Александър Димов

Настоящото изследване разглежда частица от системната и целенасочена стратегия на Руската империя (и нейните съвременни продължения) за утвърждаване на символично и идеологическо присъствие в ключови български територии. Тази стратегия се осъществява чрез механизми като историческа манипулация (по-просто казано – лъжа), внушаване на чувство за дългова благодарност, както и чрез използването на общата православна идентичност като инструмент за културно и политическо влияние.

В рамките на изследването ще обърна внимание на случая с циничния паметник на руския адмирал Фьодор Ушаков, разглеждайки хронологията, контекста на неговото изграждане и посланията, които той цели да предаде. Не на последно място ще анализирам и гражданската реакция на общественика Георги Чунчуков (който имам честта да познавам лично), чието противопоставяне на този пропагандно-исторически акт представлява значим пример за обществено съпротивление и резултатите от него.

На 1 март 2005 г. на първа страница на в. "Добруджанска Трибуна" е поместена информация с наслов "Паметник на руски герой ще издигат на нос Калиакра". Следва "Паметник на адмирал Ушаков да бъде издигнат на нос Калиакра, предложи община Каварна". На 7 март (няколко дена по-късно) Георги Чунчуков реагира със статия в същия вестник. Авторът прави справедливия извод, че този адмирал, който е участвал в морско сражение срещу флота на Османската империя до нос Калиакра през 1791 г., може да бъде единствено герой на Руската империя и няма нищо общо с историята на България. Фактически той се сражава за 

заветната руска цел, 

следвана неотлъчно от всеки руски самодържец от Петър I нататък - овладяването на Проливите (конкретният случай не е изключение).

В крайна сметка проектът е реализиран през август 2006 г., когато е поставена скулптура в цял ръст на руския адмирал Ушаков. Събитието е предшествано няколко месеца по-рано от визитата на генералния консул на Русия във Варна - Анатолий Шелкунов. Проектът е съгласуван с него и с Българската православна църква. Особен интерес представляват изказванията на каварненския кмет Цонко Цонев и руският консул Шелкунов. Във вестник "Нова Добруджанска Трибуна" на 2.03.2005 е цитиран г-н Цонев: "Няма по-ярка личност - чужденец, която да е свързана с историята на нос Калиакра в интерес на България". В същия вестник от 27.04.2006 г. четем думите на г-н Шелкунов: "Оценявам идеята като дълг на потомците, на хората, които са положили костите си за свободата и независимостта на България". Отново в "НДТ" на 9.08.2006 г. пише: "Тази победа е влязла в историята като едно от най-ярките събития в борбата на Русия за освобождението на християнските народи на Балканския полуостров от османско иго. Паметникът се изгражда по инициатива на Община Каварна и генералното консулство на Русия във Варна... Активна подкрепа на проекта е оказана от Министерство на културата, Асоциацията на българските черноморски общини, варненското отделение на Дружеството за приятелство с народите на Русия и България и Генералното консулство на Русия във Варна." Ще завърша с последния пример във вестник "НДТ" от 11/13.08.2006: "Тази победа ознаменува началото на историческата мисия на Русия за освобождението на православните народи на Балканите, каза в приветствието си посланик Потапов... Издигането на паметника на генерал Ушаков е блестяща победа за признателността на българския народ за саможертвата на руските моряци, каза Варненският и Великопреславски митрополит Кирил... Този паметник всеки ден, всеки месец, всяка година ще ни напомня за руските ни приятели, каза кметът."

Цитатите са публикувани във втория опит на Георги Чунчуков да възпре поредния паметник на лъжата в статията му във вестник "Про и Анти" от 6-12 февруари 2009 г., брой 5. Авторът подкрепя своята позиция с доводи на базата на исторически факти, както и във своята първа статия от 2005 г. Кулминацията на събитията достигат своя връх на 24.09.2011 г., когато инициаторите на изградения неадекватен паметник решават, че той не е достатъчно достоен по своята големина и мащаби за величието на Русия, и откриват допълнително изградена арка зад вече поставената скулптура на руския адмирал. Надписът върху арката гласи: "Слава на черноморския флот на Русия, сражавал се за православната вяра и свободата на България". Реакцията на общественика Георги Чунчуков е мигновена, през октомври месец той пише своята трета статия, тоест малко след нейното откриване (24.09.2011 г.). 

