Faktor.bg публикува за първи път специалните указания на германското външно министерство за водене на хибридна защита и отбрана. Те са разпратени наскоро до дипломатическите мисии, политици и публични личности в Германия. Разработени си от Яспер Айце и Михаел Глайхман от Фондация „Конрад Аденауер“в края на 2014 година и са в отговор на руската пропаганда за кризата в Украйна и военните действия в Донбас.

След политическия обрат в Украйна, териториалната и обществена цялост, както и финансовата и икономическа способност на страната да оцелее са заложени на карта. Събитията в Крим показаха ясно, че решаващото дестабилизиращо влияние идва на първо място от проруските сили респективно-от действията на Русия.

През последните месеци Кремъл нескрито и съвсем директно се опитва да въздейства на събитията в Украйна и дори да ги направлява, без да зачита държавния суверенитет на страната. Аргументите, с които Кремъл опитва да оправдае своите действия, при по-внимателно вглеждане се оказват неверни. От месеци Кремъл води основателно замислена пропагандна офанзива в страната и чужбина. В действителност, можем да кажем, че пропагандата има ефект върху мнозинството от руското население.

Но и в чужбина картината на общественото мнение за кризата в Украйна ни се представя противоречиво, а руските аргументи срещат разбиране в немалко хора. По тази причина следното изложение служи да бъдат разобличени като митове най-важните аргументи на руското правителство.

Мит 1: Западът се намесваше във вътрешните работи на Украйна и с помощта на фашистки групи организираше и направляваше протестите на Майдана

Спонтанното начало на протестите на Майдана беше реакция на разочарованието и възмущението на голяма част от украинското население от внезапния отказ на правителството на Янукович да подпише през ноември 2013 г. споразумението за асоцииране с ЕС. Мнозинството от украинците от години подкрепя курса на сближаване с ЕС, защото очаква от свързания с това процес на реформи, повече демокрация, икономически растеж и социална сигурност.

Мирните протести се разраснаха едва след многократните жестоки атаки на силите за сигурност срещу масовите недоволства, които все повече се насочваха срещу самото правителство на Янукович, и след по-малко от три месеца доведоха до сваляне на режима.

С продължаване на протестите и насилието на силите за сигурност и на платените бойни отряди срещу демонстрантите, постепенно сред мирните протестиращи бяха инфилтрирани радикални групировки от различен тип (десни, леви, ветерани от войната, така нареченият "Десен сектор", хулигани и др.).

Надеждни източници на място обаче неизменно посочваха, че радикалните групировки заедно никога не са достигнали повече от няколкостотин, максимум хиляда души. Голямата маса от протестиращи (до 2 млн. едновременно в цялата страна) се състоеше от мирни украински граждани.

Мит 2: Временното правителство в Киев завзе властта с държавен преврат и по тази причина не е легитимно

Мнозинството от украинците подкрепя политическото развитие от последната година, особено отстраняването на Янукович. Въпросът дали е законно свалянето на правителството на Янукович, е излишен, защото едно правителство получава легитимност не само чрез избори.

Само по себе си, правителството на Янукович изгуби своята легитимност с жестоките си действия срещу мирни демонстранти.

Това е достатъчно, дори изцяло да се абстрахираме от управлението му, което беше в разрез с правовите и демократични норми.

След преврата демократично избраният украински парламент потвърди новото временно правителство с внушителното мнозинство от 371 от общо 417 гласа, включително и Партията на регионите на бившия президент Янукович.

Резултатите от президентските избори на 25 май показаха съвсем ясно, че проевропейската и демократично насочена политика от последните месеци намира подкрепата на мнозинството във всички части на страната. Дестабилизацията в Южна и Източна Украйна чрез въоръжени сепаратисти решително застрашава този процес.

Мит 3: Етническите руснаци, които са мнозинство в Южна и Източна Украйна, са дискриминирани и застрашени от временното правителство в Киев и от фашистки групировки

Десните радикални и националистически сили в Украйна са обществено маргинализирани раздробени групировки и партии, които според проучванията на общественото мнение при избори нямат изгледи за успех.

Партия "Свобода" спечели над 10% на парламентарните избори през 2012 г. като израз на протест срещу правителството на Янукович. Сега тя събира едва 3,5 процента. Нейният партиен лидер Олег Тягнибок, който заедно с Виталий Кличко и Арсений Яценюк беше сред най-разпознаваемите политици на опозицията по време на протестите на „Майдана”, събра едва един процент от гласовете.

Политически още по-незначителен е "Десен сектор", чийто кандидат получи под 1% на изборите на 25 май.

