На 76-годишна възраст тази сутрин e починал поетът Ивайло Балабанов, съобщи БНР, позовавайки се на негови близки.
Наричат го "Небесният гурбетчия" и го определят като съвременния Вапцаров.
Поетът си отиде от този свят само 8 месеца след смъртта на неговата муза Ваня Балабанова, напуснала ни внезапно през ноември 2020 година.
Ивайло Балабанов е роден на 28 август 1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Израства като поет и журналист в Ивайловград. Първите си стъпки в литературата прави във в. „Нов живот”. После живее в Хасково, след това в Свиленград. През 1976 г. участва с цикъл стихове в съавторския сборник „Когато ставахме мъже”. Автор е на книгите: „Да се загледаш в звезда” (1979), „Окова за щурец”(1994), „Парола „Любов” (1988), „Религия”(1990), „Тракийски реквием”(1997), „Избрано”(1998), „Песни за старо вино” (2003), „Небесен гурбетчия”(2010). Носител е на наградите: „Южна пролет” (1980), на Съюза на българските писатели (1987), „Изворът на Белоногата”(2001), „Книга на годината” (2004), „Александър Паскалев” (2005), „Георги Джагаров”(2006), „Пеньо Пенев”(2008) и Голямата награда „Летящо перо” от ІV международен фестивал на поезията „Славянска прегръдка”(2010). Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград.
Ивайло Балабанов е носител и на десетки награди, призове и литературни отличия. За изключителните му заслуги в областта на културата и изкуството е награден с орден "Св.св. Кирил и Методий" през 2020 година.
Поклон пред светлата му памет!
Да си спомним едно от най-силните му стихотворения:
ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
Европа – млада и непохитена,четеше своя рицарски роман,когато във зора незазорена загина рицарят Иван Шишман.
Европа плачеше за Жулиета, Европа възклицаваше по Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета вървяха глутниците на Аллах.
Когато, обкръжена от слугини,тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун на пазара за робини, гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедралии замъци – във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавалии плачеха за Алтънлъ Стоян;
въздигаха се кървави калета,градени със отрязани глави
и всъщност си остана непревзета Страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма, широка колкото следа от лъв,
но стана страшна вълча яма,покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклия пушка, с проста сопа,със камък и стрела
от бучиниш дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж.
Коментари (0)