Светослав Пинтев

Наскоро във Faktor. bg припомнихме за страшната участ на Надя Дункин (1917-1994 г. - виж ТУК) , обичана актрисата от Пловдивския театър, преминала през лагерите на комунизма, инквизирана жестоко там, но оцеляла, за да бъде убита в дома си на столичната улица „Опълченска“ през първите години на демокрацията. По-точно на 13 септември 1994 г.. Намушкана с нож на няколко места. От неизвестен извършител, както ще бъде записано по-късно от следователите. Довършена само седмици преди да се яви в съда като главен свидетел в процеса срещу палачите. Делото, разбира се, отива в архива, а убийството остава неразкрито и до днес.

Свързан със съдбата на Надя Дункин се оказва и режисьорът и общественик Евгений Михайлов. Той е познавал актрисата, слушал е 

зловещите разкази,

и дори е вплел частичка от нейната трагична история в нашумелия си филм „Сезонът на канарчетата“, както и тези на други жертви на комунизма.

Убийството на Надя Дункин преследва двойна цел, смята Евгений Михайлов. От една страна прикриване на следите, от друга-сплашване на останалите свидетели, за да не говорят. Реално намеренията успяха – 27 години след падането на комунизма няма осъдени за престъпленията им, а днес дори и наследниците на жертвите продължават да се страхуват да говорят за преживяното.

„Научих историята на Надя Дункин от публикациите във в. „Демокрация“ , после и още неща от книгата „Българският ГУЛАГ“ на Катя Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов и Жан Соломон“, разказва Евгений Михайлов. Тук само ще вметнем, че Свилен Пътов загива, блъснат от камион, шофирайки колата си, месеци след излизането на творбата. Смъртта му също е загадка и до ден днешен. Най-вероятно е случайност, но сред разказите за толкова убийства и жестокост, какво да си помислиш?“, казва Михайлов.

Да….. След като написах горните редове, разрових и попаднах на текст от блога на Едвин Сугарев, където пишеше: „.Свилен го убиха на 15 септември 1992 година. Официалната версия, разбира се, беше катастрофа. Само по една случайност Георги Едрев – човекът, който отне живота му, се оказа бивш служител на МВР, изкарал курсове по външно разузнаване – включително и за това как да предизвиква катастрофи. Беше предизвикал много такива през живота си – без да получи присъда за нито една от тях. И в този случай присъдата не беше съответна на деянието му – получи четири години затвор за “убийство по непредпазливост”.

Една друга страшна тема на прехода, на която непременно ще се върнем

Книгата „Българският ГУЛАГ“ за първи път документира разказите на преживелите инквизицията в лагерите Куциян, Богданов дол, Белене, Ловеч, Скравена.

Една от най-впечатляващите и силни сцени в „Сезонът на канарчетата“ е направена  именно по разкази на Надя Дункин. В нея надзирателите 

палят косата на една от лагерничките, 

дръзнала да им каже нещо накриво. Тя е повече от кошмарна, дори не можах да се насиля да пусна звука, достатъчно ужас беше концентриран в образите от екрана.

Представяте ли си каква е била истинската сцена за самата Надя Дункин и другите момичета, пред чиито очи е извършено това адско дело. Изгорили са нейна сълагерничка, момиче, с което е другарувала, доколкото е било възможно това там. Ще припомним отново разказа й в книгата „Българският ГУЛАГ“, защото това не трябва никога да се забравя:

”Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: “Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра”. Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: “Абе, запалете й косата”. И й запалиха косата. Това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: “Детето ми, детето ми, да знае един ден... Бузлуджа, Бузлуджа..“

„Запознах се с Надя Дункин по време на митингите в първите години на прехода.  В архивите си наскоро открих кадри от възпоменание в нейна памет в храма "Св. Параскева", разказва Евгений Михайлов. И допълва, че общото между Надя Дункин и много други лагерници, с които е разговарял е тяхното огромно нежелание да говорят за зверствата, на които са били подложени. Кой ли обича да се връща в ада, от който се е измъкнал по някаква прищявка на съдбата. Кой иска да си играе с нея и да прекрачи пак прага на пъкъла, дори само с мисълта си.

Така било и със знаменитата певица Леа Иванова, с която Евгений се сприятелил, но и тя отбягвала всячески темата. За това също ще разкажем специално.

„Общото беше, че не им беше приятно да си спомнят, изобщо да говорят за това време. Все едно им се бъркаше в душата… Този епизод с горенето на косата тогава допълнително го вкарахме в сценария на филма. По времето, когато беше писан, това беше 1981 г., филмът свършваше до другарския съд. Още я нямаше цялата линия с лагерите.

Спираха филма непрекъснато, 

чак през 1990 г. го пуснаха в производство, след 10 години спиране на сценария. Първата премиера беше във Виена, по покана на Владко Мурдаров, който беше управител на дом „Витгенщайн“, разказва режисьорът.

Евгений Михайлов изключително много държал премиерата да е именно във Виена, точно на 10 ноември 1993 г., защото “във Виена по онова време се бяха изнесли много от виновниците за тези събития, които се бяха спасили от България заедно с парите си, натрупани като комунистически номенклатури.“

Режисьорът искал да им се направи демонстрация във Виена, но едва ли ги е трогнал особено.

В салона имало много българи, живеещи във там, но и много австрийци. Година по-късно, на фестивалната прожекция във Варна, където филмът получи три "Златни рози"  - за режисура, за женска роля на Пламена Гетова и Параскева Джукелова и за мъжка роля на Петър Попйорданов, режисьорът посвещава прожекцията на убитата по-рано Надя Дункин.

„Казах, че този филм се посвещава на смъртта на всички загинали, особено на тази на Надя Дункин, която малко преди това беше убита. Помолих за минута мълчание. Част от по-възрастните кинематографисти, хора свързани все с БКП, включително и членове на журито, макар и с неудоволствие, но се принудиха да станат, да помълчат една минута в памет на Надя Дункин. За мен това беше много важен момент. Нямаше как да не направят този жест, защото обикновените хора и зрителите станаха на крака“, спомня си Михайлов, но признава, че до сега не е видял нито един от тази зловеща партия, който да се е разкаял за престъпленията й.

Вижте впечатляващата с;цена от „Сезонът на канарчетата“: