Георги Боздуганов

    Настоящето четиво е само опит за кратко резюме на не свършващия преход, в който куклите висят на конци закачени върху мрежа.
Тя е така изкусно изплетена, че марионетките не само биват лесно издигани и спускани, но и при най-лекото подръпване започват да се провират в желаната от кукловода посока.(Виж Първа част)

   Втора част
 
     В другия ръкав на сивия шлифер са спотаени в готовност генерали от КГБ като Виктор Крючков, Филип Бобков, мистериозният Евгений Примаков,  Виктор Шарапов и още редица офицери на плаща и кинжала, които тепърва ще играят важна роля в държавните дела и олигархичните структури на остатъчната империя.
    Крючков е шеф на Външното разузнаване, а по-късно и председател на КГБ. След участието в неуспешния опит за преврат през 1991 г. и освобождаването му от ареста влиза в ръководството на корпорацията АФК “Система”. Става и съветник на Путин.
    Бобков е натрупал доста “полезен опит” в борбата срещу идеологическата диверсия и тоталния контрол над медиите и започва работа при банковия и медиен магнат Владимир Гусински. 
    През 90-те години Примаков е последователно шеф на външното разузнаване, външен министър и министър-председател. Президент е и на Търговско-промишлената палата на Русия. Известен е с изключителната си инициативност  при разпределяне на кадрите на КГБ в бизнеса, получаване на външни кредити и установяване на контакти между олигарсите и западните делови среди за износ на суровини.
    Шарапов е генерал от КГБ, от 1982 г. е помощник на Андропов в ЦК, а след това и на Горбачов. Назначен е за посланик в България през 1988 г., за да координира свалянето на Живков и да даде

 старта на българския преход по кремълски образец

 Председател е на дружеството "Союз друзей Болгарии". За повече подробности относно последващата му дейност да се питат Димитър Иванов, бивш шеф в ДС и С. Шаренкова.
     Посочените са само част от по-главните действащи лица, представящи общата картина. Навлизането в детайли изисква многотомно издание. 
 
     Събитията обаче притискат новия Генсек. През март 1983 г. президентът Рейгън нарича Съветския съюз “Империя на злото” и обявява "Инициатива за стратегическа отбрана" — космически технологии за противодействие на ядрени ракети, добила популярност с името “Междузвездни войни”. Московският отговор – разполагане на нови ракети в ГДР и Чехословакия – е на път да изправи изтънелия бюджет пред колапс. Въпреки засилената международна изолация на Кремъл, през юли 1983 г. канцлерът Хелмут Кол прави посещение в Москва. Според някои изследователи тогава за първи път е поставен въпроса за излизането на ГДР от съветския блок и обединението на Германия. Срещу колосална сума пари. Впоследствие Горбачов ще бъде обвиняван, че е поискал в пъти по-малко, отколкото са били готови да му дадат.

     Андропов разполага с цялата власт, готов план и подходящите изпълнители, липсва му само едно — време. Той е тежко болен и при посещението на Кол вече не е в състояние да слезе от автомобила без помощта на телохранителите си. През идващите месеци рядко напуска болничното легло, а телефонните разговори не са средство за управление на свръхмащабен проект от изнемощял човек на прага на отвъдното. Андропов умира на 9 февруари 1984 г. и посочва за свой наследник Горбачов. Реформаторската група обаче все още не е готова да вземе властта и се налага да изчака и кончината на новия генсек Константин Черненко през следващата година.

     Реформите не протичат гладко, изпълнени са с противоречиви решения, колебливи действия, вътрешни борби и дори опит за преврат, довел в крайна сметка до замяна на Горбачов с Елцин на най-високия стол в Кремъл. Интересно е, че превратаджиите не обвиняват Горбачов за старта на “бруталния капитализъм”, а за погрешна политика, довела до разпада на СССР, макар да е очевидно, че след горчивия опит за въвеждане на войски в Литва е невъзможно да се удържат републиките.

