Андрей Пионтковски, "Ехото на Москва"

"– Владимир Владимирович, Вие разбирате, че се приближаваме до война? 
– Да, и ние ще победим" 
Диалог по време на годишната пресконференция на В.В. Путин

Вече не е актуално да се обсъжда какво точно иска Путин от Украйна и Запада със своя продължаващ почти една година многопластов шантаж.
Той действително иска: от Украйна капитулация и покорно присъединяване към руския военно-терористичен плацдарм ДНР и ЛНР; от САЩ – натиск върху Украйна с цел да я принуди да капитулира.
И отвреме навреме изглеждаше, че той се придвижва към поставената цел или поне по второто и направление.
Всеки път при личен контакт с президента на САЩ професионалния оперативен работник Путин успяваше да изтръгне от обекта на разработка някакво позитивно промърморване по повод Minsk Agreements, което след това кремълските агенти на влияние в обкръжението на Байдън изкусно превръщаха в политически формули.
Което, на свой ред, предизвика яростното не приемане от страна на държавния секретар и министъра на отбраната, както и реакцията на мнозинството американски политици извън администрацията.

В изхода на битката за Украйна  вътре в кабинета на Байдън решаваща роля изигра украинската дипломация.
Министърът на външните работи Кулеба в своите многобройни публикации и интервюта нарече нещата с истинските им имена, 

разобличавайки привържениците на "умиротворяване на агресора"

Огромен отзвук във Вашингтон имаше неговата публикация в "Туитър": "ако Западът трепне...": If the West falters and chooses appeasement, we will still defend ourselves, our right to exist and choose our own future (Ако Западът трепне и избере умиротворяването, ние пак ще се защитаваме, ще защитаваме правото си на съществуване, правото да избираме бъдещето си).
Думите на Кулеба бяха възприети като перифраза на прочутата реч на Чърчил за битката за Британия: We shall defend our island, whatever the cost may be, we shall never surrender (Ние ще защитаваме нашия остров, каквото и да ни струва, ние никога няма да се предадем).
Западът не трепна и отговори с категорично "не" на наглия ултиматум на Кремъл.
Шантажът свърши. Провали се. От Кремъл изпращаха своите най-добри булдози в Женева и Брюксел, но не на преговори за мир, а на битка за историческата интерпретация за началото на войната.
Да, против Украйна войната започна отдавна, още на 20 февруари 2014 година. Но сега, ако още някой не е разбрал, от всички рябко-грушко-лавровски брифинги и от всички пропагандни сатурналии се носи един и същи вик:
"Не мислете, че всичко това е заради Украйна. Това е заради НАТО, заради целия Запад. Ние ще отхвърлим НАТО от границите си най-малко на териториите от 1997 година".
Тези хора само чакат писменото "не" от Вашингтон, окончателната хартийка, за да обявят формално война на НАТО. 
Войната, за която те толкова години (най-малко от 2014 година) мечтаят и, която планираха в бункерите си.
По стечение на обстоятелствата, начело на Русия (съвсем не за пръв път) се оказа персонаж, преследващ абсурдни външнополитически цели, които не само нямат нищо общо с нейната сигурност, но и поставящи под заплаха самото и съществуване.
Но нито една държава, нито един режим, нито един диктатор не тръгва на война, ако е твърдо убеден, че ще я загуби. И вождът, и неговият Генерален щаб би трябвало да имат в главите си някакъв стратегически замисъл, чиято реализация, в техните представи, ще ги доведе до победата.
Нека опитаме да разтълкуваме този замисъл.
Руското ръководство е направило "откритие" в областта на ядрената стратегия: Доктрината за взаимно гарантираното унищожение, изключваща ядрена война, не е универсална. 
Даже по-слаба както на конвенционално, така и на ядрено ниво държава, ориентирана към промяна на съществуващото статукво, притежаваща силна политическа воля за такава промяна, абсолютно равнодушна към ценността на човешките животи (на своите и чуждите граждани) и значителна степен на криминален авантюризъм, е способна да постигне сериозни външнополотичиски резултати само със заплахата за употреба или със силно ограничена употреба на ядрено оръжие.
Ядрената стратегия не е сух математически анализ на сценарии за размяна на удари, а в голяма степен драматичен психологически дуел.

