„Не притуряй към огъня огън!“
Платон

Д-р Стефан Иванов*

ПРОБЛЕМИТЕ

Обществените отношения към края на първата четвърт на 21-то столетие са такива, каквито са. Въпреки, че са динамични и търпят частични промени в някои направления, като цяло те са резултат от дългогодишни процеси в областта на политиката, културата, икономиката, образованието. По презумпция всяка група търси и овластява най-добрите си представители да определят и направляват вътрешната й структура и механизмите, по които тя функционира и взема решения. Така е и при прайдовете от лъвове, така е и при нас, хората, в кризисна ситуация (корабокрушение, война, епидемия и др). Това обстоятелство е резултат не от желание за измерване на IQ или прост стремеж към строго йерархична социална диференциация, а представлява висша форма на инстинкт за самосъхранение на групата. Парадоксално, но това важи дори и при ситуация на обратен подбор. Например почти всички общности, които във времена на властващи суеверия са давали всяка година истинско жертвоприношение на дадено божество или стихия, за да ги „омилостивят“, непременно са избирали най-красивото момиче или най-напетия момък. 

Интересно е обаче как се извършва тази социална диференциация? По какви критерии един човек може да се окаже на върха или на дъното на социалната стълбица? В миналото е относително ясно. В по-стари времена единственото определящо обстоятелство е силата. Който победи - той е начело. Унищожава спомена за предишния и става пълновластен господар. Докато следващият не заличи спомена за него. Точно както новият господар на прайда убива до едно всички малки лъвчета, които носят гените на предшественика му. В Средновековието и в част от Новото време Божественият произход на краля в повечето случаи е вършел работа като обяснение, а аристокрацията и буржоазията са отстоявали своето положение с поколения напред. Способите за това са различни, но по правило в тези среди  властва разбирането, че понеже са „нещо повече“ от обикновените хора, то те трябва да бъдат не просто по-богати, но и по-учени, и по-благородни, и като цяло – по-възвишени духовно от „простолюдието“. Нещо, което се е „изгубило“ по пътя на времето и не е достигнало до днес.

Как се извършва този процес в настоящето? По кои критерии един човек се оказва успешен или аутсайдер в обществото? Това е един от най-драматичните въпроси на съвремието, защото той пряко кореспондира с неизбежни разсъждения по темата доколко галопиращият технологичен прогрес и все по-доминиращата глобализация способстват наистина най-добрите да застанат начело на нашите общности. Всъщност още по-интересно е да се замислим доколко „законът на джунглата“ (както удобно наричаме правилата на естествения подбор, основан единствено на преимуществото на по-силния) промени правилата на играта. И дали ние не създаваме условия за обратното  - за противоестествения подбор? Понеже това не е еднократен и бърз процес, отговорът също няма да е еднократен и бърз, но като цяло е еднозначен – правилата драматично се променят. На каква основа обаче? Избираме все по-силните и все по-достойните или като цивилизация поизкривихме фокуса?