Елцин финализира андроповия модел,

 преминал през неизвестен брой модификации. С ореола на реформатор той успява да получи към 400 милиарда долара субсидии от Международния валутен фонд, голяма част, от които са откраднати. Кражбата и корупцията стават откровена парадигма. Ваучерната масова приватизация е умело тиражиран държавен блъф за всеобщо забогатяване докато собствеността бъде овладяна по планирания модел. През 1998 г. Борис Николаевич обявява мораториум върху плащанията по външния дълг, докарва инфлацията до 84% и рублата до безполезен къс хартия. Подхранва обществените надежди за по-справедливо управление с последователна смяна на четирима министър-председатели и накрая назначава за премиер никому неизвестния офицер от КГБ Владимир Путин. На 31 декември 1999 г. изненадващо подава оставка и предава върховната власт на КГБ, посочвайки Путин за свой наследник. 

      Някои от олигарсите обаче започват да не се съобразяват с постулата за контрол на КГБ — проправят си път в политиката и биват безкомпромисно наказани. 

      Борис Березовски придобива огромна собственост в автомобилната промишленост, телевизия ОРТ и Аерофлот. Подпомага президентската кампания на Елцин през 1996 г., става негов съветник и е сочен за един от хората с най-голямо влияние в Русия. След като отказва да се подчини на Путин, срещу него тръгват съдебни дела, бива разорен и накрая се самоубива в Лондон.

       Сагата с Михаил Ходорковски е дълга и сложна. Той управлява петролния гигант ЮКОС и осигурява 1/5 от бюджета на Руската федерация. През 2003 г., от името на група олигарси, предлага на Путин законопроект, според който държавата им признава неотчуждаемо право на собственост върху активи от ключови предприятия срещу сумата от 20 милиарда  долара. Съветът по национална стратегия към президента слага на бюрото на Путин доклад, озаглавен “Държава и олигархия”, според който е подготвен “пълзящ олигархичен преврат” с ограничаване на президентските пълномощия и назначаване на Ходорковски за министър-председател от парламента. 

Спецслужбите представят и записи на подслушани телефонни разговори на магната със съветника по национална сигурност на САЩ Кондолиза Райс, в които се обсъжда сделка с компаниите Шеврон или Ексонмобил. Путин заявява: “г-н Ходорковски ни е лъгал, защото е водил преговори с американска нефтена компания за евентуално сливане”, т.е. за превръщане на нефтения гигант в американска собственост. Заключението е равносилно на присъда. ЮКОС е доведен до фалит, Ходорковски прекарва следващите 10 години в затвора и е освободен едва след като подава молба за помилване до президента.

     Наказателните акции са предупреждение към цялото олигархично обкръжение на Путин - Роман Абрамович, Вагит Алекперов, Владимир Потанин и др. 

Да не забравят КГБ

     По-хитрите олигарси внимават да не се включват в политиката дори когато са фамилно обвързани с управляващите. Е, освен ако не получат директно нареждане да го правят. Младият милиардер и алуминиев магнат Олег Дерипаска се жени за дъщерята на В. Юмашев —началник на администрация на Елцин и съпруг на президентската дъщеря Т. Дяченко. Той не се поддава на политически изкушения, става най-близкият олигарх до Путин и неговите компании заемат все повече ключови позиции в строителството, енергетиката, селското стопанство, машиностроенето и др. В САЩ и Испания е заподозрян в отношения с организираната престъпност и пране на пари, а американската му виза е отнета. Заподозрян е и за намеса в американските избори поради връзките му с Пол Манафорт - бивш шеф на щаба на Доналд Тръмп.

     Освен изграждането на олигархичен капитализъм, който е далеч от принципите на свободния пазар и трупа печалби главно като суровинен придатък на цивилизования свят, особено важно е да се отбележи и отношението към закона. За андроповите офицери върховенството на закона е прах във въздуха, който не прониква през затворените прозорци на Лубянка. Законът на КГБ е професионалния принцип на субординация и всичко извън заповедите на висшестоящия и личната, често подмолна, борба за кариерно развитие е низ от досадни подробности без практическа стойност. В новата източна псевдоимперия силата на правото е заменена със силата на привилегиите. Те са толкова по-големи, колкото дадена личност е по-издигната в йерархията. Съдебната власт работи при създадените условия на привилегирован произвол и взима главите на олигархично-кагебистките корпорации само когато те влязат в конфликт с Кремъл.

