Филип Зидаров

В Москва преди няколко дни от този свят си отиде един много известен в миналото човек с тъжни очи и подпухнало лице. Болен, страдащ, самотен и позабравен. Почитан и възхваляван извън страната си, но най-вече обругаван или осмиван в самата Русия. Както и в част от някогашните съветски сателити. Преди три и половина десетилетия той беше един от двамата най-могъщи мъже на планетата. Но вместо да се срещне с вечността в кроткия унес на спомени и достойнство, той се раздели с живота, измъчван от съмнения и умерена амнезия. Sic transit Gloria muni. Естествено, аз никога не съм се срещал с него лице в лице, дори от разстояние не съм го виждал, освен по медиите, но едва ли бих могъл да изразя достатъчно дълбоко, колко много му дължа. Пък и само аз ли?  
Събитията, причиняващи великите обществени колизии, по правило винаги се възприемат лично, персонализирано, в пряка връзка със съдбата на отделния човек. Това не е валидно единствено за крайните религиозни и партийни фанатици, възпитани да разсъждават и действат „обществено“, в интерес на класата, нацията или нещо друго от този сорт.  Разбира се, че имам предвид комунистите, защото въпреки техния агресивно прокламиран атеизъм, техните догми са нищо по-различно от една радикална, нетолерантна, огледална на християнството религия със своите Стар (Капиталът) и Нов завет (Комунистическия манифест), Бог-отец и Създател (Маркс), Месия и Спасител (Ленин), със своите пророци, светци-воини, мъченици, църковни събори (партийните конгреси), катедрали и гробници (партийни домове и мавзолеи) и прочие съответствия.

За какво ли би трябвало да сме благодарни на Михаил Сергеевич? 

Дали защото за мнозина Горбачов беше образът на „добрия комунист“, макар още по-многобройни да са привърженици на тезата, че  добрият комунист може да бъде само покойният такъв? Или по-вероятната причина е, че неговият възход направи така, щото „колелото на историята“, макар и бавно, да продължи да се върти, вместо да спре, както беше пророкувано да се случи „след окончателната победа на комунизма“?
Моето поколение, родено след „девето-септемврийската победа“ и малко след смъртта на „бащата на цялото прогресивно човечество“, израсло сред строители на социалистическото общество, на фона на първия (съветски) човек в космоса, карибската криза, на перфидната хрушчовската „оттепель“ и последвалия брежневски „застой“ с мълчалива реабилитация на сталинизма. Желязната завеса изглеждаше по-здрава, непреодолима и дълговечна от Великата китайска стена. Бяхме приели това обстоятелство за неизменна даденост. Само  понякога баба ми тихо ще си измърмори под носа: “Абе да вземе да се обърне, че ще видят тогаз...“, но това си звучеше като ненаучна фантастика. Имаше само тук и оттатък, имаше едните, намерили шанса, смелостта или желанието да емигрират на запад и другите, ние демек, останали по една или друга причина, случайност или съдба в „рая на пролетарията“, но все пак с резервния вариант на възможния или вероятния, в бъдеще,

