Александър Йорданов

По време на оная Студена война, която по-възрастните помним, у нас имаше постоянен недоимък. Не само че нямаше никаква западна стока – от италианско кафе до гръцки портокал, но и до собственото производство стигахме трудно – с опашки, връзки, шушу-мушу. Лоша работа. На Западния свят Студената война никак не му се отразяваше зле. Живееше си той живота. Битълсите си пееха, магазините бяха претъпкани със стоки, марки, франкове и лири пълнеха джоба на обикновения западняк, татковците радваха с чудни играчки своите деца за Коледа, писатели си пишеха и издаваха книгите без партийна цензура, всякакви философи се философстваха, хипитата си хипарстваха, мачовете от английското първенство си вървяха по програма, но ние не ги гледахме, работниците си работеха, земеделските стопани си стопанисваха своите частни стопанства.

 По същото време у нас комунистическата партия по нареждане на Кремъл вече бе 

обявила за враг дядо Коледа 

и вместо него ни натресе руския „Дед Мороз". На руският белобрад старец и неговата миловидна придружителка Снегурочка, им бе наредено от партията да се появяват само навръх Нова година, защото така бе в любимия на нашите червени партийни другари Съветски съюз. Въпросът обаче с новогодишните подаръци бе придобил трагични измерения. Дори и най-простото шоколадово яйце с миниатюрната фигурка в него, което днес може да се купи и в кварталната бакалница, тогава можеше да се достигне до него само в специалните магазини „Кореком”, където се пазаруваше само със западна валута и логично за такива като мен бе забранено. Затова пък 

истинска радост бяха купоните за хляб, олио и мляко,

 "пускането" на бананите и портокалите от "братските" Ангола и Куба, както и слуховете къде точно са пуснали и месо за празника. Разбира се, редяхме се на опашки. Тия опашки бяха емблемата на социалистическия строй. Социализмът у нас беше опашат. Но защо припомням всичко това?
Защото, според някои анализатори днес и особено след руската агресия срещу Украйна, 

отново живеем в състояние на Студена война

 Но защо тогава у нас стоките не изчезват? Защо в молове и бакалници има и от пиле мляко? Защо с българския лев можеш да си купиш това, което си купуват хората и край Темза, и край Сена? Защо можем свободно да пътуваме до Солун и Виена? Как защо? Защото войната и днес може да е Студена, но ние явно този път се намираме от правилната страна на фронта. Е, чувам, че противникът ни имал проблеми със стокоснабдяването, рублата била пропаднала, свило се било потреблението, инвеститорите изоставяли необятната страна, но това са си московски кахъри. Важно е ние, българите, да си гледаме и вардим нашият западен, евроатлантически свят и да си го градим така, че още по-западен и евроатлантически да става той.
А новата Студена война все някога ще свърши. Оная, миналата, помним как свърши, нали? Ние май я загубихме или май я спечелихме? Защото да се разпадне империята на злото, да изчезне от картата на света, а България да стане част от нормалния свят, да цъфнем на картата на Европейския съюз – това загуба ли е или победа?

Иде новата година. Здраве да ни носи тя. И по-малко бели кахъри. Защото, каквото и да говорят зложелателите ни, ние сме там, където по време на оная Студена война дори и не можехме да мечтаем, че ще бъдем. Ние сме част от по-добрия свят! Наздраве!