     Дългогодишната традиция това, което се случва в СССР, впоследствие да се случва и в България, отново е спазена.

     В новата московска схема няма място за старите партийни другари. Управниците от Политбюро —Живков, Милко Балев, Димитър Стоянов и компания, вкупом заминават към политическото небитие без значение колко са повратливи и колко ниско ще “се снишават докато отмине бурята” /цит. по Т. Живков/.

     За главен реформатор е назначен Андрей Луканов, в най-близкия му антураж са П. Младенов, А. Семерджиев, Г. Пирински и др.
     Член 1 от българската конституция за ръководната роля на партията е отменен (в СССР е отменен чл. 6). 
     БКП е разпусната — в Москва Елцин забранява КПСС. За разлика от СССР обаче, където компартията е трайно отстранена от властта, наследниците на БКП са назначени за подизпълнители на новата имперска линия заедно с ДС. Специалистите по поведенческа психология в КГБ преценяват, че могат безусловно да разчитат на кадри от партия, създадена някога в Кремъл, качена на власт от сталиновата окупационна армия и управлявала 45 години в пълно подчинение. И не остават излъгани - българските функционери изпълняват поставените задачи рефлекторно, като слюноотделящи опитни кучета от медицински експеримент на руския неврофизиолог И. Павлов. 

    Марксистко-ленинската идеология е изхвърлена, правоприемницата на компартията — БСП се обявява за социалдемократическа и водачите й се черкуват със запалени свещи в ръка. Внезапно са получили амнезия за жестоките преследвания срещу социалдемократите от своя комунистически режим и довчерашния си атеизъм. Православието тепърва ще стане държавна религия, също както и в Русия. Броят на агентите на ДС сред висшия клир е повече от достатъчен. 

     Обявен е мораториум върху плащанията по външния дълг и инфлацията стремително тръгва нагоре.

     Приета е Конституция и поредица закони, които дават легитимност на новия държавен модел.
     Държавна сигурност е “реформирана” чрез смяна на имената на отделните управления, а съкратените служители, заедно с агентите, са пренасочени към новите политически партии, медии и изникващи като гъби частни фирми и банки.  Под контрол на сътрудници и служители на ДС, сенчести бандитски групировки започват да трупат огромни суми от наркотрафик, контрабанда, рекет, сексуални услуги и пр. — по руски образец. Закритата политическа полиция е трансформирана в библиотекарски мозъчен тръст, съблюдаващ за “правилното” протичане на “реформите”. В Москва е учреден Институт за стратегически изследвания, наричан у нас Институт “Решетников”.

     Чрез умишлени банкови фалити са присвоени спестяванията на населението, цената на долара достига 3000 лева. Парите от обира се вливат в приватизацията, заедно с изнесените още през 80-те години авоари в задгранични търговски дружества. Предвидено е и десетократно намаляване на част от стойността на плащанията за приватизирани обекти, чрез сделки с компенсаторни книжа.

     Раздържавяването на собствеността се осъществява на два етапа (точно както и в Русия) – масова приватизация и парична приватизация.
     Масовата приватизация се провежда от приватизационни фондове, оглавени от ДС и скоро събраните бонови книжки на гражданите добиват стойност на картонаж за рециклиране. За ръководител на процеса, правителството назначава агента на ДС Калин Митрев - съпруг на Ирина Бокова, която по-късно с помощта на Путин оглавява ЮНЕСКО.

     Паричната приватизация превръща в руска собственост най-голямата нефтена рафинерия на Балканите, вериги от бензиностанции, първия национален мобилен оператор и т.н и т.н. Според някои проучвания руската собственост в българската икономика вече надхвърля 30%.