 „път към свободата“

 То се знае, фенове бяхме на западната музика, Бийтълс, Ролинг стоунс, Лед Зепелин и фестивала в Уудсток, образовахме се с произведенията на световната култура, но също така четяхме тайно или явно Булгаков, „Доктор Живаго“, Василий Гросман, Солженицин и Оруел, гледахме Тарковски, Михалков и „Гара за двама“, слушахме Окуджава, Висоцки и „Машина времени“, но без особени илюзии за перспективите на нашата собствена реалност. 
Годината 1984 беше трагично подобна на „1984“. Мълчиш, пазиш се, внимаваш, съобразяваш се. Само дето генералните секретари на КПСС нещо бяха започнали доста често да мрат...  И изведнъж, се случва нещо непредвидено и невероятно: начело на Политбюро – нов и млад, приветлив, диалогичен, възпитан и позитивен 54-годишен лидер, харесван и на изток, и на запад, придружаван от елегантно изглеждащата, добре облечена и високообразованата си, според съветските стандарти (с докторат по социология)  съпруга... За разлика и ако човек е решил да умре от смях може да погледне отново снимки от срещата на върха във Виена през 1961 с Нина Хрушчова до Жаклин Кенеди; а пък жената на Брежнев определено нямаше никакво медийно присъствие – казват, че въобще не е била за показване...  Излезе тогава един виц: защо бузите на Горби винаги са румени? Защото където и да се появял, го пощипвали – „Ой, какой ты молоденький!“. Наистина, поразителен  дисонанс от мрачните, кисели мутри на сенилната „стара партийна гвардия“ от рода Суслов и Громико или челюстите на зловещите главорези на Йосиф Висарионович – Берия, Ворошилов, Каганович или пък шутовски комичните Маленков, Булганин и Никита Сергеевич, който ще блъска с обувката си по банките в ООН или ще плаши световния империализъм като се цепи (не мога да намеря по-близък еквивалент на руския глагол „орать“) от трибуната: „Ще ви погребем!...“ 
Но не фасадната страна на промяната бе същественото. Онова, което последва почти веднага след възшествието на „младежа“, беше горбачовската гласност, 

преустановяването на цензурата, възстановяването на свободата на словото, мисълта, творчеството,

 повече ненаказваната възможност да бъде критикувана и нападана дори съветската власт и всесилната Партия... Първо в СССР, бързо последвано, но с различна скорост  в „народните демокрации“. В Полша вече си имаха „Солидарност“, Чехословакия - „Харта 77“, унгарците („най-приветливата барака в социалистическия лагер“) бяха на ръба да прескочат браздата, но не така в ГДР, Румъния и България. Тук „Огоньок“ минаваше за подривна литература, а съветската телевизия се гледаше така, както преди се слушаше „Свободна Европа“. Спомням си ентусиазма и надеждите за нещо по-различно и по-вълнуващо и в средите на Ателието на младия художник в СБХ. И как един тогавашен главен секретар на съюза, именуем Куртев, на среща с представители на ателието ни заяви със страшен глас: „Само не си въобразявайте, че тук ще ви позволим да си играете на гласност!“ Даа... Но заплахата някак не сполучи, духът вече беше излязъл от бутилката. По екраните излезе „Покаяние“, излезе „Асса“, където Виктор Цой пееше „Ждем перемен“... Промените неудържимо се стоварваха. Във вътрешно-официален план те носеха тайнствено звучащия термин перестройка, а това  бе и втората половина от свещената мантра на ранния горбачовски период: „гласност-перестройка“ – фокусът, който уж трябваше да реши всички проблеми на все по-закърняващото соц-общество. Макар и все повече очевидно личеше, че годините му са преброени. Което, разбира се, роди нов виц: открит бил нов елемент от Менделеевата таблица – социализмий, с период на пълен разпад 70 години. Въпреки че другарят Живков, малко преди да сътвори знаменитата си мъдрост за снишаването докато отмине бурята, неведнъж беше заявявал: „Ами че ние нашата перестройка сме си я направили още на Априлския пленум, ха-ха-ха!“. Полъх от ветровете на промяната достигаше и до нашите творчески среди – прословутият Указ 56, благодарение на който у нас дори частни художествени галерии можеше да има. Какво щастие, другари!   
Истинските, реално екзистенциалните промени, обаче, стъпките, отдалечили света от самоунищожението, предизвикано от овластени олигофрени или на компютърна грешка, настъпваха на съвсем друго ниво и в друга география. Онова, което можеше да се случи във всеки даден момент с планетата, т.е. нейното добре подготвено ритуално самоубийство, осигурено то 60 000 складирани ядрени глави, светът видя в целия му ужас през 1983 на телевизионните екрани във филма „The Day After“. Визуализираното харакири на една цивилизация. Но немислимото все пак се случи само две години по-късно с Женевската декларация от