Освен в руските медии, досега не е имало достоверни репортажи за заплахи към рускоговорящото население или на населението от руски произход. Трагичните събития в Одеса на 2 май 2014 година с над 40 жертви бяха трагичен, но единичен случай, предшестван от взаимни провокации на проруски и проукраински групировки.

В репортажите си международни организации и независими журналисти на място сочат, че противно на твърденията на руската страна, няма и масово бягство на украинци от руски произход. Кадрите на мними бежанци по руската телевизия бяха разобличени като фалшиви. Те показват украински гастарбайтери на полската граница.

Даже и в настоящата изострена обстановка в областите, в които се водят боеве, не може да става дума за "хуманитарна катастрофа", както я описват руските медии. Напротив: Последните доклади на ООН и ОССЕ дори констатират, че нарушенията на човешките права, сплашването и насилието идват преди всичко от проруските сили в Крим и в районите в Източна Украйна, където се водят боеве. Дори законът, който дава официален статут на езиците на значимите малцинства в Украйна, в края на краищата остана в сила. Временното правителство обмисля също така федерализация на страната, за да се справи с извънредно различните регионални интереси в Украйна.

Мит 4: Въоръжените сепаратисти в Южна и Източна Украйна са самоорганизирани сили за самозащита на населението от руски произход, което в мнозинството си се стреми към присъединяване към Руската федерация

Израз на цинизъм е твърдението на външния министър на Русия Сергей Лавров, че тежко въоръжените групировки, които владеят цели градове в Източна Украйна са "докарани до отчаяние жители на Югоизтока". Актуалният сценарий в източната част на страната показва очебийно много прилики със събитията в Крим, където Москва впоследствие призна своята активна военна намеса.

Германското федерално правителство изрази ясно своето становище по отношение на процесите в Източна Украйна:

„Много факти сочат, че активните въоръжени групировки в Източна Украйна получават подкрепа от Русия. Ако погледнем униформите и въоръжението, както и военния опит, на някои групировки, едва ли става дума за спонтанно създадени от цивилни лица сили за самозащита”.

В действителност, изследвания на общественото мнение показват, че само малцинство от населението иска съответната област да се отдели от украинската държава. Наистина, има големи тревоги спрямо социалните проблеми, недоверието и недоволството от временното правителство, но въпреки това само малка част от населението подкрепя насилственото отцепване.

Според проучванията, около две трети от запитаните в Южна и Източна Украйна се произнасят против отделяне. Дори в градовете-крепости на сепаратистите- Донецк и Луганск, повече от половината отхвърлят отделянето.

Така че не може и дума да става за единен проруски блок в Източна и Южна Украйна. Напротив, сблъсъците с насилие между проукраински и проруски демонстранти, както се случи в Одеса, са в резултат на целенасочената пропаганда.

Мит 5: Правителството в Киев води война срещу собственото си население, като включва военни части и смазва мирни протести в Източна Украйна

Насилствената окупация на важни обществени сгради, взимането за заложници на десетки цивилни, между които и група наблюдатели на ОССЕ, както и изявленията на самопровъзгласилите се "представители на народа", че целта им е отцепване на региона, украинската армия започна настъплението си на Изток, първоначално много колебливо.

В контраст с това е настояването на президента Путин по време на протестите на „Майдана” да бъде използвана войска срещу мирните демонстранти. Докато на „Майдана” голямото мнозинство протестираше без да използва насилие, сепаратистите на Изток от самото начало заложиха на въоръжена сила.

Мит 6: Поради общата си история и етническа и културна близост Украйна е естествена област на руско влияние и затова има само ограничен суверенитет

Историческите връзки на Русия с Украйна като цяло и с Крим в частност не променят нищо по отношение на факта, че отцепването и анексирането на Крим, а вероятно и на други области, е противозаконен акт.

Историческите аргументи нямат стойност в международното право и в европейския следвоенен ред. Мирното съвместно съществуване на европейските държави би било немислимо, ако териториалните претенции и граници се дискутираха на историческа основа.

С края на Съветския съюз бившите съветски републики официално се съгласиха взаимно да зачитат своите граници и териториална цялост и да признаят бившите вътрешно-държавни граници за международни. И дори, ако референдумът в Крим не беше проведен насилствено и несвободно, териториалните промени трябва да се уреждат с консенсус чрез международни договори, както е записано в Хартата на ООН, и както президентът Владимир Путин много пъти е настоявал, визирайки Косово и Чечня. Все още не може да се предвиди влиянието на кризата в Крим върху конфликтите на границата в Централна Азия, Кавказ или Западните Балкани.

Руският президент сравни анексирането на Крим с обединението на Германия. Обединението на Германия се извърши с одобрението на четирите велики сили-победителки във Втората световна война, както е изразено в договора "Две плюс четири" и със съгласието на всички съседни държави. По този начин то изцяло има одобрението на международната общност.