Преди да отворя въпроса за резултатите от неговата справедлива и бих си позволил да я определя като патриотична дейност, ще внеса още яснота върху 

историческата некоректност, 

с която е закърмен циничният паметник на нос Калиакра. С това по никакъв начин не подлагам под съмнение доводите на г-н Чунчуков, напротив, дори подсилвам неговата морална и основателна позиция.

Какви са последствията от войната водена от Руската империя при Екатерина II, част от която е й морското сражение в което взима участие адмирал Ушаков? Ще използвам извадка от книгата на д-р Петър Гудев - "Историята на Източния въпрос преди освобождението на България":

"Победата, която през това време била нанесена на Турците при Мачин дошла навреме да помогне на другите руски усилия за сключването на мирът с благоприятни за тях условия. Великия везир приел предложението за едно примирие, което и било подписано на 11 Август (1791) в Галац, а след него и

окончателния мирен Договор, подписан в Яш на 29 Декември с. г. Според условията на този договор (Яшкия), Портата признавала окончателно Крим за руска област, като й предавала и щ Очаков. Според чл. II Влашко и Молдова оставали в положението, което им се създавало с чл. XV от Кайнарджикския договор, потвърдено с конвенцията от 1779 и чрез акта от 1783. Правяла се обаче една крачка напред към пълното им отцепване от Турция: до сега Господарите на двете Княжества се назначавали направо от Цариград, като

обикновени турски чиновници, та руското влияние не можело да се опражни върху тях с желаното значение, защото при първия признак в това отношение Портата ги замествала с нови. В Яшкия договор се постановява (чл. IV), че занапред Господарите ще се назначават един период от седем години, преди изтичането на който не могат да се заместват. По тозн начин се правила една услуга на местното население, но се спомагало и на руските интереси, защото в този срок се давала възможност да се оползотворят наклонностите на Господарите. Безборедко, крайно доволен от този изход, ходатайствал да се дадат на всички турски пълномощници големи парични възнаграждения под вид на пътни разноски, а эа секретаря освен тях, да му се дадат тайно други 2000 жълтици.

След свързването на мира царицата пратила известие на гръцките въстаници да прекратят неприятелствата си, защото нямало вече да произлезе от тях полза. С горест

на сърцето Ламбро отоворил: „ако императрицата е направила своя мир, за моя не е дошло още време“. Но турците, освободени от вънкашните си неприятели, не закъснели с превъзходните си сили да потушат възстанието. Гърците спечелили от тая война, както и от предишната, естествения резултат от възстанието им: разорения и робство. Но за тях, както и за Българите било постановено в договора правото да се изселват в Русия при пълна свобода в продължение на 14 месеца. Българите се възползвали до известна степен от това право, защото около 360 000 души напуснали огнищата си, за да населят

южнитъ степи на Русия. Но за тях произлезли от тая война и следващите добрини: 

1) появяването на Пазвантоглу Осман във Видин и опустошенията на Северозападна България, които произлезли от разбунтуването на този турски паша. Описването на тия опустошения не се пада тук. Достатъчно е да споменем, че за осмирението на Пазвантоглу тръбвало да дойдат под Видин 40 паши из Цариград и Азия. Софроний Врачански излага в своето житие една малка част от злините, които претърпяла България по него време. 

2) Разбунтуването на Али паша Янински, който по своит опустошения станал известен още тогаз по целия 

свят; Македония до Пловдив била предмет на неговит хищничества. 

З) Размирението на Шкодренския паша Кара Мустафа, който разорил Охрид и ограбил Западна Македония. 

4) Кърджалиите, със своите Емин-ага и Кара-фензъ, дължат своето появяване на хаосът, в който била докарана Турция от тая война. Пловдивския аенин Молла-ага се вдигнал на чело на тези орди и опустошил цяла Източна България, под предлог за отмъщение на Мустафа Байрактар. Неговит эверства и опустошения съставляват най-мъченическата епоха на тая част от България. От изброените главатари били разорени до дъно градовете : Хасково (1791), Копривщица (1793 и 1795), Панагюрище, Станимака (1793), Трявна (1798), Севлиево, Плевен (1798 и

1800), Калофер, Тетевен (1801), Стара Загора и пр. Нито Екатерина ІI, нито наследника й, направили каквато и да е постъпка в Цариград за ограничение изтезанията надъ техните едноверци. Защото „Екатерина не водяла война право и настойчиво за освобождението на християните. Въпроса за техните права бил само един допълнителен въпрос за разрешението чрез победоносното руско оръжие на една задача от чисто политическо свойство, при което на християните се опирали като на едно опасно за Портата оръдие".