 срещата между Горбачов и Рейгън,

 постулираща, че ако избухне ядрена война, победители в нея няма да има, затова тя никога не бива да се случва. Невероятното продължи да се случва и на срещите в Рейкявик и накрая с подписания във Вашингтон с договор, елиминиращ цял клас от ядрените арсенали на двете суперсили. Студената война сякаш свършваше и като че ли започваше някаква необичайна нова епоха на здравия разум. И накрая, звездният час на геополитически промени на десетилетието, настъпили с Аnnus mirabilis 1989, годината на чудесата. Тя бе и апогеят на Михаил Горбачов като съветски лидер от нов тип, изтеглил войските си от Афганистан и прекратил безумната, водена цяло десетилетие там война, отказал се от доктрината Брежнев, наложила принципа на ограничен суверенитет на страните от „соцлагера“ и разпуснал Варшавския договор. Всяка една от тези стъпки поотделно заслужаваше Нобеловата награда за мир, с която той впоследствие и бе удостоен. И най-съдбовната стъпка: когато комунистическите режими в Източния блок започнаха да падат с ефекта на като домино, Горбачов заяви, че 

народите сами ще определят своята политическа система и бъдеще

 С тези няколко думи на практика бе ликвидирано следвоенното разделение на Европа, чърчиловото листче с процентите и бе разкъсана желязната завеса. По същество това сложи и край на Студената война в няколко стъпки. През януари 1989 Имре Пожгай, член на политбюро на унгарската комунистическа партия, направи официално заявление, че събитията от 1956 г. не са били „контрареволюция“, а „народно въстание“. След това унгарците премахнаха телените заграждения по границата с Австрия и дадоха на хиляди източногерманци възможност да напуснат „социалистическия рай“. 
Краят на икономически и духовно банкрутиралата псевдо-държава ГДР най-красноречиво илюстрира разпада на комунистическите режими, наложени с щиковете на Червената армия. След като живущите там германци разбраха, че обещаните свободните избори в страната на работниците и селяните са химера, милиони от тях избраха да гласуват с краката си – само до 13 август 1961 г. 3.5 милиона се бяха прехвърлили във Федералната република. На тази дата, въпреки направената малко по-рано публична декларация на Валтер Улбрихт: „Никой няма намерение на издига стена“, достъпът до Западен Берлин бе блокиран през нощта от въоръжените отряди на „народната милиция“, започнали изграждането на 155-километровата  „стена на срама“, която ще раздели семейства, ще разбие съдби и ще погуби живота на стотици, опитали се я преминат нелегално. Стената, колкото и зловеща, си остана единствено ярък образ на безсилието на един режим, а разделението на Германия се превърна в

 символ на вододела между свобода и несвобода,

 наложен от човеконенавистната доктрина на руския комунизъм. Освен това, насилието отключи силата на солидарността в противопоставянето злото. Когато от 24 юни 1948 до 12 май 1949 Сталин изолира всички сухоземни комуникации на Западен Берлин с убедеността, че блокадата ще задуши града и ще го принуди да капитулира, западните държави осъществиха въздушен мост, осигурил берлинчани със средства за препитание, отопление и с необходимите суровини за функциониране на градската инфраструктура - 2,334,374 тона с 278,228 полета (с над 1500 кацания дневно и на цената на смъртта при инциденти на 101 американски и британски авиатори и наземен персонал).  Затова и по времето на втората берлинска криза през 1961 Джон Ф. Кенеди произнася пред 120 000-те граждани, събрали се да го чуят около кметството на квартала Шьонеберг паметните слова: „...Днес, в свободния свят най-гордо звучи декларацията „берличанин съм!“ ... Всички свободни хора в света, независимо от местожителството им, са граждани на Берлин и затова аз, защото съм свободен човек, мога с гордост да заявя: „Ich bin ein Berliner!“  Двадесет и шест години по-късно, на 12 юни 1987, друг американски президент, Роналд Рейгън, в речта си, произнесена  до самата стена при Бранденбургската врата, отправя следното предизвикателство: „... Г-н генерален секретар, ако се стремите към мир, ако искате просперитет за Съветския съюз и за Източна Европа, ако желаете либерализация, елате тук при тази врата. Г-н Горбачов, разрушете тази стена! (Mr. Gorbachev, tear down this wall!)“. На самият Михаил Сергеевич не се наложи да го направи лично. Или може би все пак?  
Трагикомичната кончина на немскоезичния комунистически режим и на самата ГДР се разигра като спектакъл на фона на грандиозното честване на 40-тата годишнина на „демократичната република“, с паради на страховита военна мощ и клетви за „непоклатимостта на социализма в родината на Маркс и Енгелс“. Естествено, при височайшото присъствие на Горбачов, като ръководител на КПСС, въпреки трудно прикриваната антипатия между него и местният партиен шеф Ерих Хонекер. Съвсем не както взаимната любов по времето на милия Леонид Илич, монументално документирано с известния софт-порн кадър със пролетарска страстност уста в уста. При посрещането на високия гост през октомври домакинът опита нещо подобно, прието със трудно прикрито отвращение. А на тържествената организирана спонтанност, приветстваща „социалистически избор“ и застаналите един до друг на трибуната държавни и партийни водачи, (източно)берлинчани френетично скандират: „Горби, Горби, Горби!“ Заслужава си да се погледнат кадрите с изражението на геносе Хонекер в този момент. Горбачов дискретно се навежда към ухото на Яковлев: „Този тук е приключил“. Само месец по-късно започват стохилядните демонстрации против властта в Лайпциг, Берлин и на десетки други места. Ерих моли „големия брат“ братска военна помощ, иска разрешение да употреби сила за защита на социализма. Но големият брат отказва. След кратка агония режимът пада. Пада и Берлинската стена. 