Мит 7: Правото на самоопределяне на народите и проведените референдуми легитимират присъединяването на Крим и други области към Руската федерация

„Референдумът” в Крим, както и тези в областите Донецк и Луганск в Източна Украйна са несъвместими с международното и украинското национално право.

Украинската конституция действително позволява в Автономна република Крим да се провежда допитване до народа по политически въпроси. За разлика от това териториалните промени се решават само с национални референдуми. Референдумът накърнява международното право, защото по време на гласуването полуостровът на практика е окупиран от руски военни части.

В края на март на Общото събрание на ООН 100 страни-членки гласуваха резолюция, която обявява анексирането на Крим от Русия за невалидно и подчертава териториалната цялост на Украйна. 58 страни се въздържаха, 11, между които Сирия, Северна Корея, Беларус, Зимбабве, Судан, Венецуела и Куба, гласуваха против.

Въпреки че „референдумът” нарушава международното право, трябва да се съмняваме, че резултатите действително изразяват волята на населението на Крим, защото гласуването не беше истински свободно. Едностранно формулираните въпроси в изборните бюлетини не позволяваха гласуване за статут. Освен това според репортажите на кореспондентите, в близост и дори отчасти вътре в самите изборни секции е имало военни части.

В същото време независимите наблюдатели на ОССЕ не са били допускани. Твърди се, че 97% от участвалите в референдума са гласували за присъединяването към Русия, при избирателна активност от 83%.

Дори Съветът за правата на човека към руския президент в публикуван наскоро доклад приема, че това е крайно непредставителен „референдум”. Много по-реалистично би било 50 до 60% от участващите да гласуват за присъединяване към Руската федерация, при избирателна активност от 30 до 50%. Според доклада, трябвало да се приеме, че много от гласовете "Да" изразявали преди всичко отхвърляне на своеволията и корупцията на старото правителство на Янукович.

Мит 8: В случая с независимостта на Косово и отделянето на Крим Западът прилага двоен стандарт

В опитите да сравнява ситуацията в Крим с Косово, аргументите на Русия са изключително слаби, защото едва след като международната общност трябваше с години да наблюдава безпомощно войните за етническо прочистване, и след като чрез санкции и преговори не беше намерено решение, НАТО се намеси с военна сила, без да е получила мандат от ООН.

При това Русия беше тази, която блокира мандата в Съвета за сигурност на ООН. След намесата на НАТО последва мисията на КФОР за стабилизиране на Косово. Последното беше в съответствие с Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН. Едва през 2008 г. в крайна сметка беше приета Декларацията за независимост на Косово, която през 2010 г.

Международният съд в Хага я определи като отговаряща на международното право, но посочи ясно, че това не трябва да създава прецедент.

„Когато човешките права на големи части от населението не са застрашени или нарушени в значителна степен, т.е. не е надвиснала хуманитарна катастрофа няма законова база за военна намеса отвън”, според експерта по международно право Георг Нолте.

Русия използва понятието "хуманитарна катастрофа" във връзка с Крим, а референдумът беше проведен в кратък срок, без преговори с Организацията на Обединените нации и с Украйна.

За разлика от Косово, Крим не остана независим, а се присъедини към друга държава. Въпреки че Русия и до днес не признава Република Косово, Москва се позовава точно на този аргумент, за да оправдае действията си в Крим.

Мит 9: След края на Съветския съюз Западът провежда системна политика на изолиране и отслабване на Русия

Русия е член на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и Съвета на Европа, но това че Русия очевидно не е готова да сътрудничи конструктивно и да търси изравняване на интересите, не може да се тълкува като вина на останалите европейски участници. Друг пример за интеграция е приемането на Русия в Г-8, въпреки че тя не отговаря на икономическите критерии.

Мит 10: В разрез с предоставените по-ранни гаранции, НАТО се разширява в постсъветското пространство и се стреми към приемане на Украйна, като по този начин накърнява руските интереси в областта на сигурността

Западът имаше решаващ принос към запазването на руския статут на световна сила, като настояваше бивши съветски републики като Беларус, Украйна и Казахстан да предадат ядрените си оръжия на Москва.

Като ясен знак за интеграцията на Москва в структурите за политика на сигурността през 1994 г. Русия получи постоянно място в Контактната група, в която Москва сътрудничеше по всякакъв друг, но не и конструктивен начин и по-скоро се изявяваше, като блокираше решенията.

Обвиненията на Владимир Путин, че въпреки дадените гаранции НАТО се разширява на Изток,са неоснователни. Не е имало подобни споразумения или писмен договор. Балтийските страни, Полша и други бивши държави от Варшавския договор подадоха молби за членство в НАТО напълно суверенно.