Дневният ред на Путин за четвърта световна война

 не си поставя за цел унищожаването на САЩ, което сега може да бъде постигнато само с цената на взаимното самоубийство в хода на една пълномащабна ядрена война.
В неговия дневен ред стои обаче разширяване на "руския свят", разпад на НАТО, дискредитация и унижение на САЩ като гарант за сигурността на Запада.
Като цяло това е 

реванш за поражението на СССР в студената война,

 така както Втората световна беше за Германия опит за реванш за поражението в Първата.
Още през пролетта на 2014 година, аз предложих един такъв възможен сценарий.
В тази въображаема ситуация доведените до отчаяние рускоезични жители на Естония провеждат референдум за присъединяването на Нарва към "руския свят".
За да помогнат на тяхното свободно волеизявление в Естония изпращат въоръжени до зъби "зелени човечета", които след това делово преместват граничните стълбове.
Какви биха били действията на НАТО в такава ситуация?
Съгласно ключовия член 5-ти от устава, всички държави - членки на НАТО са длъжни да окажат незабавна военна помощ на Естония.
Отказът от това задължение би се превърнал в епохално историческо събитие: 

това ще е краят на НАТО, краят на САЩ като световна сила

 и гарант на сигурността на Запада и пълно политическо доминиране на Русия над целия европейски континент.
И въпреки това отговорът на този въпрос не е толкова очевиден. Особено, ако Путин, заяви, че ако превъзхождащите конвенционални сили на НАТО се приближат да "свещените граници на руския свят" той е принуден да отговори с "много ограничен ядрен удар".
Именно за такава модификация на ядрената доктрина на РФ от 2009 година призовава главният идеолог на войната Николай Патрушев.
Вече повече от 10 години той се бори в официалната военна доктрина да бъде вписано, че Русия има правото да използва първа ядрено оръжие в локален (!) конфликт.
Путин отдавна наблюдава своите западни партньори и дълбоко ги презира. 
И как иначе да се отнася към европейските канцлери и премиери, които се редят на опашка, за да му служат като лакеи за някакви си 2 милиона евро годишно.
Или след като заедно с Асад с един химически удар направи на глупаци всички западни лидери, като напълно подмени дневния ред на сирийската криза: от палач на сунитската общност Асад мигновено се превърна в очите на световната общност в уважаван държавник, който се е заел с благородното дело на химическото разоръжаване.
Тогава Путин разкри Обама с неговите фалшиви red lines и вярва, че и сега е "изчислил" бившите си партньори от "голямата осморка". Той ги е претеглил и е преценил, че се твърде леки. Той е убеден, че ще ги надиграе в потенциалните военни конфликти, които ще възникват в хода на разширяването на зоните на доминация и привилегировани интереси на "руския свят", независимо от това, че Русия много отстъпва на НАТО в областта на конвенционалните оръжия и не превъзхожда САЩ в ядрената сфера.
Той ще играе с тях не в ядрен шахмат, а в ядрен покер, вдигайки залозите, и вярва, че в критичния момент те ще "мигнат" и ще отстъпят.

Путин се оказа по-опасен от Сталин 

през зимата на 1952 година и от Хрушчов от есента на 1962.
Той е опасен и с това, че хибридният кръстоносен поход на "руския свят" против Запада е забъркан от изключително дълбок комплекс за непълноценност, от осъзнаването на това, че неговия режим не е в състояние да се конкурира със Запада в нито една съдържателна област.
Путин открито казва на Запада: "Аз се готвя да спечеля войната и да ви поставя на колене, независимо, че ви отстъпвам във всичко. Защото имам едно решаващо предимство: готов съм в своята агресия да използвам ядрено оръжие, а вие не сте - дори и за своя защита. Аз съм готов да пожертвам живота на стотици хиляди, може би, дори, на милиони, а вие не сте. Затова вие ще отстъпите и ще капитулирате".

Всеки регионален конфликт, в който се появяват руските военни – от Сирия до Венецуела, от Либия до Чад, – Москва използва политически преди всичко за решаването на една "възпитателна" свръхзадача – да демонстрира, че тя винаги е готова на по-висока степен на ескалация на конфликта, на по-голям риск, на повече жертви, отколкото Запада.
Разбираме.

Но защо точно сега или, по-точно утре?

Според мен по две причини.

Първо, изключително благоприятното стечение на редица външнополитически обстоятелства: устойчива тенденция за отслабване на политическата воля на Запада, безпрецедентната репутационна катастрофа на САЩ в Афганистан, ролята на доминиращия самец, която изгражда Путин в общуването си с Байдън, рязкото изостряне на китайско-американските отношения, абсолютната доминация на тема за пандемията в спектъра на вниманието на световното обществено мнение.
Второ, изключително острите проблеми на самия кремълски режим: военно-политическата задънена улица в Украйна, абсолютната недееспособност на икономическия модел на бандитския капитализъм, растящото недоволство и раздразнение в дълбините на народа. 
Класически набор, пораждащ потребност от, вече не малка, победоносна война.

Превод: Faktor.bg