Finita la comedia
         
В останалите „братски държави“ вариантите на края се различаваха, но резултатът винаги бе горе-долу един е същ. През лятото в Полша се проведоха свободни избори, спечелени със смазваща разлика от „Солидарност“, а Тадеуш Мазовьецки състави първото от 45 години некомунистическо правителство в източна Европа. В Чехословакия есента доведе Вацлав Хавел и „кадифената революция“, в България самата БКП си свали Тато, но не успя да опази властта си; а кървавите декемврийски събития в Румъния написаха епилога в хрониката на раздялата на „народните демокрации“ с комунистическите си режими. Започваше еуфорията на кратко продължилия период на „времето е наше“, на надеждите и очакванията. Васко Кръпката пееше:  „Комунизмът си отива – спете спокойно деца!“ Дали?
За нещастие, човечеството е твърде лош ученик по история и рядко успява да се поучи от нейните уроци. Повторението но грешките са резултат от хроничната  и вероятно нелечимата историческа деменция на масите и на комплекса към аурата на фалшиви „силни водачи“. Няма по-обезсърчаващи примери за горното от разказите за разстрелваните по волята на изверга Джугашвили, умиращи с вика „Да живее Сталин!“ на уста. Роналд Рейгън, бившият второстепенен, успешно актьор еволюирал в политик, избран за губернатор на Калифорния и за 40-ти президент на Съединените щати, който след десетилетията на отстъпчива нерешителност на Запада се опълчи на „злата империя“ и я доведе до икономическата безизходица, направила възможно издигането на Горбачов, е  автор на следния цитат: „Понякога една единствена проява на смелост от страна на отделния човек може да промени света“. Положително не е имал предвид себе си, но съм убеден, че написвайки горното, е имал предвид Горбачов. Или поне думите му прилягат на Горби най-добре. Смелостта на неговите действия наистина промени света, но на него самия не донесе нито удовлетворение, нито признание. А и присъствието му на върха не бе задълго и завърши злощастно. Освен света, той промени и собствената си страна, но не в посоката в която си бе представял. Гласността направи руския човек свободен, но исторически никога той не е успявал да функционира в система, различна от тиранична автокрация. Предишният експеримент с многопартийна демокрация в Русия докара революции и гражданска война. Аналогично бе развитието в СССР с гласността през 1988-91 и след това. Заслужава да се припомнят думите на един от организаторите на бялото движение и на борбата против болшевизма, генерал Каледин, изречени малко преди самоубийството му през 1918: „От болтовни Россия погибла!“  Перестройката, освен говорилня, се оказа пълна катастрофа, както в икономически план, така и като политическа реалност. Мечтата на Михаил Сергеевич за „социализъм с човешко лице“ изглежда се препъна във физиономичните дадености на съветския човек. Пък и самият той не беше Дубчек. Призивът на Елцин (по това време глава на Върховния съвет на РСФСР) от 6 август 1990 към частите на империята да си вземат „толкова суверенитет, колко им се иска“ изигра грозна шега на системата, защото беше разбран буквално. А идеите на Горбачов за реформирането на Съюза се свеждаха до преустройството му в нещо на конфедерация на „суверенни“ и донякъде социалистически републики, но с обща отбрана и външна политика. С други думи – дървено желязо. Двусмислеността във вътрешната политика на Горбачов постепенно успява да подрие подкрепата към него, особено след публикуването през 1988 на сталинистката статия на дотогава напълно неизвестната Нина Андреева „Не могу поступаться приниципами“ във в-к „Советская Россия“, издигната впоследствие като манифест на антиперестройчиците. Вероятно за да им угоди, в началото на 1991 Горбачов изпраща войски в обявилите независимост Литва, Латвия и Грузия, в резултат на което е пролята кръвта на десетки цивилни жертви. В атмосферата на непримиримия конфликт между комунисти и демократи, 

