Теодора Димова, Портал Култура

Проведохме още едни избори. Политолозите да ги броят кои поред са. По време на изборите емигрирах за кратко в Испания. Тази страна ме привлича като магнит, може би защото баща ми е живял там и е пренесъл нейната атмосфера в нашата литература, затова я чувствам някак близка и родна. Испанците са водили жестока гражданска война. Продължила е три години. Избивали са се безпощадно. А сега? Сега сякаш са друг народ. Вървиш по препълнените булеварди и непрекъснато чуваш как хората говорят, говорят прекалено бързо и избухват в смях. Взривове от радост, взривове от смях, взривове от разговори между непознати, между клиенти и келнери, между шофьори и пътници, радостта от живота, от прииждащата пролет е навсякъде. Няма намръщени лица, няма нервни клаксони, няма заплахи, обиди, грубости. Заглеждаш се в някого и той на мига ти се усмихва, още малко и ще те попита дали може с нещо да ти помогне. Или те вижда, че се луташ по джипиеса си и търсиш табелите на улиците, за да уцелиш правилната посока, и на мига идва до теб и без да си го питал, те упътва. После ти маха весело с ръка, докато ти невярващо повтаряш – грасиас, сеньоре, грасиас. Да, за всичко си благодарят. За всичко се поздравяват. За всичко показват уважение към другия, радост от това, че го има. Стоях в едно кафене в близост до магазин за детски играчки. Пред него разговаряха две жени, а децата им влизаха и излизаха от магазина, гонеха се, смееха се, не можеха да застанат на едно място, вдигаха невъобразим шум. И какво направи продавачката в магазина? Излезе да ги разпъди? Или да се скара на майките им? Не! Подари на всяко дете по една играчка, целуна ги и продължи да работи. Това предизвика възгласи на възторг на останалите купувачи и посетители в кафенето. И печално изумление у мен.

Подобни впечатления са обичайни и са споделяни от мнозина. Споделям ги и аз, защото без тях картината няма да е реалистична.

Друго ми е чудно и ми е трудно да си го обясня – не се усеща и помен от онези години на братоубийствено кръвопролитие. Сигурно носят травмите на своето минало. Но не са разделени, не са озлобени, не се мразят един друг, не се ненавиждат, не са готови да се застрелят от гняв и мъст. Не зная кога и как е станала промяната в тях, как са преодолели страданието и болката. Просто ги наблюдавам как живеят, как общуват. Сигурно дядовците и бабите на всеки двама непознати, които се срещат днес, преди няколко десетилетия са стоели с пушки един срещу друг.

Как са изстрадали онова страдание,

че днес да се гледат един друг с добри очи, да се уважават и да си помагат? Да работят заедно и да изграждат страната си, така че да няма запуснатия вид, който имат нашите градове. Каталунците се бунтуват от много години, но и там намират начин да решават проблемите си цивилизовано.

В Испания отидоха да живеят много българи. И те сигурно я чувстват близка и сродна, щом я избират за своя втора родина. Някога преди векове миграционната вълна е била в обратна посока и по нашите зами след края на ХV век са се заселили много сефарадски евреи, които с течение на времето са станали неразделна част от българското общество. По-късно ние сме ги спасили от нацистките лагери на смъртта. Сега в социалните мрежи чета коментари от съвременни българи, че това е било грешка и не е трябвало да ги спасяваме. Хваща ме срам. Не зная как да реагирам. Как щяха да постъпят тези българи, ако живееха в онези години? Добре че българите преди 80 години са били различни.

Но кога се промениха? Кое ги промени?

И защо за същия период испанците са се променили към добро, а ние към лошо?

Честваме век и половина от Априлското въстание. Почитаме героите, търсим славните епизоди. Склонни сме да си затваряме очите пред предателствата, страха, малодушието и тесногръдието. А и тогава тесногръдите са били много повече от юначните. Защо се чудим, че са толкова много днес българите, които казват, че украинците трябва да се предадат, за да спре войната? Казват го потомците на онези, които тогава са се предавали. Почитта ни към въстаниците стига до възстановките с черешовото топче, пушките кремъклийки и левските знаци на калпаците. Но левския дух се е удавил сигурно заедно с Бенковски в Костина река или с Волов в мътните води на Янтра.

Славните ни страници са малко зацапани и трудно се четат.

Всеки ги чете както му изнася.

Една от темите, по която най-много обичаме да се караме, е турското робство. В гюрултията на препирните не се разбра под турско робство ли сме били, или под османско владичество? Най-вече не се разбра защо толкова държим на робството. Има и други метафорични изрази, напр. „турски хомот“, но то не означава, че сме ходили с хомоти на шията. Зацапани са тези страници на историята ни и трудно се четат. Смятаме, че не е патриотично да се посочват недостатъците ни. А Ботев и Славейков ги назовават с най-ярките и цветисти изрази. И те ли не са патриоти? Да не би патриотизъм да е това, че Вълю Стоилов поставил кръст на мястото, дето е убит предадения от него Бенковски и свещ палел пред него? Патриотизъм е името на героите да блести, а името на издайника на въстанието Ненко Терзийски да се затрие от паметника на Оборище. А днес нашата Родина

е осеяна с червеноармейски паметници

и почти няма възпоменателни знаци на българите, които са се съпротивлявали на комунизма. В резултат на това мъдрословим, че историята трябва да се пази. Да се пази, но не да се гледа през цветни очила! Иначе ще трябва до паметника на Бенковски да поставим и паметник на дядо Вълю. Неговата постъпка също е част от нашата история. Ако не можем да се ориентираме кое е за почит и кое за проклятие, дали сами не се обричаме да се лутаме между криворазбраното минало и неясното бъдеще? Ако е тъй, как тогава ще се сбъдне пророчеството на най-великия ни поет, че „българският народ не е в гробът на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще!“.

Върнах се от ведрата Испания с тези неведри мисли. Полетът премина през силни турбуленции. По това познах, че се връщам в България. Не знаех „дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?“. Точно 150 години след Априлското въстание се проведоха избори. Дали не се смесиха Априлското въстание с Априлския пленум?