Иван Петровски

  МВнР на Руската федерация съобщи, че на 27.04.2020 г. е проведен телефонен разговор между Сергей Лавров и Екатерина Захариева, в рамките на който руският министър на външните работи е повдигнал въпроса за състоянието на съветските военни паметници в страната ни и за вкарването им в легална рамка, чрез която да бъдат защитени от вандалски действия и демонтиране. Това се случва в контекста на 75-та годишнина от края на Втората световна война и на фона на наскорошното премахване на статуята на съветския маршал Иван Конев в Прага. Тази личност се възприема от много чехи като 

един от символите на потисничество и тоталитарна власт,

 наложени им от външна сила. Допълнително, местните власти нарекоха площада, където е разположено руското полсолство, на името на убития през 2015 г. пред стените на Кремъл руски дисидент Борис Немцов. Според редица медийни съобщения, в отговор на тези действия Русия е планирала и е предприела реални стъпки  към осъществяването на покушение чрез отравяне на представители на местната власт в Чешката република. Междувременно, на 7 април т. г. Владимир Путин подписа закон за изменения в Наказателния кодекс на Руската федерация, според който  посегателствата срещу руски и съветски военни паметници зад граница ще се наказват с до 5 г. лишаване от свобода. Т.е, съгласно промените, наказателна отговорност ще се търси и от чужди граждани и длъжностни лица за действията им в съответните държави. А причината за зачестилите вандалски прояви срещу съветските военни мемориали в Централна и Източна Европа е лесно разбираема – това е своеобразна реакция срещу настойчивите опити на Руската федерация да бъде прокарана и наложена нейната версия за събитията от Втората световна война и за „освободителната мисия“ на Червената армия в Европа.
  Вероятно дипломат №1 на Русия се опасява от евентуални действия срещу подобни монументи и в България. При това не без причина. В последните години, призивите за премахването на тези остатъци от тоталитарното изкуство и изпращането им в музея станаха все по-реални и основателни. От друга страна, трябва да признаем, че Лавров също разполага с „неоспорими аргументи” в защита на съветските паметници в България. Това са уникални паметници, които 

величаят несъществуващи военни подвизи

 на армия, която не воюва и не дава нито една жертва при бойни действия в страната ни*. За това пък Кремъл открито изисква въпросните монументи да бъдат поддържани в изрядно състояние от държавата ни. Всъщност, българският народ има за какво да бъде благодарен на Червената армия. След нахлуването й по нашите земи - тук изнасилванията, безчинствата и грабежите са в по-малки размери, в сравнение с това, което се случва в други държави от Централна и Източна Европа. Пак от Русия, с любезното съдействие на нейните верни емисари у нас, разбирайте дипломати, разузнавачи и русофили, се правят настойчиви опити да се прокара идеята за всенародна признателност към жертвите сред съветските мародери в униформи. Да си го кажем направо: големите загуби на Червената армия през войната са в резултат не толкова на саможертва, колкото на некадърно командане и воюване. Злоупотребата с алкохол непосредствено преди сраженията също изиграва своята роля. Издигането на тези паметници в България преди 1989 г. е разбираемо – нямали сме друг избор тогава. Но какво оправдава тяхното поддържане в наши дни?

  Задържалият се прекалено дълго на поста си Сергей Лавров сякаш се възприема като новия Вячеслав Молотов, но изглежда забравя, че съвременна Русия е само бледо копие на СССР. За разлика от Молотов, Лавров не разполага с реални сили и средства за воденето на активна външна политика, поради което  залага на миналото. А това е така, защото колкото и парадоксално да звучи,

 Руската федерация няма какво да предложи в настоящето, освен миналото си

 Единственият коз, макар и вече изтъркан, е употребата на историята, с цел предявяване на претенции спрямо отделни държави, в т.ч. и България. Съвременна Русия се стреми да компенсира липсата на политическа идеология за износ, с каквато разполагаше СССР, с промотирането на Великата отечествена война и образа на Червената армия като освободителка на Европа. Само че  това, което интересува европейските държави в наши дни е устойчиво  икономическо развитие, а не празни идеологически постулати. А Руската федерация определено не носи дори и белезите на реална икономическа сила, за да бъде въприемана като пълноценен външнополитически партньор. В същото време и залагането на историческата карта не носи особени дивиденти на руската страна. Никой, освен споменатите вече руски и про-руски емисари, не желае на своя територия паметници на окупатори, мародери, изнасилвачи и патологични алкохолици, донесли на щиковете си тоталитарни режими и лагери за политически затворници. И въпреки аргументите на Кремъл, че именно  съветските войски, а не Западните съюзници са спасили човечеството от нацизма, в Европа се надигат гласове за събарянето единствено на болшевишки, не на английски и американски монументи, посветени на Втората световна война. Защото, след падането на Желязната завеса, истината за издевателствата на Червената армия успя да излезе наяве и да измести казионната пропаганда на СССР и на бившите тоталитарни режими. Ясната цел на Русия е да използва паметниите на Червената армия като

 платформа за гарнтиране на устойчиво руско влияние

 в страната ни. Въпреки, че тези монументи увековечават изопачена версия на истинската история, като например тезата за „освобождението“ от „монархо-фашистко робство“, руската страна упорито се стреми да ги съхрани като инструмент за прокарване на про-руски дневен ред в България. Ако Кремъл наистина толкова много го е грижа за спасението на българския народ, усилията щяха да бъдат насочени към изпращането на медицински персонал и консумативи, вместо към опазването на купчини чугун и бетон.
Разликата между съвременния руски подход с този от съветско време е наличието на един нов атрибут – т. нар. Георгиевска лентичка. Странно е как в случая се преплита символика от Царска Русия с такава на СССР. Но същевременно е и тъжно, когато лентичката се носи от българи, събрали се пред паметника на  Альоша в Пловдив, изобразяващ впрочем събирателен образ, а не реална историческа личност. Тъжно е, защото националният ни пантеон е съхранил спомена за достатъчно истински български герои, положили кости по бойните полета на пет войни, за да бъде оправдано отдаването на почит към измислени персонажи от чужда война – т. нар. Велика отечествена. Затова нека Альоша бъде изпратен на заслужена почивка в Музея на социалистическото изкуство в София и вместо това да се погрижим и отдадем почит към българските войнишки паметници, които макар и да не изглеждат толкова внушително, съхраняват паметта за истински, а не псевдо-герои.

*Изключение правят пограничните сражения на български и съветски войски срещу германски части край гр. Кула през септември 1944 г.