Димитър Попов

Вече е възможно редовно избрано правителство скоро да постави точката на едногодишната сага, наречена „Смяна на властта с всякакви средства“, и да поеме тежкия дълг на държавното управление. В краткосрочен план не очаквам голяма промяна обаче. Политическите партии не са заявили нови политики, различни от тази на ГЕРБ. Пак вдигат пенсиите, дават добавки, няма да пипат данъците, борят епидемията с ваксини и дори продължават строителството на пътища, срещу което негодуваха. Патосът на новото мнозинство е срещу лицата около Борисов, които трябва да бъдат чегъртани, съдени, изолирани и прочие, защото не са от нашите. 
Прилича на старата приказка

 „стани ти, да седна аз, че огладнях”

Няма лошо, избирателите без друго не искат нови политики, не искат реформи, не искат революции. Искат същото, както досега, просто им омръзна от лицата на Борисов и тези около него, затова избраха други хора. Съкровената им надежда обаче е една - нищо да не се променя по същество. Не е трудно за разбиране, ако човек следи обществените настроения. Големите промени ще са в персонален план и се свеждат до едно: Кой ще вземе парчетата от баницата. Защото, както казваше един народен човек, новата власт води много гладни и докато се наядат, голям зор ще видим.
Ето защо в краткосрочен план мен бъдещото правителство не ме вълнува особено. Този филм съм го гледал, както се казва. Но от събитията през последната година произлязоха няколко трайни тенденции, от които си направих три извода и тъкмо те формират моя дългосрочен песимизъм за бъдещето.

Извод първи – харесаха Радев, защото има твърда ръка

Президентът Радев най-активно се възползва от модните настроения на 45% от българските избиратели, които искат твърда ръка и зачертаване на многопартийната демокрация. Той заигра с образа на твърд проруски настроен генерал, който громи враговете си безкомпромисно и до крак, както това е прието в имперските традиции на Москва. Неговото поведение създаде цяла поредица от прецеденти в българската политика, които трасират път за излизане както от НАТО, така и от Европа. 
Той доказа, че в България е възможно, след общ консенсус на политици, да бъде избран за президент генерал, публично посочен от Москва като „проруски политик“. Този факт разтревожи повече европейските и американските лидери, отколкото българското обществено мнение. Напротив, социологически проучвания, показаха, че над 50% от българите симпатизират на Русия и на Радев и дори минават за русофили. Това пропука консенсуса около геополитическия път на България и в резултат се появиха поне 6 нови, откровено проруски партии, открито прокламирани от Москва и развяващи руското знаме на своите събирания. Всички те издигнаха един и същ лозунг – Вън от НАТО!
Президентът Румен Радев оглави нещо като въстание и улични метежи, поощрявайки протестиращи срещу ГЕРБ партии и превръщайки се в техен политически водач. Искайки оставката на премиера и на главния прокурор, Радев грубо се намеси в работата на изпълнителната и съдебната власт, като използва неконституционни методи за натиск от улицата и заплаши обществото с гражданска война – нещо което можеше да се случи, ако изпълнителната власт, по примера на други власти в ЕС, беше отговорила на уличния натиск с масово полицейско насилие. Радев игра ва банк, погази Конституцията и не получи никакъв отпор в обществото. Напротив, по рейтинга му се вижда, че общественото мнение оценява положително неговия опит да създаде полупрезидентска република с лидер, който заобикаля парламента и директно атакува конституционно установените власти.
Радев е първият, който използва служебното правителство като инструмент за разправа с една от партиите по време на избори, които той трябваше да организира като неутрален и справедлив съдник. По този начин той постави на изпитание самата същност на демокрацията, която гарантира равноправно участие на всички партии в изборния процес и честни правила, за които да следи неутралния президент. По всеобщо признание на самото обществено мнение, служебното правителство на Радев беше участник, страна в тези избори, и това постави под въпрос резултатите от тях. Това обаче не предизвика негодувание и гласове за защита на демокрацията дори у онези 35% от българите, които твърдят че са срещу твърдата ръка, срещу авторитаризма и държат на политическата толерантност. Което още веднъж доказва главното – българското общество е готово да приеме авторитарен лидер, дори ако той е посочен от Москва.
Тъй като действията на Радев не срещнаха отпор и от онези институции, които са призвани да пазят демократичния модел на управление, не виждам причина следващият президент, който и да е той, да не използва президентството като самостоятелна власт, която може да се бърка на останалите, използвайки уличен метеж като основен инструмент. 

