Георги Лозанов, Дойче веле

Не е нужна специална социология, за да се види какви щети е нанесла руската военна пропаганда на българското обществено съзнание. Достатъчно е да се проследи промяната в отношението към украинските бежанци. В началото на войната хората ги приемаха с ентусиазъм по домовете си, а днес все по-често се чуват реплики от типа: „Откъде накъде техните деца ще ходят на детска градина, а аз не мога да запиша своето“ и други подобни. Макар че след десетмесечен обстрел положението на украинците съвсем не се е подобрило, напротив.

Просто пропагандата имаше време да облъчи българите. Тя, естествено, тръгва от правителствените и близките до тях източници в Москва, за да се подхване от местните ѝ говорители, внедрени на различни нива – от социалните мрежи до високите етажи на политиката. В повечето случаи те са предпазливи, не казват директно „давайте братушки!“, а ползват по-сложни пропагандни стратегии, което на свой ред усложнява идентифицирането им в общия хор на публичното говорене. И все пак лесно може да ги познаете по петте карти, на които залагат.

Първа карта: плурализмът

Ненадейно Путиновата колония у нас се загрижи за плурализъм на гледните точки в медиите, нищо че за самия Путин подобно изискване не важи. И се настоява, че подкрепата за Русия във войната е равностойна гледна точка на подкрепата за Украйна. Така по условие се заличава разграничението между агресор и жертви и те стават просто две страни в един конфликт, без значение кой кого е нападнал и дали руската армия месеци наред унищожава Украйна и гражданите ѝ или обратното.

Позоваването на плурализма в случая е пропагандна хватка, а не професионален аргумент. Защото преди да се стигне до този плурализъм в закона има друго принципно изискване, което задължително трябва да бъде изпълнено – не се допускат мнения, които „оневиняват жестокост и насилие“. Да не говорим, че опитите да се оневини агресията на Путин с исторически доводи, или че била защита на руското малцинство в Украйна, сами по себе си са несъстоятелни. Всяка държава във всеки момент може да намери повод за претенции със стара дата към съседите си. И няма нормален човек, който да се съгласи, че избиването на мнозинството е форма на борба за правата на малцинствата. По тази логика ние трябва да нападнем РСМакедония, а Турция нас.

Втората карта: уотабаутизъм

Той е реторично явление, при което отговаряш на обвиненията с контраобвинения за същото. Нима САЩ не постъпват в различни краища на света както Путин в Украйна? Парадоксът е очевиден – използваш за свое оправдание чуждо поведение, което иначе отричаш, но върши пропагандна работа, защото изважда военните конфликти от политическия им контекст. Като че ли те са природни явления, които се случват от само себе си.

Най-често, заради близостта им до нас, за пример се дават въздушните удари на НАТО в Белград през 1999 година. Тогава действително немалка част от българското общество ги осъди от чисто хуманна гледна точка, независимо от какво бяха предизвикани. Но заедно с това само заклетите комунисти отказваха да разберат, че НАТО се намеси в югославския конфликт, за да предотврати хилядите жертви, които щеше да вземе етническото прочистване в Косово, готвено от режима на Слободан Милошевич, подкрепян от Москва.

Трета карта: заплахата

Сред причините за ядрената заплаха, отправяна от Путин, вероятно е безпокойството му да не сподели съдбата на Милошевич, а НАТО да удари Русия, за да прекрати инвазията му в Украйна. Но тази заплаха, освен предупреждение към западните политици, оказва и пропаганден натиск върху обикновения човек, за да го изправи пред самосъхранителния въпрос: какви са ми на мен украинците, че заради тях да рискувам собствения си живот. И да го накара тихомълком да изостави солидарността с жертвите, благодарен, че не е между тях.

Заедно с ядрената заплаха върви и битовата: за онези, които са против Путин, няма газ и зимата ще стоят на студено. Близкият хоризонт на възможните несгоди трябва да скрие по-далечния – че за Путин газът отдавна не е битова стока, а оръжие срещу Запада, и когато го купуваш от него ти всъщност го въоръжаваш.

Четвърта карта: врагът

Той, разбира се, е НАТО. Въпреки че с просто око се вижда обратното, пропагандата трябва да изкара Путин жертва, а не агресор. И хората да повярват, че за войната е виновен НАТО. Разширяването на Алианса през последните десетилетия е представено като военна стратегия, насочена срещу Русия, а не като доброволен акт на държавите, присъединили се към пакта с цел групова сигурност. И да забравим, че не НАТО ни караше да влезем в него, а ние го искахме с консенсус, в който се включиха дори бившите комунисти. И че го направихме, не за да нападнем разпадналия се Съветски съюз, а за да имаме гаранции, че той няма да ни нападне.

Пета карта: народът

Най-важната задача на руската военна пропаганда е да забие „клин“ между народа и политиците с евроатлантическа ориентация (засега повечето заявяват, че са такива). И да твърди, възползвайки се от нагласите, които сама създава, че политиците не изразяват волята на народа, защото са зависими от Запада. Сред многото пропагандни нонсенси, повтаряни до изнемога, е че, ако си независим в България, харесваш Путин, а ако си лоялен към партньорите си, значи си зависим. Така руските проксита се подвизават като български патриоти и избягват неудобните въпроси за собствената си зависимост от някой, който те е обявил за „неприятелска държава“.