изгрява звездата на Борис Елцин, 

превърнал се в знаме на вторите и в противник на забавящия реформите Горбачов. Кулминация на кризата настъпва с преврата от 19 август 1991 (за да не се допусне подписването на новия Съюзен договор, насрочено за 20-ти), извършен от консерваторите от така нареченото ГКЧП (абревиатура на Държавен комитет по извънредното положение“), оказали се повечето членове на най-близкия властови кръг – вицепрезидентът Янаев, председателя на КГБ Крючков, премиер-министърът Павлов, министърът на вътрешните работи Пуго, този на отбраната Язов... Светът изтръпна, защото приличаше на края горбачовския експеримент и начало на реболшевизация и възобновяване на Студената война, с нова заплаха за ядрен апокалипсис.
Неведоми са връзките между миналите и бъдещите световни събитията с прозренията на литературата. През лятото на 1988 г. в Съедините щати излиза романът на съветския писател-емигрант Эдуард Тополь „Завтра в Росии“, сътворен в жанра на алтернативно-исторически трилър, който в невероятно близки аналогии описва свалянето на Горбачов от власт (в текста – Горячев). Дори дата на преврата е посочена като 20 август 1991, събота (в действителност истинската дата 19-ти, е събота!). На български романът е отпечатан през септември 1990 под името „Русия утре – последните дни на Горбачов“, издание на сп. „Факел“ (бр. 5, веднага след това и като самостоятелна книга). За сведение, в Русия тя се появява едва през май 1991 като полупиратско издание на университета в Махачкала. Фабулата на творбата по-нататък описва избухването на гражданска война в СССР и завършва с пълното унищожаване на руския комунизъм. В реалния свят, обаче, всички помним развилата на живо от телевизионните екрани драма на трите дни на преврата, провалил се благодарение на непоколебимостта на Борис Елцин и на хилядите московчани, издигнали барикади около „Белия дом“. Горбачов се завръща триумфално от принудителната си изолация в кримската резиденция Форос, но властта му вече окончателно се е изплъзнала към Елцин в качеството си на президент на „независима“ Русия. Два дни по-късно той, въпреки безсилните протести като президент на СССР, разпуска КПСС и забранява дейността й. А на 8 декември 1991 в белоруската Беловежка гора Елцин подписва с лидерите на Украйна и на Беларус Кравчук и Шушкевич споразумението, прекратило съществуването на СССР.

