Светослав Гоцев

Най-общото определение за гражданско общество сe корени в античността и обрисува една независима сфера на самоизява на свободните граждани. Перефразирайки Димитър Благоев, ясно е що е то и да, отдавна има почва у нас. В повечето страни съществуването му се забелязва изключително ясно около отбелязването на паметни събития и генерирането на социални процеси.  Ролята му на коректив на властта в демократичните държави, каквато е България, е изключително значима. Де факто гражданското общество в нашата родина е все още в процес на възстановяване, като тежките рани и трайните му недъзи, причинени от десетилетия тоталитаризъм, са особено видими на фона на 

две дати – 9 септември и 9 май

 На 9 септември 1944 г. то бе повалено в мракобесие под ударите на реваншизма. Дейците бяха една малка  част от народа, жадна за власт и отмъщение. На 9 май 1945 г. официално животът му спря за половин век в ръцете на СССР, чиито наследници и днес ежегодно в официални (научно-обосновани според тях) изявления се опитват да принизят българския народ и да омаловажат успехите на обществото ни, понякога приписвайки ги за свои.

Дали се нарича СССР или Руска федерация, Русия през ХХ в. направи всичко възможно да изличи признателността на българите. И когато не прави това с груба сила, ни вменява вина, пришивайки ни собствените си комплекси.

Превратът от 9 септември 1944 г., който все пак някои хора дълбоко ценят, е незначително следствие от години подривна и терористична дейност в страната ни. Той е съчетан с марша на окупиралата вече части от България Съветска армия. В преследване на узурпаторските си цели СССР обявява война на България на 05.09.1944 г., бързайки насилствено да разшири сферата си на влияния в Европа. Резултатът от съветската агресия и до ден днешен се чества у нас на 9 май, неофициално. А близо 40 години се чества и официално от НРБ, чието гражданско общество преди 9 септември е спряло екстрадирането към лагерите на смъртта на близо 50 000 евреи. Въпреки това нищо не попречи на говорителката на руското МвнР Мария Захарова да припише това спасително дело на Съветската армия окупатор. Все пак в интернет пространството г-жа Захарова може да открие и прочете блестящата статия на Момчил Инджов „Антисемитизмът- държавна политика в царска Русия и СССР“. За сведение на всички свободни по дух и трезви по разсъдък люде в България и по света е добре да се каже, че отчасти на политически решения, но най-вече благодарение на реакцията на обществото и българската църква масовата депортация на български граждани е категорично предотвратена. От началото на 1943 г. дейността на личности като Пловдивския митрополит Кирил, депутатът Димитър Пешев, учителят Владимир Куртев и търговеца Асен Суичмезов води до окончателния провал на антиеврейската политика в България на 27.05.1943 г.
Изброените българи, както и милиони други, са били свободни граждани, стремящи се да бъдат коректив на управлението дори в тежките времена на световна война. Такива свободни личности и до днес попадат ежемесечно под палките на МВД при протести в Русия. 

Но каква е съдбата в България на спасителите:

Учителят Владимир Куртев, син на опълченец и сам той четник на ВМРО, се укрива от кремълските протежета в България след 09.09.1944 г, но на 08.06.1946 г. е арестуван и убит без съд присъда.

След 9 септември търговецът Асен Суичмезов е привикан в милицията, бит и изтезаван, магазините, къщата и парите му са отнети, след което е освободен само, за да бъдат подновени репресиите срещу него. В края на 50-те години,  вследствие на репресиите развива диабет и умира. 

Добре известно е и, че Димитър Пешев е осъден на 15 години затвор от Народния съд през 1945 г. - „за фашистка дейност и антисемитизъм“. Репресиите срещу хората с гражданска позиция изтриват имената им от новата ни история до началото на ХХI в. Празното място останало след това е запълнено с руска пропаганда. Неуважението към българските личности и история е задължителната първа стъпка, с която Русия или СССР държи да покаже, че страната ни е васал. Но срещу това може да се опълчи единствено държава с живо гражданско общество.