Русия не иска да признае подобен суверенитет за Украйна, а изисква неутралитет, макар, че не става дума за вземане на решение между два блока, които си съперничат.

Страховете на Русия, че е обкръжена от НАТО всъщност представляват само едно: те са проблем на руското възприятие. В главите на водещите руски политици и академици очевидно продължава да доминира картината за НАТО от времето на Студената война, когато се противопоставяше на Москва. Това време отмина преди две десетилетия. В действителност НАТО би приветствала по-тясно съгласуване с Русия в политиката на сигурността. Русия всъщност вижда конкуренция и съперничество там, където фактически те не съществуват.

Едва настъплението на Русия в Крим принуди НАТО да обърне поглед към Източна Европа, тъй като логиката на опитите за оправдание на действията в Крим би могла да се приложи и за страните-членки на НАТО с руски малцинства, като Естония и Латвия.

Руската аргументация дава възможност да се идентифицират три контрааргумента по отношение на съдържанието:

- Централно място заема упрекът за нелигитимно правителство в Киев, което е дошло на власт чрез преврат и е доминирано от фашисти. Много малко зависи от Москва, централното правителство на Украйна да добие легитимност чрез нови избори. Дестабилизацията на Източна и Южна Украйна преследва точно тази цел, да се възпрепятства провеждането на редовни избори в цялата страна.

- Москва използва измислената дискриминация и заплаха над рускоговорящото население и населението от руски произход, като повод да се представи за закриляща сила и пряко или косвено да се намеси в събитията и дори да ги управлява. В тази връзка руската страна подчертава исторически обусловената принадлежност на Украйна или части от нея към Русия. Държавният суверенитет на съседната държава принципно не се признава или се признава само частично.

- Русия оправдава собствените си действия чрез атаки към Запада и по-специално към НАТО, че води антируска политика и системно застрашава нейните интереси в областта на сигурността.

При това Русия изхожда от върховенство на собствените си интереси в постсъветското пространство над интересите на другите държави в региона.

С оглед на неблагоприятното за правителството на Путин политическо (протести по повод на изборите през 2012 г.) и икономическо развитие се налага впечатлението, че агресивните външнополитически домогвания на Русия в голяма степен са мотивирани вътрешнополитически.

Анексирането на Крим помогна на Путин да добие невиждана до тогава популярност, след като през последните години беше подложен на нарастваща критика в собствената си страна.

Руските политици могат да бъдат сигурни, че националистическите лозунги ще срещнат подкрепата на голямо мнозинство от руското население. Дори трябва да се приеме, че в момента политическият успех в Русия е немислим без националистически компонент.

Направлявани от държавата, собствената национална идентичност и култура все повече се дефинират чрез разграничаване от европейските ценности.

Това разграничаване обхваща въпроси от политическата система, политическата култура и основни ценностни представи, като определени човешки права и принципа на правовата държава.

Москва всъщност има интерес само от провал на Украйна като държава, водена от сегашното проевропейско правителство в Киев, което Москва представя за нелегално, фашистко и неспособно, за да изглежда Русия по-успешна.

Точно такова е схващането на украинците от руски произход, които в момента действително гледат с надежда към Москва, не за да търсят защита от етническо подтисничество. В много по-голяма степен те се интересуват от относителното икономическо предимство на Русия пред Украйна.

Ако Украйна все пак постигне успех, свързвайки се политически и икономически с ЕС, за Путин ще се появи проблем, защото руското население ще види алтернатива на неговия диктаторски модел на управление.

Правителството в Киев трябва да положи много повече усилия за населението на Юг и на Изток в страната и да отговори на неговите притеснения и недоверие. В същото време то трябва да даде ясен знак, че в своите действия не се влияе от радикалните политически сили и приема всички етнически и езикови групи от населението като равностойни.

На първо място това изглежда е въпрос на комуникация, тъй като цитираното от Русия системно дискриминиране на украинците с руски произход в действителност не се състои.

Също толкова важно е решаването на тежките проблеми в икономическата и социалната сфера, както и борбата с корупцията. Украинската икономика е съсипана в голяма степен от развитието през последните месеци, продължава да се засилва натискът върху държавния бюджет на страната. Тук естествено трябва да се подчертае и необходимостта САЩ и ЕС да окажат подкрепа на Украйна.

Спрямо Москва трябва неизменно да се подчертава, че политиката на Запада по отношение на Украйна не е насочена срещу Русия. Москва в крайна сметка трябва да приеме, че е длъжна да уважава териториалната цялост и суверенитета на Украйна.

Превод: Faktor.bg