     Тясно свързаната с кремълската олигархия и оглавена от ДС компания “Мултигруп” нарязва за скрап бракувана съветска подводница и печели “толкова много пари”, че се сдобива с банка, монопол в хранително-вкусовия сектор, водещи строителни и транспортни фирми, трудно изброимо множество от туристически обекти и др.

      Почти не остава изтъкнат служител на ДС, който да не получи значим дял от раздържавените активи. Знакови имена като Тилев, Павлов, Манджуков, Дионисиев и пр., са само малък етикет на айсберга.  Списъкът на сравнения и обвързаности вероятно е безкраен.

     Не бива да се забравя, че новата българска олигархично-ченгеджийска управляваща класа произхожда от регламентиран филиал на КГБ, където служителите са подписвали клетвен лист за вярност към СССР.

     С малки изключения партийното строителство в България се развива създавайки устойчивост на заложения модел.

      “Реформираната” компартия е предвидено да бъде захранвана кадрово и финансово, докато доказва функционалната си полезност, а в опозиционните политически формации от самото им създаване са инфилтрирани агенти на ДС. БСП е подпомагана и от слугински сателити с ДС ръководства  - националистически, земеделски, екологични и др.

     Отклонения от предначертаната схема, които качествено променят държавната политика, не се допускат. Правителството на Филип Димитров обявява война на мафията, решава бързо да присъедини страната към НАТО и ЕС, и е скоропостижно свалено с изфабрикуван от ДС компромат. Неосъзналият се социалистически премиер Жан Виденов е бламиран не заради неудачната си политика към държавните предприятия и банките, а защото отказва

 да предаде на Русия монопола над газовия сектор

     Иван Костов си взема поука от злощастната съдба на предшествениците си и провежда приватизацията според дадените предписания.
За да бъде ликвидирана възможността за удар срещу модела и да не се търси сметка за стореното, с решаващата роля на Костов, така нареченото “дясно” е разкостено до неузнаваеми частички. Сведено е до дискусионни клубове, където “нито леви, нито десни”, но затова пък образовани млади мъже и жени разискват вселенски въпроси, а издържани от олигархията “лидери” понякога наминават да покажат новите си автомобили. 

     Следващите правителства не нанасят ущърб на олигархичните кръгове, нещо повече – създават се руските екстериториални анклави “Камчия” и “Росенец", както и мощни медийни центрове за прокремълска пропаганда. 

     Продължаващите опити на премиера Борисов - чрез политическа еквилибристика да извлече полза от баланса на интересите между ЕС, Русия и балканските страни, се изпълняват върху твърде тънко въже, което може лесно да се скъса или жонгльорът, губейки равновесие, да се приземи травматично.
    
 Специфичен фактор в българския модел

 е участието на партия, обявена за защитник на турското етническо малцинство, а всъщност с възложена функция на властови регулатор, направляван от ДС/КГБ. 

     За изясняване на нейния генезис е необходимо да се върнем години назад.

     През декември 1982 г., само месец след като Андропов поема властта, Живков заминава на официално посещение в Москва. Той помни концепцията на Юрий Владимирович за “единна съветска нация”, която вече е приложил в България под надзора на КГБ, сменяйки имената на 200 000 души. За да покаже неотклонната си последователност в изпълнението на кремълските идеи, той предлага да продължи процеса на “социалистическа национална хомогенизация” с етническите турци. Андропов знае, че резултатът от всеки експеримент с етносите ще бъде полезен за СССР (само в Руската федерация живеят над 160 националности), а неминуемото възникване на политическо напрежение в България би поставило Кремъл в ролята на още по-мощен регулатор при изпълнението на бъдещия план. Живков не прави значими акции без предварително одобрение на Москва (с изключение на двете предложения за сливане на България със СССР и превръщането на страната ни в 16-та съветска република през 1963 г. и 1973 г.). За характера на дадените указания можем да съдим по хода на събитията. Според един от най-изтъкнатите изследователи на престъплението “Възродителен процес” Михаил Груев, от 1982 г. до края на 1984 г. 50 000 души са преимеувани по административен път - при назначаване на работа, издаване на лични документи, сключване на брак и пр. Същевременно целият репресивен апарат усилено се подготвя за мащабни действия - увеличава се числения състав, превъоръжава се с модерно оръжие и техника за борба с безредиците, издават се нови вътрешни заповеди в МВР, създават се Вътрешни войски и др. Съществуват сериозни подозрения, че бомбените атентати през август 1984 г. са осъществени под контрола на ДС, за аргументация на последвалите тежки репресии. Тримата “протурски” терористи, които са осъдени и разстреляни, са доказани агенти на ДС. 

     Наследникът на Андропов, Черненко, е на преклонна възраст и не показва никаква склонност към политически промени, а новият началник на “Лубянка”, Виктор Чебриков, е продължител на линията на Юрий Владимирович. Живков не получава възпиращи инструкции и “Възродителният процес” се развихря. От края на декември 1984 г. до началото на 1985 г. с репресии, включващи побои, вкарване в затвори, въдворяване в лагера “Белене” и дори убийства, са сменени имената на над 800 000 етнически турци.

     Възникналите граждански сдружения за противопоставяне на режима и защита на човешките права, с подкрепата на радиостанциите "Свободна Европа", "Би Би Си" и "Дойче веле" дават смелост на насилствено преименуваните да организират “Майските протести” през 1989 г., в които участват повече от 30 000 души. Неспособни да се справят с вълненията, въпреки наложените нови репресии, Живков и компания отварят границите и прогонват около 360 000 души.

     В контекста на замисления генерален план за цялостна промяна в устройството на Съветския съюз и социалистическия блок, в КГБ допускат, че българският етнически експеримент на насилствена асимилация и евентуално прогонване на несъгласните може да не завърши успешно. 
Паралелно подготвят и друг сценарий, според който именно накърненото достойнство и страха от репресии да бъдат умело използвани за утвърждаване на андроповия модел. С тази цел през 80-те години започва най-масовото вербуване на агенти на ДС сред мюсюлманското население. 
И нещо повече. Официалното представителство на КГБ видимо излиза от ролята на надзорник и инструктор в българския си филиал и започва работа на терен. Според думите на политзатворника Мехмет Айлдиз, казани пред камерата на Евгени Михайлов, той е подписал декларация за сътрудничество директно на … КГБ?! Айлдиз лежи в една килия с Ахмед Доган, споделя, че е подписал само за да разбере какво им готвят и не след дълго главата му е разбита с чук от друг затворник. 

     Веднага след свалянето на Живков и началото на промените, Доган, който е агент на три управления в ДС, е изваден от затвора и назначен за ръководител на партия, обявена за защитник на гражданските права и свободи. Повечето политзатворници, които са отказали да сътрудничат на спецслужбите, са освободени едва през следващото лято, когато съставеното предимно от агенти ръководство е утвърдено и партията е парламентарно представена във Великото народно събрание

     Преценката на КГБ/ДС за изключителната полезност от новата формация е съвършено правилна.  На “Лубянка” много добре знаят, че станалите жертва на репресии турци и мюсюлмани в никакъв случай няма да подкрепят своите душмани консолидирани в БСП и биха гласували за Съюза на демократичните сили, който си е поставил за цел откъсване на България от кремълското влияние и включване на страната в НАТО и ЕС. Бъдещият успех на такава политика обаче би направил невъзможно установяване на олигархичния модел и ново руско политическо и икономическо пространство на Балканите. Създадената и командвана от ДС доганова партия следва да разчита на голям по численост постоянен електорат използвайки три основни лоста за въздействие:

- насаждане на страх от нов “Възродителен процес”, в случай че не получава достатъчна електорална подкрепа
- пълно икономическо господство “чрез обръчи от фирми” в смесените райони, където на хората е отредено да получават “твърде малко, за да живеят и твърде много за да умрат”.
- обсебване на външнополитическите отношения с Р Турция, с която, съвсем естествено, етническите турци са родово и културно свързани.