 Finita la imperia
        
Днес всичко това е далечна история, епизод от период, започнал със страсти и надежди и постепенно изтлял заедно смъртта на очакванията и края на илюзиите, че Русия някога може да стане нормална държава. Годините на Борис Николаевич преминаха в алкохолен регрес, генезис и възход на олигарсите и се преобразуваха в нова епоха – тази на неговата последна креатура – кадърът на КГБ Владимир Владимирович Путин.  А онзи, от когото започна всичко, Михаил Горбачов, днес е презреният предател на социализма, кукла Барби на Запада и агент на ЦРУ, предизвикал разпада на „великата държава СССР“, което съставлявало „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век“ (цитат, Путин, 25.4.2005). Тази оценка се споделя и от онези части от българското общество и народ, съвсем не изпитващи неудобство да се наричат русофили. А за други той е слабият лидер, проваленият политик. 
Въпреки историческата логика, отговорна за хода и посоката на социалните процеси, много от случилите или неслучили се съдбовни събития са, като че ли, въпрос на случайност. Макар и светът, в който живеем, да е последица от „случайното“ издигане на Михаил Горбачов на съветското държавно кормило през 1985. Но има и алтернативна версия на друга реалност, до болка реално възможна. Как би изглеждала? Мрачният свят на оруеловата 84-та или кафкианската дистопия от филма на Тери Гилиъм „Бразилия“. А има и друго: начинът,  с който с огромна вероятност можеха да се разиграят събитията от 1989 г. ако тогава в Кремъл седеше правоверен „здрав кадър“. Щеше ли да падне Берлинската стена? Щеше ли да има обединение на Германия? Щеше ли да има независими Литва, Латвия, Естония, Грузия, Армения?  Щяха ли да случат „нежните революции“ помели сателитните режими в Източна Европа?  Щяхме ли да пътуваме свободно, щеше ли да има сегашният обхват на Европейския съюз или на  НАТО? Въпросите са ужасно много, от отговорът винаги е един и същ: 

НЕ. Защото щяха да стрелят

 Щяха да убиват, да мачкат с танкове и обсипват с куршуми, да малтретират и затварят в концлагери или лудници враговете на социализма, по комунистически, както по време на Берлинското въстание през 1953, на Унгарската революция през 1956, Пражката пролет през 1968, при събитията в Полша през 1980. У нас мнозина още помнят чернеещото на покрива на Софийския университет картечно гнездо с амбразури, обърнати към площадите около Народната събрание и Александър Невски. На голямата демонстрация на 14 декември 1989 против член 1 от конституцията на НРБ можеха не само „танковете да дойдат“. Бях там и помня камионите със спуснати чергила, спрени в преките около ул. Цар Шишман. Един журналист разказваше по-късно, че вътре имало войници с автомати на коленете. Попитал един от тях защо са ги изпратили. Отговорил: „Казаха ни, че са се събрали фашисти да свалят властта...“ Останалото е мълчание.
Тъкмо затова, Горби, човекът с тайнственото петно на челото и блага усмивка   зад правоъгълните очила, онзи, заради който всичко това не успя да се случи, е моят наивен трагичен герой, моят освободител от мрачните окови на страха. Той искаше да спаси СССР и социализма, но без да го желае предизвика техния край, защото поставяше морала пред идеологията. Изчезна като дим, като лош сън „злата империя“, а най-вълнуващият преживян от мен момент от периода на чудесата сцената на телевизионния екран със смъкването на червеното знаме от пилона на Кремъл и издигането на трибагреника. Днес, три десетилетия по-късно,  светът е изправен пред нови опасности, пред новите предизвикателства и войни заради лелеяната мечта на малкия диктатор Вова да възстанови империята в образа Великата Русь. Може би в нашата циклична действителност отново започва противоборство между диктатура и демокрация? Кой знае. Но в памет на онзи, който навремето промени нашия света и ни избави от най-злите сили, ужасно много бих искал някъде из степта да има, както е описано във фикцията на Тополь „Русия утре“, една възпоменателна колона с надпис: 

НА МИХАИЛ ГОРБАЧОВ
ПОСЛЕДНИЯТ КОМУНИСТ, УНИЩОЖИЛ КОМУНИЗМА
ОТ БЛАГОДАРНОТО ЧОВЕЧЕСТВО

Това, уви, се случва в някоя друга, по-благосклонна реалност. Но в нашата заради Горбачов поне видяхме, как комунизмът може да бъде побеждаван и се научихме повече да не се боим от бродещите му призраци.