Не по-малко несправедлива е и съдбата на Пловдивския митрополит Кирил, арестуван след 09.09.1944 г., който обаче като човек безкрайно упорит я надмогва и радвайки се на народна любов води своята борба срещу съветската доктрина за унищожаване на вяра и Църква, а по-късно става и първи български патриарх на възстановената българска патриаршия. Под давлението на СССР българските власти изтребват значима част от духовенството, отнемайки oпората на обществото в християнството. Самият Кирил е обект на разработка на Държавна сигурност с кодове име „Топола“. В нея има документи, мемоарни свидетелства от следствения арест, според които след задържането си пловдивският митрополит е унижаван и малтретиран от милицията, а издевателствайки, милиционерите са чистили коридорите с брадата му. След безпрецедентен брой застъпничества на енориаши и еврейски организации (определението е на ОК на ОФ – Пловдив) и въпреки изтръгнатата му със сила оставка през 1945 г. митрополит Кирил е възстановен на длъжност. Но за властта е трудно да преглътне неговото решение да се отпускат помощи на семействата на свещеници, пострадали за вярата след комунистическия преврат. Стотици са духовниците безследно изчезнали, осъдени на смърт от Народния съд, намиращи се в затвора и ТВО - заделената за семействата им сума от 3 милиона лева деликатно показва какъв приблизително е броят на потърпевшите. Излишно е да казваме, че разточителна благотворителна акция на Църквата тогава не би била позволена. Репресиите срещу вярващите и в частност срещу патриарх Кирил са подплатени с множество факти от журналиста и философ Тони Николов в анализа му „Нелегалният и патриарха“. Като първоизточник на процеса СССР, където църквата е узурпирана от властта, също недолюбва висшия български духовник. Там начело вече са били поставени духовници със съмнителна репутация. По думите на български народен представител РПЦ и към момента се ръководи от такъв - „второразрядно ченге и контрабандист на цигари“. Острият коментар е направен от депутата, тогава вицепремиер Валери Симеонов, в резултат на реакцията на руския патриарх, който буквално се скара на българския президент Румен Радев по време на посещение в страната ни през 2018 г., обвинявайки държавния глава в политическа некоректност и изопачаване на историята. Поведението на висшия духовник е поредното доказателство, че 75 г. по-късно Русия все още смята, че може да се разпорежда в българските институции.

В крайна сметка, за разлика от минал период, никой не бе арестуван и изтезаван за декларираната българска позиция. Но следвайки стъпките на руската инвазия в България от XX в., за подобни цели те биха разчитали изцяло на трансформираната по техен 

образ и подобие Държавна сигурност

 Над българските служби за сигурност днес още тегне сянката на тази репресивна структура, на която се е крепял тоталитарният режим. Създадена по модела на съветската, ДС извършва немислими неща в периода на комунистическа България, като корените на това следва да търсим в думите на активния участник в процеса Христо Боев Петашев – български и съветски разузнавач, генерал-лейтенант, считан за „баща на българското външнополитическо разузнаване“. Воден в кариерата лично от Ян Берзин, предполага се, че Петашев е обръгнал на чекистките методи в най-чиста им форма. Ала дори самият той, като част от следствения апарат на ДС заявява: „В средата на ноември, 1949 г. доложих на Коларов, че извращенията в следствието стават главно поради това, че съветските съветници дават нареждания на нашите следствени работници, без да ги съгласуват предварително с мен...На мен ми беше казано да видя някак си да се оправят работите. Това указание по най-очебиен начин показва безсилието на нашето партийно и държавно ръководство пред съветските съветници..“.
Думите на един заклет интернационалист от днешна гледна точка разкриват срочния стремеж на болшевиките да пречупят гражданското общество в България с репресии, да обучат на всеизвестната си арогантност наличните кадри, „за да продължат делото им“. В този контекст странно звучат изказванията на руски ръководители през 2020 г., според които изгонването от България на руски разузнавачи през тази и миналата година не е израз на защита на суверенитета ни, а показва липса на такъв. Но реалността за София е, че това са действия, които са правилни, съотнесени към днешните реалности, жалко, че през 1949 г. нямаше, кой да действа по същия начин.

Описаните стъпки на СССР в България са гарантирали трайното им присъствие в управлението на България и елиминирането на съпротивата на гражданското общество. Но невъзможността на Кремъл днес да използва тези вече загубени позиции генерира говорене с омраза срещу всеки акт на изява и защита на независима и искрена позиция от България през ХХI в. Все пак те направиха достатъчно – благодарение на 09.09.1944 г. и 09.05.1945г. огромна част от българското население остана в границите на други държави, където беше асимилирано с насилие. Доктрината „Брежнев“ пък позволи на Москва да назначава агентите на КГБ на ръководни позиции, от които да управляват държавата ни. И в крайна сметка Русия си запазва опцията да запълва празнотите в новата ни история с пропаганда, просто защото похити българските архиви и до ден днешен те са не в София, а някъде на Изток.