     С течение на времето обаче все по-трудно се прикрива, че с прякото си или индиректно участие във властта, разрасналото се до Сарайска корпорация партийно ръководство, неотменимо работи за 

запазване на кагебистко-олигархичната управленска схема
 
      Всяка критика към догановата партия се представя като заплаха за етническия мир и националната сигурност на страната. Наети от Сараите политолози започват да насаждат страхова психоза, вещаейки "босненски” или “косовски” сценарий. 

     Въпреки мащабната пропаганда, стремителният спад на доверие към корпорацията е очевиден. На последните парламентарни избори тя понесе  тежък удар и не можа да осъществи поредното планирано съвместно управление с БСП. Загуби към 200 000 гласа - около 130 000 души гласуваха за ДОСТ, а 60–70 000 подкрепиха ГЕРБ и други партии. 

     Провалът предизвика тревога в Кремъл, а в контекста на процеса на обединение на Западните Балкани, предстоящото им включване в ЕС и излизането им от руска орбита, тревогата вероятно е преминала в паника.
     Московските кукловоди запазват позициите си за влияние чрез нацистко-патриотарския съюз, съпътстващи хибридни действия, протести на опозицията и синдиката на русофилите, но за първи път не могат да се осланят на резервен вариант с влизане на корпорацията във властта. 
Преодоляването на мигрантската криза и поредицата от просташки изяви на патриотарски лидери намаляват електоралния потенциал на съюза, а тенденцията за отлив на привърженици от догановата формация е твърде вероятно да я превърне в политически маргинал след бъдещи избори (все едно какви).

     При условията на отчетливо подобрените отношения между управляващите в Русия и Турция екипът на Путин е предложил споделяне на влиянието в България, което ще е от полза и за двете държави. Най-важното в този план е укрепване на сарайската партия, чрез обединение с ДОСТ и НПСД. Другояче казано - поглъщане и смилане на двете партии от корпорацията. 
     По този начин Кремъл би застраховал неприкосновеността на олигархичния модел с очаквано присъствие на 40–45 корпоративни депутати в бъдещия парламент и непоклатими позиции в местната власт. 
     От такова обединение управляващите в Анкара биха очаквали да спечелят: 

- натиск от потенциално мощна политическа сила върху правителството като медиатор за подобряване на отношенията между ЕС и Р Турция 
- и, което е далеч по-важно — влияние на етническите турци в България върху електоралните нагласи на техните близки в южната ни съседка в полза на Ердоган на предстоящите избори през 2019 г. Тези стотици хиляди избиратели, повечето гласували срещу промяната на Конституцията на проведения референдум, са от важно значение. Референдумът бе спечелен на косъм от управляващата АКП, но оттогава предполагаемият основен съперник на Ердоган за президентския пост - харизматичната Мерал Акшенер стремително печели привърженици сред избирателите на управляващата партия. Отделен въпрос е доколко е илюзорна възможността за българско влияние върху турските избори. Очевидно в Анкара разчитат на такова въздействие и специалистът по балкански въпроси на управляващата партия Айзис Бабушчу направи серия от посещения в догановата централа с обединителна цел. 

     ДОСТ и НПСД категорично отказаха да извършат ритуално самоубийство, въпреки предлаганите под масата на Сараите всевъзможни облаги и замисленият в Москва “турски гамбит” се провали. 

     Каквито и комбинации да планира Борисов, е длъжен да знае, че всяко обвързване с витошкия сарай е смъртоносно отровно. По дефиниция и според политическата практика за него няма антидот или лекарство. Успехът на България минава през единодействие на партии, поставили си за цел пълна декомунизация на страната и ликвидиране на олигархичния модел. 

     Настоящият провал на шахматистите от КГБ не е основание за успокоение. След “македонския език в Русия”, “спасяването на българските евреи от Червената армия” и поредния “турски гамбит”, утре от коридорите на Путин ще изпълзи нещо друго. Имат 100-годишен опит.