Населението на княжествата Влашко и Молдова спечелило от тая война не повече от Българите. Безбородко, който имал случай да види в какво положение се намирало сега това население, го описва така в едно писмо до Воронцова:

"Никой, който е виждал по-преди тая земя, няма да я познае сега. Тя е толкова разорена, щото на нищо не можеш да погледнеш без съжаление. Веселостта на народа се е обърнала в униние; няма никакъв признак вече от тяхната привързаност към Русия и те желаят по-скорото сключване на мира... Всичките болери почти са изхвърлени из своите къщи; нечувани са обидите и разорението, на които са изложени жителите. Молдова няма да благославя паметта на починалия (Потемкин б.) като гледа опустошенията, които надминават всяко въображение, както и безредията, вън от всяка мярка. Трябва да ви спомена тук и за населението, което искаме да заселим в нашата земя. Без да има приготвено нищо в запас за преселенците, или за тяхното настаняване, или за посяване, или поне за прехранването им на първо време, гонят ги насила да отиват зад Днестър. Хората преминават реката със семействата си и с имуществото си, натоварени на коля, но като не намират там нищо, вращат се пак назад, което сам видях с очите си. Употребяваните при това насилия ги карат да се оплакват и човък слуша само неприятности."

Ще обобщя накратко какво спечелиха християнството и балканските народи от тази война:

 демографски удари и разорения

Стотици хиляди християни (включително десетки хиляди български семейства) са преселени в Русия (къде доброволно, къде насила), а бащините им огнища са опустошени, редица градове са превърнати в пепелища. Няма да приключа с този пример, а ще опиша подвизите на героя от нос Калиакра през следващите години, когато в Русия управлява следващият руски самодържец - Павел I. Текстът е от същата книга на д-р Петър Гудев.

"На 17-и ноември 1796 година тя се поминала и на руския престол дошъл Павел Петрович. По това време французите, в своя революционен ентусиазъм, правели големи крачки в усилването на могъществото си, въпреки недоволството на другите държави. Французите били завзели, между другото, и Йонийските острови (през 1797 г.), където се представили като освободители от венецианското иго: „Един безброен народ се беше стекъл да ни посрещне с викове от възторг и радост, както въодушевяват народите, когато придобиват свободата си“ — съобщавал Бонапарт в Париж.

„В Албания и Гърция още си спомнят за Спарта и Атина. Аз водя вече преписка с водителите в страната и твърде е възможно из тази пепел да излезе една Гърция. Напразно ще искаме да поддържаме турската империя; ние ще видим нейното падение още през нашия живот. Завземането на тия четири хубави острова ни дава възможност да я поддържаме — или да вземем и ние своя дял. Фанатизмът на свободата, който почва вече да прониква в Гърция, ще стане по-силен от религиозния фанатизъм. Великият народ (французите — б.) ще намери там повече привърженици, отколкото Русия.“ — явявал Бонапарт на френското правителство и се готвил да простре „освобождението“ и на сушата. Това било заместването на Русия в турските работи. В Петербург съзрели истинското значение на това френско стремление и се завзели да го парализират по какъвто и да е начин. Сеrа малка нужда имало да се галят християните в Турско, защото от тях сега нямало потреба; те не били в състояние да помогнат срещу силния съперник, който бил успял да обърне в своя полза чувствата им. За това Русия се обръща към Турците. Неи дошла на помощ Англия, която не искала да допустне эавоеванието на Египет, гдето Бонопарт бил вече преминал (1798). Цар Павел заповядал на руския вице-адмирал в Черно море, Ушаков да се доближи до Босфора и да съобщи на Портата, че руската флота е готова да помогне на Турция, гдето и да било, щом тя пожелае. На руския посланик в Цариград, Тамара, било заповядано да предложи на Портата една помощь от 70,000 души войска, която да помага на Турците в борбата им било против френците, било против разбунтувалия се видински паша Пазвантоглу. Без да обраща внимание на досегашното поведение на Русия, Султана приел с готовност предложението на Царя. Щом съгласието му било дадено, тутакси била сключена една конвенция (8 Август 1798) между Турция и Русия да бранят взаимно целостта на владенията си. При всичко че тежестта от тая конвенция падала на Русия, защото само цълостта на турската територия се заплашвала, руския монарх приел с готовност условията й. Не след много руската флота под началството на адмирала Ушаков се явила в Босфора и на 23 август хвърлила котва при Буюкдере, за да се съедини с турската.