ДОБРИТЕ СРЕЩУ „УСПЕШНИТЕ“

Това е дилемата на съвремието. Тя, разбира се, минава през дълбоко лично осъзнаване на всички обстоятелства (но и последствия) от избора, който всеки човек взема сам за себе си (за ценностите, които ще изповядва, за мястото, което ще заеме в обществото), както и за начина, по който ще изживее земния си път. Висша цел на всяка разумна личност е да се опита да постигне баланс между тях – да живее в реалния си живот като естествено отражение на избора и ценностите, които приема. И без да се интересува  особено много дали и доколко това ще се отрази на мястото му в социалните отношения. Съвременният свят е дълбоко поразен от жестока несправедливост, която нашата цивилизация в крайна сметка сама (с ударна доза мазохистичност) си е причинила. Днес в култ се издига стремежът да бъдеш „успешен“. В едно консуматорско общество, губещо все повече моралните си ориентири, е някак естествено под това да се разбира просто да си по-богат, да осигуриш повече пари и възможности за себе си, за семейството си, за децата си и в най-добрия случай – да попаднеш сред „елита“. С това горе-долу се изчерпва ценностната стълбица на житейския път на новите „успешни“ личности. Както за разлика от шедьоврите на архитектурата от миналите векове, днешната основна цел е да се усвои максимално РЗП (разгърната застроена площ) и да се докара по-голяма печалба. Нищо повече! Това разбиране дава отражение на живота на децата още от най-ранна възраст – те са плод на повсеместна атака от социални мрежи, приятели, медии, родители (степента на влияние е в точно в тази последователност, колкото и някому да не се харесва) как трябва да бъдат богати, красиви, да имат хубави къщи, да карат скъпи коли и да живеят охолно. Толкова! Пред очите ми бяха унищожени поривите на не един прекрасен хуманитарен ум заради родителското насилие да се учат „успешни“ специалности – компютърни науки, икономика, бизнес администрация т.н. Ценностите ги няма. Все по-малкото хора, които възпитават децата си в дух на морал, благочестие, почтеност и добри обноски, всъщност ги обричат на аутсайдерство. Или в най-добрия случай – на отшелнически социален живот в малки и сплотени, но изолирани  колонии от себеподобни, които никога няма да бъдат допуснати до запазените за „успешни“ хора места по високите стъпала на йерархията. И всъщност вече може убедено да се каже, че най-големият провал на съвременната цивилизация е обстоятелството, че вече почти навсякъде единственият измерител на успеха е количествен, финансов, материален. Днес няма почти никакво значение кой си всъщност и какво изповядваш, дори и какво си дал на обществото. Важно е колко придобивки - изразители на „успешност“, демонстрираш. На крачка сме от това да бъдат почитани доскорошни изнасилвачи или наркобарони, които са станали мултимилионери и дават някакви трохи за „благотворителност“. За тях и тяхната „успешност“ са отворени дори и президентските (кралските) приеми. И обратно – може и да откриеш ваксина срещу рак, ако не пееш в общия хор и например се пропиеш или станеш хазартно зависим тип и останеш без пари и хубави дрехи – ще си умреш като клошар и никой няма дори да се сети какво си дал на обществото. Това е не просто несправедливост, това е унищожителна присъда към съвременното общество. Нищожните показни жестове в обратната посока са перверзни и отвратителни.

„ТРИУМФЪТ НА ПОСЛУШНИТЕ“

Втората характеристика, която неизменно съпътства „успеха“ на „успешните“ е способността им да бъдат послушни. В глобален мащаб от векове различни общности се конкурират в стремежите си да създадат верни на себе си групи, които да станат бъдещият „елит“ или поне да се впишат като част от него. Почти е възкръснала идеята за „божествения“ произход на настоящата каста на „успешните“ и предаването й по наследство. При богаташите вече се получава на 100%, при обществените лидери кръгът също е на път да се затвори. Инвестират се огромни ресурси (далеч не само финансови) за недопускане на промяна на споменатата по-горе тенденция за доминация на „успешността“, но и на нейните изразители. Към нея се добавя и послушанието. Стремежът на различни групи за създаването на „контра-елит“ отдавна е принизена и окарикатурена. Всеки опит за глобална промяна, който се замисли, е атакуван още в зародиш и е обречен на неуспех. В стратегиите от доста години влиза дори и създаването на фалшив, контролиран от самите тях „контра-елит“, който да „обира енергията“ на различни наивници. Миналият век ни показа, че от цената на подобни експерименти никой не се интересува. Безспорен извод е, че за да принадлежиш към съвременния „елит“ – политически, икономически и др. – на първо място трябва да умееш да си послушен и второ - да не се вглеждаш в „правилата“, а просто да ги спазваш и предаваш по-нататък. Погледнете ситуацията в съвременна България от последните поне 20-ина години и няма какво повече да се добави. Личните качества (или отсъствието на такива) нямат никакво значение, важно е „умението“ да си послушен.

РЕШЕНИЯТА

Универсални решения, както е добре известно, просто няма. Търси се решение за конкретна обстановка и конкретна ситуация. И доколкото процесът по опошляване на моралните норми и атакуване на вярата и доброто в човека като основен механизъм за напредък на обществото като цяло е продължителен, то и бързи решения са невъзможни. Всеки, който си поставя подобна задача и създава очаквания за нейната реализация в рамките на един човешки живот, е наивник. Знам, че това не звучи вдъхновяващо, но такива са обстоятелствата. Но решението винаги е едно и също – действа се отвътре-навън, от частното – към общото. Първо трябва да направим „революцията“ в себе си, на индивидуално ниво, и едва след това може да имаме някакви очаквания тя да породи движение навън, към по-големи маси. И да ни върне към нормалността. Защото това не е философска тема, по която да си мерим интелекта и аргументацията, а борба за спасение на човешкия род. Който все повече се е запътил към „триумфа на своята успешност“, забравяйки, че единственото наистина наше нещо на тази земя е душата ни. С нищо друго не разполагаме наистина, само с нея си и отиваме оттук. 

*Авторът е доктор по история и заместник-директор на 149 СУ "Иван Хаджийски" в София.