Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Толерантност  е прекрасна дума, граждани. Тя, нейният смисъл и ефектите от нейното пренасяне и оживяване в самата тъкан на гражданския и политическия живот, са сред най-ценните постижения на демократичното общество. Толерантността е не просто негова емблема, а негова дълбинна характеристика. 
Докато не достигне предела си обаче и не започне да работи против самата себе си, а оттам – и против въпросното общество. Тогава става мáзало. 
Аз лично съм особено чувствителен по отношение на толерантността, защото мисля, че през 90-те, с дейността на Фондация „Журналисти за толерантност”, помогнахме да се върне в гражданско обръщение тази дума, забравена от честата неупотреба по времето на комунизма. И дори май въздействахме положително върху някои процеси, които заплашваха пряко крехките корени на българската демокрация. 
Дори и тогава обаче не смятах, че толерантността е разтегателна до безкрайност. Да, нямах представа къде е нейната граница, защото преди 25 години тя беше твърде далече – но винаги съм знаел, че 

граница има
 
Най-малкото, защото самият Христос ясно я поставя. Когато го питат до колко пъти да прощавам на брат ми, ако ми съгреши, Исус отсича: „Не ти казвам до седем пъти – до седемдесет пъти по седем”. 
Е, това е огромно количество прошка. Но, първо, казаното се отнася до „брат ми”, не до всеки Сульо, и второ – става ясно, че дори Христос, богочовекът на прошката и великодушието, не съветва да сме толерантни до безкрайност, а само до 490 пъти, ако пресметнем директно. 
И знам защо е така - защото и той прекрасно знае, че ако няма наистина никакви граници, дори толерантността ще се превърне в глупост, а приложението ѝ ще навреди на човека или обществото, които я практикуват безмерно. Дори може да ги убие. 
Всичко това ми се завъртя в главата случайно и на място най-прозаично – в магазина, заради сцена, която, под една или друга форма, виждам често напоследък. 
Стоя си чинно на щанда и чакам момичето да обслужи клиента пред мен, но усещам, че някой се пъха едва ли не под ръката ми, за да съзерцава витрината с хляб. „Извинете, госпожо – казвам, - може ли все пак малко дистанция?” Жената се усеща, пъргаво се извинява и застава на поне метър отзад. 
След секунди обаче някой ме хваща за ръката и натиска настрани, в опит буквално да ме премести. Заради гравитацията, която ме държи здраво стъпил на земята, това не е лесна работа, но усещането все пак е неприятно. Дори да нямаше коронавирус наоколо, набутването в личното пространство, на което ние, българите, сме толкова големи майстори, винаги ме шокира. Така че се оглеждам и виждам друга жена, която държи да ме избута. Поглеждам я изненадано, но строго, още повече, маската ѝ изглежда като от миналата година и виси на врата ѝ точно като парцалив лигавник. 
„Извинете, някога да сте чували думата „дистанция”?” – ехиднича учтиво. На нея обаче такива не ѝ минават, продължава да ме натиска, за да се махна и ми казва, че иска да погледне. А на призива ми да си изчака реда на дистанция и после да гледа колкото иска, жената, без изобщо да се замисли, отговаря твърдо и безцеремонно: „Ами така не ми е изгодно”. 
Казвам ви, граждани, ако бях яхнал кон, щях да падна от него. 
Не ѝ е изгодно – и толкоз. Това изчерпва въпроса. Тя иска сега, веднага, да направи каквото си е наумила – и край. Другите за нея нямат никакво значение, те са длъжни да се съобразяват с нейната изгода, тя с тяхната – не, благодаря. 
Признавам си, оттам нататък не бях толерантен и заявих на въпросната персона, че е дебил. И други неща ѝ казах.
Не мога да бъда толерантен към подобни наглеци. И не до седемдесет, а дори до седем пъти не мога, както се вижда от примера, още на втория започвам да откачам.  
Нещо повече - не искам да бъда толерантен, защото подобни хора от това живеят и се множат. Ако не ги удариш навреме и достатъчно силно по мръсните ръчички и не им пренастроиш мозъците с някакви реални санкции, у тях се вкоренява представата, че наистина само техният интерес има значение, а всички други са им длъжни.  
Това изглежда дребен пример, граждани, но е изключително показателен, защото в случая с толерантността механизмът, по който работят нещата на ниското битово и на високото политическо ниво е абсолютно един и същ. 
От прекалената толерантност и липсата на мярка в това отношение се възползваха както нацисткият, така и комунистическият режим, за да смразят цялото човечество.
Да, може да не ви се вярва, защото сте чували, че преди „революцията” царският режим в Русия бил „деспотичен”, „античовешки” и прочие. Я да видим обаче какво прави другарят Ленин, когато е изпратен от зловещия царизъм на „каторга” в Сибир. Той си живее кротко там с една вдовица, никой не го охранява, не работи, освен че пише против властта, която му осигурява издръжката. А после, когато вдовицата му омръзва, той просто хваща трена и - право в Швейцария. А сега да сравним тази люта царска каторга с прелестите, през които минава Иван Денисович, просто за 

да оцелее един единствен ден в комунистическия концлагер,

 както знаем - най-човеколюбивият концлагер в света. 
Да, спомнете си и как мрачният режим на Кайзера в Германия се отнася към осъдения хер Хитлер. В затвора той има самостоятелна килия, обзаведена като нормална стая, всеки ден го посещават партийни приятели и жени, които остават при него, пише и публикува вестникарски статии против властта, сътворява и „Майн кампф”. А самият той после, по примера на идола си, Сталин, набутва политическите си противници и милиони обикновени хора в лагери, в които се чудиш дали е по-добре да умреш от газ или от глад.  
Немското общество по онова време просто е твърде толерантно към Хитлер и нацизма, както и руското – към Ленин и комунизма. Това обаче не е толерантност, а глупост, тя прескача отвъд здравия разум и заплашва самия здрав разум. 
За съжаление, в момента има опити да се наложи подобен подход към много широк спектър явления и 

границите на толерантност вече се разтягат отвъд края им

Мнозина се чувстват длъжни например да са толерантни към имперските амбиции на Кремъл и управляващото там джудже. Иначе те се засягат и обвиняват демократичния свят, че не спазва собствените си правила. Според тях, тези правила гласят - Русия е велика страна и може да прави каквото си иска, а всяко противопоставяне срещу нея е нарушение на международното право. 
Затова, логично, самата Русия най-безцеремонно записа в променената Конституция, че може да прави каквото си иска, където си иска, без да се съобразява с международното право, то вече няма приоритет, дори формално. 
Ами така им е изгодно – това е единственият им аргумент. Също като на гражданката дебил в магазина, за която ви разказах. 
Внушава ни се още, че трябва да сме безкрайно толерантни към черните расисти от BLM, защото техните животи, както знаем, имат значение, а нашите, на разните бели и всякакви други отпадъци – нямат.   
И изведнъж, покрай агресивната расистка кампания на BLM и автоцензурата, която веднага започнаха да си налагат мнозина, дори американските закони, насочени иначе към въздаване на истинска справедливост, се оказаха разтегливи - ако група бели ограбят магазин, те са бандити и се осъждат строго; ако го направи група черни, те са борци за права и акцията им е политическа. Нищо, че по този начин ясно показват истинската си същност и същността на исканията си – никой с пръстче не ги пипа, а полицията върти синджирчето отстрани и се учи на толерантност. 

Много подобна е и историята с мигрантите в Европа. Те откровено казват – ние не идваме, за да се интегрираме, а за да ни храните, да ни слугувате и да се съобразявате с капризите ни, включително да променяте собствения си живот, за да ни угодите. 
И що? `Ми щото имаме права, а вий сте толерантни към хората с права. И политически коректни сте. И сте глупави да сте такива – но такива сте си, к`во да ви правим, освен да ви използваме.
Не знам за вас, граждани, но аз такова отношение го изтърпявам максимум до седем пъти. И то отдалече, отблизо – доста по-малко. 
Някой ще каже – ти може и да си намерил границите на собствената си толерантност, но как отделният човек да се справи с проблема във всеки отделен случай, те са така много и сложни? 
Смятам, че отговорът е лесен, защото се базира на общ принцип, подобен на онзи за човешката свобода, която свършва там, където започва свободата на другия. 
В нашия случай границата е, когато ви писне вашата последователна  толерантност да среща последователна нетолерантност спрямо вас. 
В личен план всеки сам преценява колко може да издържи, в края на краищата – има и светци. По отношение проявите на обществена толерантност обаче смятам, че трябва да се въведе златното правило за втория шанс. 
То гласи – втори шанс няма.