние не знаем какво точно означава това, но по-тревожното е, че не знаем срещу какво -

срещу какви отстъпки от българска страна е получено съгласието на турския президент

за това "замразяване". Какви са интересите на Турция и на България в необходимия процес на разширяващо се двустранно сътрудничество?

Турция се превърна в кръстопът - "хъб" на енергийни потоци, оползотворявайки както неизбежното от географска гледна точка транзитиране на азерските въглеводороди по посока Европа, така и потоците от природен газ от Русия, която е под санкции и има нужда да "маскира" суровината като нечия друга собственост. През Турция преминават и ще преминават разширяващи се потоци от нефт и газ от Близкия изток в западно направление.

Затова Анкара се нуждае от

дъгосрочни споразумения с България за увеличаване на потоците въглеводороди

през българска територия към Европа, които - за предпочитане - да са свързани с придобиване на българска транзитираща инфраструктура.

Ние отново се изправяме пред казус, с който трябваше да се справим при натиска от "Газпром" през 90-те години, насочен към придобиване на газовата ни инфраструктура чрез "Топенерджи". Този път - със "силни аргументи" от страна на Анкара, разполагаща с договора с "Боташ" като средство за натиск.

Засега нямаме достоверна публична информация за актуализираните турски интереси в двустранните отношения, но доколкото може да се вярва на полупублични източници - Анкара се интересува от придобиване (под някаква форма) на Нефтохим-а желае концесионирането на магистрала Черно море, която е част от ключов инфраструктурен коридор с високо отбранително и геостратегическо значение през Балканите,

Турция желае да заеме ролята на ексклузивен снабдител на България с енергоресурси в широк спектър - включително авиационен бензин за обслужване на бойната и логистична авиация на НАТО на българска територия и на Балканите. Доколко тези претенции са наистина актуални ще можем да разберем тогава, когато Анкара и София дадат някаква публична информация по въпроса.

В дългосрочните интереси на София и на Анкара има както сфери, в които двустранното сътрудничество носи значими ползи и на двете страни, така и сфери, в които

София трябва много внимателно да преценява

спецификата на своя дългосрочен стратегически интерес.

Турция иска да бъде овластен "хъб" - кръстопът на максимално концентрирани енергийни и стратегически коридори. България иска да се възползва от своето централно географско разположение на Балканите за да бъде също "хъб" както в енергийната сфера, така и в логистиката на транспорта, на отбраната на НАТО и на стратегическите баланси както между страните в региона, така и между големите играчи, които се борят за влияние и контрол върху него - включително и Турция.

Затова целта на Анкара е максимално "всмукване" на българския географски и стратегически ресурс

в сферата на влияние и контрол на Турция - т.е превръщане на България в транзитна, но безгласна територия под контрола на турския стратегически интерес, съперничещ си с други стратегически интереси в региона и в неговия по-обширен контекст.

Притеснително е доколко настоящото управление на България начело с Румен Радев притежава капацитет - политически, интелектуален и волеви - за да защити дългосрочния български национален интерес в необходимото разрастване на двустранното сътрудничество с Турция. Кое ни кара да се съмняваме в наличието на подобен капацитет на Дондуков? Преди всичко факта, че познаваме Радев от 10 години, знаем възгледите му, степента на компетентност, с която разполага, както и степента на зависимост - лична политическа зависимост от фактори, които са играли полупублично ролята на негови ментори в полза на небългарски (меко казано) интереси... Най-сериозният аргумент за нашите съмнения по въпроса за това дали Радев може да защити и да пласира българския интерес в разговорите с Анкара се нарича "договор с "Боташ". "Замразен" или не, този договор ни показва

смайващата готовност на Радев и групичката около него да се подписват с лекота - безотговорно

под документи с драматично важно и дългосрочно значение за страната ни.

В този смисъл, тревожно важно е да разберем доколко "замразяването" на Боташ е добра новина, или е индикатор за разрастващ се турски натиск върху българската държава да направи концесии със своя стратегически интерес в полза на стратегическите цели на Анкара и в посока превръщане на българския национален ресурс в инертно притежание на регионалната голяма сила на Балканите?