На 4-ти септември се навършват 20 години от най-коментираната и спорна присъда по време на прехода. През 1992 г., три дни преди рождения ден на Тато, Темида му прави неочакван подарък, след който по-късно той признава, че се е поболял. Бившият първи Тодор Живков и началникът на кабинета му Милко Балев са осъдени да лежат в затвора заради престъпления срещу страната. Темида дава на Балев 2 години зад решетките, а на Тато – 7 г. Обвинителният акт по Дело номер 1 срещу Тодор Живков е за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г. като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерски съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв. Обвинителният акт срещу Милко Балев е за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.

Главната прокуратура започва срещу Тато 5 дела. По това време главен прокурор е Евтим Стоименов, а малко по-късно е сменен от Мартин Гунев, който е запитан от президента Желю Желев: „Какви са тези кокошкарски дела”, по думите на сина му. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура. На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО.

На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“. Живков е привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет. Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. На 9 февруари 1996г. Наказателната колегия на Върховния съд отменя решението на втора инстанция и присъдата на първа инстанция по дело N 1. Тодор Живков и Милко Балев са оправдани. На 28 август 1996 г. Наказателната колегия на Върховния съд оповестява мотивите, с които е оправдан Тодор Живков. С обявяване на мотивите за решението държавният глава е оправдан окончателно.

Живков и Балев стават изкупителните жертви на соцрежима по време на прехода, но до затвор така и не се стига. Двамата лежат няколко дена в следствения арест, след което са пуснати с по-лека мярка – домашен арест. Така за 45-те години тоталитарен режим виновни на практика няма. Останалите другари на Живков и Балев останаха в сянката им и на тях така и не беше потърсена отговорност за зверствата, които са вършили преди 10-ти ноември. Част от тях продължиха да вилнеят в страната и да трупат милиони чрез сладки постове. Именно те стояха и зад скалъпените процеси на Тато и Балев, които не издържаха в съда. Тодор Живков пък почина и погреба всичко ненаписано и неизказано около делата. Последният секретар на ЦК на БКП така и не назова кои са хората около Михаил Горбачов и Андрей Луканов, които според него са спретнали атаката срещу него. Въпреки това, всеки би могъл да направи свои лични заключения и да проследи докъде води пътят на червените куфарчета и кои са притежателите на червените милиони днес. 

В книгата си „Мемоари” бившият първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и около петте дела срещу себе си. Той неколкократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии. Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Тато нарича привличането като обвиняем Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям” процес. А мишената беше избрана много удачно”, пише Живков. Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. Той дори е предупредил политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.

„Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България… Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава. Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство”, пише в мемоарите си още бившият Първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП. Сред тях са и джелепите на Тато, които го пратиха в „заслужена почивка”.

„Аз подписвах решения на Секретариата, , които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, пише още Живков. 

Последните думи на Живков по делото той публикува в книгата на покойната вече журналистка Невена Шевалиева „Тодор Живков срещу някои лъжи”.

„Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот. Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ.

А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз. Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който  е обхванал тялото на България? Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението. Благодаря за вниманието!”