Извод втори – Задкулисието пак дърпа конците

И в тази последна година получихме ярки доказателства, че в България задкулисните сценаристи здраво държат юздите на държавата. Те нито за миг не са преставали да бъдат паралелна власт, която кадрува в държавните институции, в политическите партии, в медиите и дори в организирането на улични протести. 
Техният основен политически инструмент си остава ДПС. Тази партия, която се внедрява във всяко правителство досега, гарантира модела за достъп до обществени поръчки, до съдебната система и до другите блага на властта. Защо са избрали ДПС? Защото тя е във всеки парламент, има твърд електорат,  управлява се от консенсусен лидер, с който може да се договаряш за всичко. На фона на слабите партии, които не са в състояние да излъчват силни политически мнозинства, ДПС е балансьора, без който е невъзможно да мине дори избора на парламентарен председател. 
Освен това като етническа партия, отговорна за етническия мир, ДПС се радва на голямо внимание от великите сили. Движението има подкрепата на САЩ, покрай Доган то зависи от Русия, по разбираеми причини има подкрепа на Турция, а за Брюксел движението е основен жалон, доколкото отношението към малцинствата се смята за характеристика на либералната демокрация. Така през ДПС задкулисието има международно одобрен съюзник, чрез който може да легитимира своя нелегитимен, мафиотски контрол върху българските държавни институции.
Тъй като обаче, по разбираеми причини ДПС не може да е водеща политическа сила в което и да е българско правителство, задкулисието създава временни политически субекти около харизматичен лидер, влага в тях огромни пари и печели с тях избори, след което им внедрява ДПС като партньор (таен или явен – все едно) и чрез движението гарантира, че новия харизматичен лидер няма да се еманципира от своите създатели. Такъв беше случаят с царя, когото изпратиха в пенсия защото накрая научи български и нарече ДПС проклятие; такъв е случаят и с Бойко Борисов също. Сега новият сериал включва сагата около ИТН, създадена по модела на НДСВ и ГЕРБ. 
След първия неуспешен опит да състави правителство около своята креатура Николай Василев, задкулисието ще направи втори опит,който може и да е успешен. Ролята на Слави в този сериал пак е да прочете пред камерите състава на правителството и да въздъхне дълбоко от добре свършената работа. 

Извод трети – българският политически елит е партизански елит

Много станаха доказателствата от последната година, които потвърждават че българскияj политически елит не притежава достатъчно грамотност, опит и познания, както и обществено доверие за да управлява страната публично, според европейските правила и закони, в интерес на общото благо.
Последните събития от изборите на 4 април и сега на 11 юли показаха, че той не може да състави и правителство без участието на задкулисните играчи и без външен натиск... С просто око се вижда причината - лидерите поставят на първо място партийния интерес, а после и личната си кариера. За тях самата държава е второстепенен приоритет, доколкото те се схващат като хора, които представляват само част от народа и пет пари не дават за останалите му части. Това липсващо разбирателство, единение, общ консенсус и съзнание за това, че сме единна нация и държавата е по важна от партията, е хронична болест на българските политици от 140 години насам.
Партийната партизанщина личи и в начина, по който политиците се разправят с малкото държавници сред техните среди. Обективен анализ ще ни посочи, че в най-новата история има трима лидери, чиито резултати ги правят успешни политици. Иван Костов, който промени държавата след голяма криза, постави я на европейския път и въпреки обвиненията за приватизацията и корупцията, има много повече заслуги от всеки друг до момента. Симеон Сакскобурготски, който пое върху себе си негатива от непопулярните мерки, като спирането на блокове от АЕЦ Козлодуй и унищожаването на ракетите СС 23, но успя да ни вкара навреме в НАТО и в ЕС, въпреки че не отговаряхме на никакви критерии за членство. Бойко Борисов, който с магистралите, метрото, удвоените доходи, икономическата стабилност в държава, която е еталон за нестабилност и перманентни кризи, определено се записа като най-дълго управлявалия български държавник. 
Начинът, по който бяха сатанизирани и изритани от политиката тези трима лидери показва, че 

политическият елит не осъзнава ролята си на национален елит,

 който вкупом има дълг към цялото общество. Той мери всички с аршина на партийния партизанлък, който така добре устройва посредствените кариеристи, които стават политици у нас. 
Спор няма, че политическите нрави все пак са променени донякъде, защото днес нито Костов, нито Борисов бяха насечени с ножове, както се е случило със Стамболов,  Стамболийски, Никола Петков и много други. И това е нещо, дето се вика…Но то съвсем не е достатъчно да разсее моя песимизъм, защото горните изводи имат дългосрочен ефект, а този ефект у нас за съжаление лесно се превръща в традиция.