Сега се захванали преговорит за един формален съюзъ между Руси и Турци, който и бил подписан на 23 Декември (1798). Договора съдържал същите почти условия, както и подписаната по-преди конвенция ; той постановявал, че между двете държави се свързва един отбранителен съюз "да се установи помежду им едно толкова тясно приятелство, щото занапред да имат същите приятели и същите неприятели" (чл. I). Договорящите страни гарантират взаимно своите владения: "Н. и. в. руския цар гарантира на Високата Порта всичките й владения без изключение, както са били преди навлизането в Египет и н. и. в. султана гарантира всичките владения на руския двор, както са сега“ (чл. III). Съюзниците се задължават взаимно да си помагат било с войска, било с пари (чл. V). С отдълно уговорени условия руския цар се задължавал да помага на Султана срещу френското правителство, "което, като упорства в своето намерение да разрушава закона Божий, престолите на владетелите и всъкакъв ред, и като е успяло чрез завоевания и чрез заразяване с развратни идеи да пороби много земи, устремило се е към земите, които принадлежат на Портата“.

Царя щял да достави една руска ескадра от 12 кораба, които Портата се задължавала па пропуща свободно от Черно за Средиземно морета и обратно, за да действа заедно с турската флота против общия неприятел. Ако за защитата на турските владения се появи нужда от сухопътна войска, Павел се обещавал да изпрати един корпус от 70—80 хиляди души, които след минаването на Днестър ще бъдат поддържани на турски средства. Англичаните от тяхна страна в същото време се нагърбили да зашищават африканските турски владения против Френците. След Абукир те сполучили наистина да повърнат Египет на Портата. Ако поведението на Англичаните, известни у нас като приятели и защитници на Турците, може настоящия случай да се обясни, то как ще се обясни поведението на Русия, която минава у нас за вечен и искрен враг на християнските тирани? Отговора на този въпрос може да представлява трудност само за онези християни, които виждат в Русия една чистосърдечна бранителка на църквата. Със своя съюз Павел не раздирал завещанието на Петра І, а правил голяма крачка към изпълнението му.

В изпълнение на този съюз руско-турската ескадра излязла през Дарданелите в Средиземно море и не закъсняха да се яви пред Йонийските острови, за да изгони от там опасния съсед. Кръста Христов се прегърнал тук с мохамеданския полумесец. Населението на Йонийските о-ви било благодарно от републиканското френско управление, но понеже неговото съдействие било потребно за изгонването на френците, гръцкия патриарх в Цариград бил принуден по съветите на руския господар да напише едно възвание към своето паство, гдето Френците се представлявали като безбожници, осъдени да попаднат скоро под ударите на Божия гняв. "Тия хора без вяра, след като потъпкаха Божиите и човешки закони, маскират своето безбожие с лъжливото име на някаква свобода и равенство. Църквата, в своя дълг да се грижи за спасението на душите, приканва всички православни да се присъединят към войските на царя и на султана за изгонванието на Френците“, се говори в това възвание. А в друг един манифест, подписан от адмирала Ушаков, се казвало на островитяните, че "руския император и султана, водени от Божията воля и свързани с най-тясното приятелство, предприемат да ги освободят от хомота на безбожния френски народ“. Ушаков им обещавал, че независимостта им ще бъде почитана и даже увеличена и че те, ако желаят, може да си наредят едно републиканско управление. По този начин началника на православната Христова църква препоръчвал приятелството на мохамеданите срещу други християни, а най-абсолютния самодържец обещавал републиканско управление. Островите не закъснели да паднат в ръцете на съюзниците. През февруари (1799) френците след едно 20-месечно владение били изгонени из последната крепост в тях; те били заменени навсякъде почти с Русия, а Турците останали да окупират градищата. Веднага руския адмирал свикал представители от 7-те острови, които да наредят гражданското им управление. Султана предложил да се създаде от тях нещо подобно на Влашко-Молдова, едно княжество с християнски управител, който да се назначава от Портата; или да се дадат на някоя второстепенна държава; или най-сетне да се направи от тях една самостоятелна република. Руския господар не се съгласил на първото условие, защото по такъв начин не произлизала никаква печалба за Русия.

За очудвание на Султана той приел да се направи от тях една република, която да бъде под сузеренството на Турция и под покровителството и гаранцията на царя. 

През Март (1800) бил сключен договора между двете държави за уреждането на тая република, чл. XІ на който гласи: „Н. и. в. руския цар, за да докаже чистосърдечното си приятелство към н. в. отоманския император и за да покаже колко присърце има величието на своя приятел, Високата Порта, обещава се да изходатайства от другите държави, щото споменатите острови да се уредят по взаимното им съгласие“. Действително, чрез Амиенския договор (1802) се припознава станалата спогодба между Русия и Турция за тия острови."

По този начин Руската империя се грижи за православието и за свободата на балканските народи. Героят от нос Калиакра е командвал руска ескадра в служба на Османската империя. Толкова за неговия героизъм и заслуги за православната вяра и свободата на България. Ще приложа още две руско-османски конвенции, които потвърждават справедливата теза на г-н Чунчуков, че това е паметник на лъжата.

Ункярискелесийският договор е международен договор, сключен между Османската и Руската империя на 8 юли (26 юни стар стил) 1833 година в местността Hünkâr İskelesi (Султанския пристан) край Константинопол, с който се създава военен съюз между двете държави. В началото на 1833 г. Османската империя е застрашена от своя васал Египет, чийто управител Мохамед Али паша изпраща войските си срещу столицата Константинопол. По искане на османците Русия изпраща на помощ свои кораби и 30-хиляден военен контингент, който предотвратява предстоящото нападение. Ункярискелесийският договор регламентира създалите се съюзни отношения между двете империи. 

Русия се задължава и в бъдеще да предоставя военна помощ на Османската империя в случай на война. В замяна на това тайна клауза на договора дава на Русия правото на безпрепятствено преминаване на нейни военни кораби през Черноморските проливи, както и възможността да поиска затварянето им за военни кораби на трети страни.

Руски източници:

http://www.hrono.ru/dokum/1833unkyar.html

http://bre.mkrf.ru/domestic_history/text/4699611

https://dic.academic.ru/…/%D0%A3%D0%BD%D0%BA%D1%8F%D1%80

Руската православна империя заедно с Османската ислямска империя потушават заедно християнските въстания за освобождение от османско владичество във Влахия и Молдова! След потушаването те са подложени на двойна руско-турска окупация! Конвенцията следва надолу:

БАЛТА-ЛИМАНСКАТА КОНВЕНЦИЯ от 1849 г. е сключена между Русия и Турция на 19 април (1 май) в Балта-Лиман (село на Босфора, близо до Истанбул) за период от 7 години. Балтийско-лиманската конвенция поддържа окупацията на княжествата от руските царски и султанските турски войски, което потиска революционното движение от 1848 г. в тези княжества (Влахия и Молдова); премахва системата на избиране на владетели от боляри и въвежда назначаването им от турския султан в съгласие с руското царско правителство, премахва общите болярски събрания и ги заменя със законодателни съвети, чиито членове трябва да бъдат назначени като управници, поставя държавния живот на княжествата под контрол на турските и руските комисари. 

През 1851 г. военната окупация на княжествата е прекратена.

https://bigenc.ru/domestic_history/text/1847839

Ще завърша с резултата от дейността на Георги Чунчуков срещу циничния паметник на адмирал Ушаков. На 10 август 2013 година, при полагането на венци на паметника на адмирал Ушаков се вижда, че хибридните исторически лъжи от арката са заличени. Едва ли това е следствие от метеорологичните условия, понеже периодът е твърде кратък - около 2 години. За подобни щети от метеорологични фактори са нужни стотици, дори хиляди години. Кой е заличил надписа и поради каква причина го е направил? Интересен въпрос, който остава без отговор. Без съмнение не са "вандали", в такъв случай надписът би бил възстановен мигновено, както се възстановяват повечето хибридни надписи върху маркиращите българската територия руски имперски тотеми. Всеки сам да си направи изводи за основанията и подбудите, които са подтикнали община Каварна да изгради това недоразумение.